Оригиналът е на Carl Perkins (Карл Пъркинс) – един от първите рокендрол музиканти. Освен певец и китарист, Пъркинс е автор на много от песните си. Първата версия за произхода на парчето е във втората автобиография на кънтри музиканта Johnny Cash (Джони Кеш). През есента на 1955 година Кеш разказва на Пъркинс, че докато служи във Военновъздушните сили на САЩ в Германия, там среща чернокож летец на име C. V. White (К. В. Уайт).
Той наричал военните си черни ботуши „Blue Suede Shoes“ („Сини велурени обувки“) и настоявал никой да не ги настъпва или уврежда. Велурените обувки са луксозна стока в американския Юг. Те са стилни обувки за вечерни излизания, които същевременно са и трудни за чистене. Кеш предлага на Пъркинс да напише песен за тях. „Нищо не знам за обувките, как бих могъл да напиша песен за тях?“ – отвръща Пъркинс. В автобиография, писана след тази на Кеш, той твърди, че действително Кеш му говори за песен за обувки, но той отхвърля тази идея и когато по-късно написва песента, идеята е негова. Друга версия препраща към една вечер, вероятно с дата 4 декември 1955 година.
Пъркинс е в малък клуб в Джаксън, Мисисипи. Танцувайки, той забелязва двойка, танцуваща близо до сцената. В паузата между песните, от усилвателя, разположен на пода, се чува как момчето се кара на партньорката си с думите: „Не стъпвай върху велура ми!“ Поглеждайки надолу, Пъркинс вижда, че действително момчето е със сини велурени обувки и по едната има драскотина. На Пъркинс му изглежда забавно, че момчето повече се е загрижило за обувките, отколкото за красивата си партньорка, и така се вдъхновява за песента. Барабанистът на Пъркинс, W. S. Holland (У. С. Холанд), потвърждава историята.
Той разказва още, че веднъж Джони Кеш и Карл Пъркинс, които са близки приятели, пътуват на задната седалка в колата на Кеш, с която се движат към пореден концерт. Тогава една и съща агенция урежда концертите им и не е необичайно да пътуват заедно. Та по време на това пътуване в Арканзас, Джони подпира крак в облегалката на предната седалка и казва: „Карл, трябва да напишем песен за обувки. Защо не я напишем за сини велурени обувки?“ Може тъкмо този случай да описва Кеш в автобиографията си. За началото Карл използва английско стихотворение. Още от 20-те години на XIX век децата го казват преди начало на състезание или игра.
Първоначалната му версия е: „One to make ready, And two to prepare, Here goes the rider, And away goes the mare.“ В приблизителен превод звучи така: „1 за приготвяне, на 2 си готов, и ето идва ездачът и кобилата тръгва.“ С времето стихчето се променя и една негова американска интерпретация звучи така: „one for the money, two for the show, three to make ready and four to go.“ „1 за парите, на 2 се показвам, на 3 се приготвям и на 4 тръгвам“. Текстът е пълна безсмислица и целта му е по-бавно и ритмично отброяване, докато играчите се подготвят за старта. В текста стихът е променен така: „It's one for the money, two for the show, three to get ready now go, cat, go“. Но Пъркинс не е първият, ползвал фрагменти от стихчето. Още през 1950 година то се чува в „Rock Around the Clock“ на Hal Singer (Хал Сингър).
През 1953 година го има в интрото към „Whatcha Gonna Do“ на „Bill Haley & His Comets („Бил Хейли енд Хис Кометс“), а в годината на написване на „Blue Suede Shoes“ ( 1955 г.) стихчето е ползвано и в „Roll Rod Hot Roll“ на Oscar McLollie (Оскар Маклоули). И така, Пъркинс пише първата чернова върху парче хартия от кафяв чувал за картофи, свирейки на китарата си „Les Paul“, но без да я включва в контакта, за да не събуди жена си. В този първи вариант стихът завършва: „Three to get ready ... Now go, man, go!“ Продуцентът Sam Phillips (Сам Филипс) моли Пъркинс да го смени с „now go, cat, go“. Работното заглавие е писано набързо и е с правописна грешка „Blue Swade“. Според Пъркинс песента е завършена на 17 декември 1955 година, а на 19 декември е записана в „Memphis Recording Service“ в Мемфис, Тенеси. Записите стават бързо и без много промени.
Сам Филипс не се меси на музикантите и дори оставя неща, изсвирени различно от очакваното. Групата на Пъркинс няма време да разучава песента и я свири така, както я усеща. „Не бяхме достатъчно добри, за да изработим някакъв аранжимент, просто го направихме по единствения начин, който знаехме.“ – разказва Холанд. „Ако го слушате много внимателно, ще чуете, че началото не е правилно. Има паузи между началните фрази, защото не знаех как да отброявам тактовете.“ – завършва барабанистът. И според Пъркинс отброяването е сгрешено и в концертите си той го прави по-различно. Грешното отброяване не е възприето и в кавърите. Сингълът с песента излиза през януари 1956 година като издание на „Sun Records“ и с „Honey Don’t“ от своята Б страна.
Продуценти са Пъркинс и Филипс. Когато пращат плочите с първия запис на Пъркинс, те му пристигат счупени и при разпродаването на първия тираж той съжалява, че няма копие. Песента става най-популярна в Мемфис, където е записана, и в Кливланд, Охайо, където местният DJ Bill Randle (Бил Рандъл) редовно я пуска във вечерното си шоу по радиото. Това налага изпращането на над 25 000 копия и разпродаването им там за броени дни. От края на февруари песента три месеца е първа в класацията за хитове на Мемфис. Тя прави Пъркинс знаменитост и в Далас, Тексас, където няколко концерта са разпродадени, независимо че седящите места на арената „Dallas Sportatorium“ са над 4000. Пъркинс е първият музикант, произлязъл от кънтри средите, чиято песен стига до трето място в класацията за R&B в САЩ. Знае се, че любимият кънтри музикант в детството на Карл е Bill Monroe (Бил Монро). „Blue Suede Shoes“ шестнайсет седмици прекарва в класацията „Cashbox“, задържайки втората позиция там за две седмици. И бели, и черни го слушат с еднакъв интерес.
Бързо се появяват кавъри, като например от бендовете на Pee Wee King (Пий Уий Кинг) и на Lawrence Welk (Лорънс Уелк). А в началото на 1956 година, малко след излизането на оригинала, Elvis Presley (Елвис Пресли) записва кавър в по-бързо темпо. Това се случва на 30 януари в „RCA Victory Studios“ в Ню Йорк. В записа участва основната група на Елвис – Scotty Moore (Скоти Мур) – китара, Bill Black (Бил Блек) – контрабас и D. J. Fontana (Д. Дж. Фонтана) – барабани. Скоти разказва: „Просто влязохме и започнахме да свирим, само импровизирахме. Следвахме Елвис така, както той усещаше песента.“ Съпродуцент заедно с Елвис е Steve Sholes (Стив Шолс). От „RCA“ са притеснени от успеха на Пъркинс и дори върви слух, че се питат дали той не е бил по-подходящ за привличане от „Sun Records“.
Все пак надделява мнението, че новата версия на Елвис ще надмине продажбите на Пъркинс, защото имат по-добра мрежа за разпространение и повече контакти с радиостанции. Първоначално Пресли не желае да записва конкурентна версия толкова скоро след първата. Той познава Пъркинс и Филипс, а продължава да работи и със „Sun Records“ и не иска проблеми с компанията. Накрая се съгласява, но при условие, че издаването малко се отложи. Така записът е през януари и през следващите месеци Елвис изпълнява „Blue Suede Shoes“ в няколко шоупрограми. Даже на 17 март, когато Пъркинс прави първото нейно изпълнение в предаването „Ozark Jubilee“ по ABC, в същата вечер Елвис я пее в „Stage Show“ по CBS. Точно тогава хитът е в своя пик, от което мениджърите на Елвис се възползват и той става първата рокабили звезда с поява в национален телевизионен ефир, а не Пъркинс, както е било предвиждано.
Само пет дни след това, на 22 март, групата на Карл, „Perkins Brothers Band“ („Пъркинс брадърс бенд“), пътува за Ню Йорк, за да бъде наградена за достигането на „Blue Suede Shoes“ до едномилионен тираж. Планирано е това да стане в шоуто на Perry Como (Пери Комо) по телевизия „NBC“. Малко преди изгрев слънце, на магистрален път номер 13, в района между Дувър и Уудсайт в Делауеър, шофьорът на автомобила Stuart Pinckham (Стюарт Пинкъм) заспива зад волана. Оставена без контрол, колата се удря в задната част на камион за транспортиране на птици, разбива се в предпазен парапет и се преобръща в канавка. Всички пътници са ранени. Шофьорът на блъснатия камион, 40-годишният фермер Thomas Phillips (Томас Филипс), загива на място.
Карл Пъркинс, който тогава е на 23 години, оцелява, но с три счупени прешлена, фрактура на черепа, счупена ключица и охлузвания по цялото тяло. През целия ден той е в безсъзнание в болницата. Един от братята на певеца, Jay Perkins (Джей Пъркинс), ритъм китарист в групата му, също е с много счупвания и вследствие на катастрофата развива злокачествен мозъчен тумор, довел до смъртта му две години по-късно. В деня след инцидента групата на Елвис се отбива да види Карл на път за концерт в Ню Йорк. Елвис и сам праща телеграма до него, която не изпреварва гостите. „Човече, Елвис ти праща най-сърдечни поздрави“ – казва му Бил Блек и пали цигара, въпреки че Пъркинс е в кислородна палатка. „Сторихте ми се като група ангели, дошли да ме видят.“ – отвръща той по спомените на Фонтана.
Докато Карл е в болницата, неговата „Blue Suede Shoes“ достига до второ място в „Billboard Hot 100“, докато челната позиция се държи от „Heartbreak Hotel“ на Елвис. Когато на 3 април Елвис за трети път пее парчето в телевизионен ефир („The Milton Berle Show“), Пъркинс го гледа от болничното легло. Скоти Мур казва в интервю: „Елвис по това време не мислеше, че кавърът ще носи приходи на Карл. Правеше го по-скоро като отдаване на почит. Разбира се, Карл се зарадва, че го е направил. Помогна му, когато оригиналната му версия вече падна в класациите (и не носеше приходи).“ А Пъркинс казва: „Бях бедно фермерско момче и с песента за обувките почувствах, че имам шанс, но изведнъж се озовах в болница.“ Чак на 26 май Пъркинс и групата му представят парчето в шоуто на Комо. Но и двамата не са възстановени. На врата на Джей Пъркинс се вижда шина.
На 8 септември Елвис пуска песента като сингъл, заедно с още няколко от първия си едноименен албум „Elvis Presley“ от 1956 година, където е първа песен. От Б страната на сингъла е друг кавър – „Tutti Frutti“ на Little Richard (Литъл Ричард). Песента е издадена и в още няколко краткосвирещи плочи. Тя не може да повтори успеха на Пъркинс и стига до номер 20 в „Billboard Hot 100“. Но по-сетнешната слава на Елвис го прави много по-известният изпълнител на „Blue Suede Shoes“. В Англия неговата версия се изкачва до девето място в местния чарт. А през същата година кавърът на Boyd Bennett (Бойт Бенет) стига до номер 63 в САЩ. Пъркинс е доста по-малко популярен от Елвис и е по-познат като композитор, отколкото като изпълнител.
Пъркинс казва: „Елвис имаше всичко – привлекателната външност, движенията, мениджъра и таланта. Не приличаше на типичния Мистър Ед. Разбиваше ги с бакенбарди, лъскави дрехи, а и нямаше халка на пръста. За сравнение, аз имах три деца.“ Дискусионно е кой е мистър Ед, тъй като има различни вариации на цитата. Може да е известен персонаж от американска комедийна поредица от 60-те, или да става дума за телевизионния водещ Ed Sullivan (Ед Съливан), при когото също е планирано участие, отложено след злополуката. Но във всеки случай с това име Карл описва обикновените американски момчета от онова време.
„Blue Suede Shoes“ е рокендрол стандарт и се пее и от много други хора. Само в онзи период го записват още Eddie Cochran (Еди Кокрън), Bill Haley (Бил Хейли), Buddy Holly (Бъди Холи), който бива издаден след смъртта му, и други. „The Beatles“ са големи фенове на Пъркинс. Известен е вариантът на John Lennon and „The Plastic Ono Band“ (Джон Ленън и „Пластик Оно бенд“) от албума „Live Peace In Toronto“ от 1969 година. Пъркинс прави още една версия през 1985 година за саундтрака на филма „Porky's Revenge“ („Отмъщението на Порки“). Песента е един от първите опити в жанра рокабили, смесващ блус, кънтри и поп.
Включена е под номер 95 в първата класация на „Rolling Stone“ с „500 най-велики песни за всички времена“, където версията на Елвис фигурира под номер 423, както и в класацията, съставена от „Рокендрол залата на славата“, с 500 песни, оформили рокендрол музиката. Влиза и в „NPR 100“, събираща най-важните американски музикални произведения на XX век. През 2006 година е включена и в регистъра с културно наследство на Библиотеката на Конгреса на САЩ. През 1986 година версията на Пъркинс е въведена в „Залата на славата на Грами“. След Елвис още артисти записват песента, между които са Jimi Hendrix (Джими Хендрикс), Bruce Springsteen (Брус Спрингстийн, „Grateful Dead“ („Грейтфул Дед“), „Black Sabbath“ („Блек Сабат“), „Uriah Heep“ („Юрая Хийп“), „Motörhead“ („Мотор Хед“) и други. Chuck Berry (Чък Бери) я споменава в текста на хита си „Roll Over Beethoven“: „Early in the mornin' I'm a givin' you the warnin' don't you step on my blue suede shoes.“ (Рано сутрин те предупреждавам – не ме настъпвай по сините велурени обувки).
Пъркинс също я споменава в песента си „Put Your Cat Clothes On“: „Took my blue suede shoes down to old Mobile, got to rockin' with the rhythm run 'em over at the heel.“ (Отидох да танцувам в стария клуб със сините велурени обувки, и тъй се носех във вихъра на танца, че им изтърках подметките.). Песента открива популярния мюзикъл „Million Dollar Quartet“. През 2014 година Cliff Richard (Клиф Ричард) я пее в публична изява върху версията на Елвис в почит към него. Правата върху песента сменят собствеността си през годините.
В началото са договорени между нюйоркската компания „Hill & Range“ и „Sun Records“ на Филипс. Чак през 70-те Пъркинс разбира, че Сам Филипс му е платил малка част от приходите от „Blue Suede Shoes“, а го е измамил да разпише документи за изплатен пълен размер на хонорарите, за да не може това да се оспори в съда, особено след като отдавна е изтекъл предвиденият срок за протестиране срещу размера на възнаграждение. След съдебно дело срещу Филипс, през 1977 година правата върху песента и върху останалото творчество на Пъркинс са изцяло придобити от него. През 2003 година, пет години след смъртта му, тези права са придобити от компанията на Paul McCartney (Пол Маккартни) – MPL Communications“. Днес „Blue Suede Shoes“ продължава да е сред най-значимите проекти на Елвис Пресли и крайъгълен камък за рок музиката.
