През 1921 година в Монсумано Терме, Тоскана, Италия, в обикновено бедно италианско семейство, се ражда Ivo Livi (Иво Ливи). Когато Иво е на 2 години, семейството напуска Италия и се преселва във Франция. Причината е, че те са евреи, а по същото време в Италия представителите на тази общност са преследвани от Бенито Мусолини, водач на фашистката партия. Иво прекарва детството си в Марсилия. Той работи какво ли не – от помощник на сестра си в салон за красота до служител в корабостроителница.
Понякога пее за удоволствие в киносалоните точно преди прожекциите. През 1944 година го открива актуалната френска певица Édith Piaf (Едит Пиаф). Тя го среща в кабарето „Moulin Rouge“ и го присъединява в своята група. Така започва професионалната кариера на Yves Montand (Ив Монтан), един от най-известните хора на изкуството във Франция. Той е едновременно актьор и певец. Едит урежда първите му роли в киното. Между двамата има и любовна връзка, но те никога не стигат до по-сериозни отношения. Един от първите хитове на Ив Монтан е „Les Feuilles mortes“, („Мъртви листа“, на английски „The Dead Leaves“ ).
Текстът на песента е на Jacques Prévert (Жак Превер) и говори за съжалението от безвъзвратно изгубената любов. Мъртвите листа са силна метафора за смяната на сезоните, която се прехвърля и към промяната в човешките взаимоотношения. Листата, като тъжни спомени, се събират, но само за да бъдат пометени в забравата от студените северни ветрове. Тази метафора символизира избледняването на спомените в съзнанието на човека. По-късният английски текст леко омекотява чувството за тъга и говори по-скоро за есенни, отколкото за мъртви листа.
През 1945 година общи приятели запознават Жак Превер с родения в Унгария Joseph Kosma (Жозеф Козма). Двамата заедно разработват песента в стил Tin Pan Alley през същата година, а на 27 февруари 1946 година официално я вписват като своя. Превер ползва за основа на текста свое стихотворение, което е част от сценарий за балет „Le Rendez-vous“. Голяма част от мелодията също е базирана на теми от балетната музика. Но и балетната мелодия не е първоизточник. Тя е доста подобна на „Poème d'octobre No. 4“ от Жул Масне (1876). Други намират силни прилики с пасаж от композицията „Хамлет Увертюра-фантазия, оп. 67“ на П. И. Чайковски (1888). Козма изучава композиция и дирижиране в академията „Ференц Лист“ в родната си Будапеща и със сигурност е познавал и двете произведения.
Премиерата на балетния спектакъл е на 15 юни 1945 година в театър „Сара Бернар“ в Париж. За него работят най-добрите майстори, сред които и хореографа Roland Petit (Ролан Пети) и Pablo Picasso (Пабло Пикасо), който участва в декорирането на завесите. Изпълнен е от „Corps de Ballet“ към Парижката опера. Въпреки очакванията, балетът не предизвиква кой знае какъв фурор. Жанрът на частта, залегнала в основата на бъдещата песен, е „Па-Дьо-Дьо“, или специфичен танц по двойки. Двойката тук е от Isabelle Ciaravola (Изабел Киаравола) и Nicolas Le Riche (Никола Лю Риш). През 1946 година Ив Монтан е поканен да участва във филма „Les Portes de la nuit“ („Вратата на нощта“) с режисьор Marcel Carné (Марсел Карне). Карне и Превер правят поредица от филми, които са в основата на характерния френски жанр поетичен реализъм в киното, който от своя страна дава началото на американското движение „Филм Ноар“ от 50-те години на миналия век.
„Вратата на нощта“ е драма, в която действието се развива в Париж след Втората световна война. В САЩ излиза като „Gates of the Night“ и чак тогава добива световна известност. За филма Превер работи по текстовете, а Козма пише музиката. В една от сцените Ив Монтан и Irène Joachim (Ирен Жоашен), дублирана от актрисата Nathalie Nattier (Натали Натие), тананикат части от песента. В други откъси от филма тя се чува изсвирена само от хармоника, или от целия оркестър. Карне иска песента да се изпее от Marlene Dietrich (Марлене Дитрих), но тя отказва и затова Монтан поема ангажимента. През 1949 година той официално издава парчето чрез „Columbia Records“ и за пет години продава над един милион копия на плочата. Още преди версията на Монтан излиза тази на Cora Vaucaire (Кора Вокер), а до края на 40-те записи на песента правят още творци като Jacques Douai (Жак Дуе), Juliette Gréco (Жулиет Греко) и други.
През 1950 година Johnny Mercer (Джони Мърсър), който по онова време работи за „Capital Records“, написва английски текст за песента. Той е доста по-кратък от френския, но затова пък започва от самото начало на парчето. Английското заглавие е „Autumn Leaves“ (в превод „Есенни листа“). Ето разказът на биографа на Мърсър - Gene Lees (Джийн Лийс) за появата на текста: „Почаках около два месеца. Накрая оставаха горе-долу три седмици и все още нямаше текст. Казах му „Хей, Джон, имам още само три седмици и ще загубя възможността да направя тази песен.“ Той ми отвърна „Ще ходя до Ню Йорк в петък. Ще напиша текста във влака и ще ти го пратя от Ню Йорк.
До една седмица ще е при теб. Ела ме вземи и ме закарай до гарата.“ Те живееха на ДеЛонгпре. Аз се забавих. Закъснях с 15 минути, но имахме време. Гледам Джони на верандата, заковава нещо за вратата. Казах му „Хей, Джон, съжалявам, че закъснях, но имаме достатъчно време.“ Той каза: „Помислих, че ти е възникнало нещо спешно. Докато чаках, написа текста.“ Качихме се в колата и той ми го прочете. Просълзих се. Всички, на които изпълних песента, откачиха, толкова им хареса.“
За пръв изпълнител на английската версия Джони избира Jo Stafford (Джо Стафърд), която я записва през юли 1950 година с оркестър, дирижиран от Harold Mooney (Харолд Мууни). Това опровергава мнението, че първият джаз запис на парчето е на Artie Shaw (Арти Шоу) от пети октомври същата година. Песента добива голяма популярност в инструменталната версия на пианиста Roger Williams (Роджър Уилямс). Той я издава през 1955 година, включвайки я в албум със същото заглавие, и тя става първа в американската класация „Billboard Hot 100“, задържайки позицията четири седмици. Когато я свири за пръв път, той си мисли, че заглавието е „Falling Leaves“ и по-късно казва, че с бързия бяг по клавишите се е опитал да уподоби падащи листа.
При първия запис песента се получава над 3 минути и затова се прави втори в по-бързо темпо, където вече е 2.52 мин. Заедно с Роджър свири и джаз оркестър, дирижиран от Glenn Osser (Глен Осър). Цели шестнайсет седмици тази версия е първа в класацията на телевизионното шоу „Your Hit Parade“. Със своите над два милиона продадени копия, този запис и до днес се счита за най-продаваният пиано инструментал за всички времена. Той е и първият пиано инструментал, достигнал челно място в американска класация. Дори излязлата през следващата 1956 година версия на Ray Turner (Рей Търнър) не успява да надхвърли продажбите на Роджър Уилямс. Пореден катализатор за превръщането на песента в огромен хит е нейното включване в излезлия през 1956 година албум на Erroll Garner (Ерол Гарнър) „Concert By The Sea“, достигнал едномилионен тираж. Песента става един от най-популярните джаз стандарти. Над 1400 са нейните версии, добили търговски успех, а още десетки хиляди са записвани през всичките почти 80 години, откакто е изпълнена за пръв път. Няма популярен джаз музикант, който да не я е записвал.
Кавъри правят певци, пианисти, саксофонисти, китаристи, биг бендове и оркестри. През 50-те години това е една от най-често изпълняваните песни в цялата джаз среда. Още през 1951 година Едит Пиаф записва и своята версия, след като предишната година я изпълнява за пръв път навръх Бъдни вечер в американската радиопрограма „The Big Show“, включвайки и стихове на английски в текста. Песента е любима за включване в най-различни филмови продукции. До края на 1955 година и Nat King Cole (Нат Кинг Кол) прави своя версия в аранжимента на Nelson Riddle (Нелсън Ридъл), отличаващ се с присъствие на медни духови инструменти. Тази е и версията, ползвана за филма „Autumn Leaves“ от 1956 година, вдъхновен от заглавието на песента. В лентата участват и популярните актьори Joan Crawford (Джоан Крауфорд) и Cliff Robertson (Клиф Робъртсън).
Филмът, продуциран от „Columbia Pictures“, разказва за жена, която се омъжва за млад мъж с умствени проблеми. Тези проблеми са отключени от преживяното след любовна афера от бившата му съпруга с неговия баща. Нат Кинг Кол записва песента не само на английски, но и на френски и японски език. Френският текст не е идентичен с оригиналния, изпълнен от Ив Монтан, а много хора с право твърдят, че френското произношение на Кол не е от най-добрите. Песента се чува във всякакви жанрове – от кънтри версията на Jimmie Rodgers (Джими Роджърс), през диско варианта на Grace Jones (Грейс Джоунс), та до по-електронната версия на „Coldcut“ („Колдкът“) от началото на 90-те години. Освен текста на Мърсър, „Autumn Leaves“ има и други по-малко известни текстове на английски, включително и пародийни. Песента дава вдъхновение и за други песни. Пример е „La Chanson de Prévert“ на Serge Gainsbourg (Серж Генсбур). Структурата на акордите в началото на припева на „Autumn Leaves“ е копирана както в „Are You Real?“, композирана от Benny Golson (Бени Голсън) през 1958 година, така и в „Alice In Wonderland“, писана от Sammy Fain (Сами Фейн) още през 1951 година за едноименния филм на „Дисни“ и увековечена от Bill Evans (Бил Евънс) през 1961 година. Освен това френската песен „La Maritza“ на Sylvie Vartan (Силви Вартан) също има препратки към „Autumn Leaves“ и даже заради нея е водено дело за плагиатство, спечелено от авторите.
Песента е спомената дори в първата книга за Джеймс Бонд от Ian Fleming (Йън Флеминг), излязла през 1956 година. И Роджър Уилямс, и Джони Мърсър по-късно разказват, че от всичките им песни тази им е донесла най-много приходи. Но не всичко, което носи името „Autumn Leaves“, произхожда от песента. Това заглавие има дълга история в изкуството. Още през 1856 година се появява картината „Autumn Leaves“ на художника John Everett Millais (Джон Евърет Миле). Заглавието не отсъства и от музиката. Още през 1886 година се появява произведение с такова име на James E. Stewart (Джеймс Е. Стюарт). Следва друго на Jacob Henry Ellis (Джейкъп Хенри Елис) от 1905 година и още едно на Charles Wakefield Cadman (Чарлс Уейкфийлд Кадман) от 1925 година, което е с текстове от Charles Dickens (Чарлс Дикенс).
„Autumn Leaves“ продължава своя дълъг живот. Ив Монтан пее отново песента във филма „Souvenirs perdus“ от 1950 година. Той я пее по сцените чак до смъртта си през 1991 година. Сред джаз музикантите, отбелязвали парчето като любимо, са Майлс Дейвис, Бил Евънс, Хари Джеймс, Ахмад Джамал, Оскар Питърсън и Мел Торме. От класическата сцена са го изпълнявали Хосе Карерас и Андреа Бочели, от рок музикантите Ерик Клептън, от звездите на френския шансон Далида, Патрисия Каас, от джаза - Франк Синатра, Барбара Стрейзънд, Анди Уилямс. През 1996 година излиза и вариантът на Eva Cassidy (Ева Касиди), който е най-цитиран като по-съвременна интерпретация, запознала още едно поколение с тази класика. Bob Dylan (Боб Дилън) също прави кавър на парчето. Според него човек трябва да е придобил малко житейски опит, за да пресъздаде значението на песента. „Пееш я и трябва поне малко да познаваш любовта и загубата, за да я почувстваш.“ – споделя Боб в интервю. „Ако ли не, няма смисъл да се изпълнява. Това е прекалено дълбока песен. Млад човек не може да я изпее убедително.“ – завършва Боб Дилън.
