През 1958 година приключва шестгодишното сътрудничество на Henry Mancini (Хенри Манчини) с „Universal International Pictures“. Голям негов успех в този период е номинираният с „Оскар“ „The Glenn Miller Story“ („Историята на Глен Милър“, 1954). Един от последните му проекти за „Universal“ е музиката към популярния филм „Touch Of Evil“ („Допир до злото“). Той е сред последните в американското кино в стил филм ноар.

В него Манчини смесва латино, рок и джаз, улавяйки настроенията на корумпиран град на границата между Тексас и Мексико. Той налага американския джаз като алтернатива на европейско-романтичния стил на композиране за филми, доминиращ трийсет години в Холивуд. През 1958 година режисьорът Blake Edwards (Блейк Едуардс) възлага на Манчини музиката за криминалната драма „Peter Gunn“. Едуардс вече има опит с подобни сюжети, например радиосериала „Richard Diamond, Private Detective“ („Ричард Даймънд, частен детектив“, 1949-1953) с Dick Powell (Дик Пауъл) в главната роля. Блейк работи с Манчини по „Mister Cory“ („Мистър Кори“, 1957) и „The Perfect Furlough“ („Перфектният отпуск“, 1958). Манчини приема поканата за „Peter Gunn“, мислейки го за поредния телевизионен уестърн. Но той вижда потенциал в сериала.

В него частен детектив разследва престъпна дейност в голям крайбрежен град. Манчини пише музика, съответстваща на долнопробните свърталища на престъпност. Дотогава музиката в такива филми или е в класически стил за драма или уестърн, или е от весели, повтарящи се мелодии, сякаш извадени от реклами за семейни комедии. Манчини смесва блус и джаз в нов и неподражаем стил. Вече показвахме как в „The Pink Panther“ успява да озвучи тайнственото ходене на пръсти в дебненето на крадеца. Както пише критикът Mark Robinson (Марк Робинсън), тук също имаме „въздействаща музика, предизвикваща напрежение и извикваща в съзнанието образи на зловещи събития, сенчести коридори и опасни престъпници.“ Първият епизод на „Peter Gunn“ започва на фона на бас, ръмжащи тромбони и ниски акорди на пиано. Двама полицаи спират кола и стрелят в шофьора. Той пада напред върху клаксона, който извива, докато полицаите се отдалечават.

В следващия миг гръмва и основната тематична песен. В края на кратката откриваща тема, оркестърът уподобява настойчива стрелба. Това е първият джаз ориентиран телевизионен саундтрак. Най-много джаз има за сцените в нощния клуб. Там приятелката на героя, певицата Еди Харт, изиграна от Lola Olbright (Лола Олбрайт), е основна атракция. Тя не е точно джаз певица, но е подкрепена от малка група от изявени джазмени – Shorty Rogers (Шорти Роджърс), Shelly Manne (Шели Ман) и Laurindo Almeida (Лауриндо Алмейда). След Манчини много хора в киното осъзнават възможностите на джаза да илюстрира широк спектър от емоции, непосилни за типичните оркестрови аранжименти.

През 50-те джаз по телевизията е излъчван само в редки участия във вариететни предавания. Манчини разказва: „При тази нова тенденция джаз започна да се излъчва ежеседмично и за дълъг период. Разбира се, като фен, а и като джаз композитор, не можех да се нарадвам.“ Манчини говори още за процеса на писане: „Четях всеки сценарий около седмица преди да се заснеме. Започнеха ли снимките, вече бях готов с озвучаването на сцените. След това се консултирам с режисьора за всяка сцена. Понякога част от работата ми трябва да се съкрати… Често решавахме да махнем звуков ефект като затръшване на врата или вой на сирени и да оставим музиката да го пресъздаде. Открихме, че няма ефект или движение, което да не може да се илюстрира чрез джаз.“

Ginny Mancini (Джини Манчини), съпруга на Хенри, казва за музиката: „Вдъхновена е от прекрасната романтична страна на връзката между Питър и Еди. Хенри смяташе, че музиката трябва да е силна, секси и привличаща вниманието. Сядаше с Блейк и определяше къде трябва да започва и свършва музиката и какво да изразява. Почти всичко беше в главата му преди да седне пред пианото.“ Джини е пяла с Mel Torme & The Mell Tones (Мел Торме и „Мел Тоунс“) и с Tex Beneke (Текс Бенеке). „Бях нещо като втори чифт уши за него. Ако нещо, което е написал, ми напомни за друго, щях да му кажа. Той знаеше колко добре съм запозната с джаз стандартите.“ Саксофонистът Ronny Lang (Рони Ланг) казва: „Той искаше джазът да бъде мелодичен, все едно свириш песен, а не просто да се върви нагоре-надолу по акордите…. Ханк (Хенри Манчини) не раздаваше команди. Израснал като музикант в група, той бе много практичен човек. Рядко го виждах да се ядосва.

Печелеше уважение със способностите си и бе много симпатичен. Не беше човек, който изисква много повторения. Особено при джаза, след един, два или три дубъла, нещата започват да губят свежест.“ Gene Cipriano (Джийн Чиприано), свирещ на обой в бигбенда, допълва: „Талантът, който Ханк имаше за мелодия и хармония, бе невероятен. Такова удоволствие бе да свиря музиката му! От всички, с които съм работил, Ханк имаше най-доброто ухо. Знаеше как трябва да звучи втория обой. Други композитори трябваше да чуят цяла част, за да разберат какво не е наред, а Манчини можеше веднага да го закове.“

Албумът е записан в четири сесии през август и септември 1958 година в студио „Radio Recorders“ в Холивуд. В многочленния състав са китаристът Bob Bain (Боб Бейн), алтсаксофонистът Ted Nash (Тед Наш) и John Williams (Джон Уилямс) на пианото – един от най-известните бъдещи филмови композитори. Музиката от „Питър Гън“ е първата, на която Манчини дирижира оркестъра. Дотогава, освен композитор, понякога той е и пианист. Ето разказът му за първата звукозаписна сесия на „The Peter Gunn Theme“ на 26 август и за тематичната песен: „Темата произлиза повече от рокендрола, отколкото от джаза. Използвах китара и пиано в унисон, свирейки нещо, наричано в музиката остинато. Това е упорито повтаряща се мелодия. Тя е поддържана през цялото парче, придавайки му зловещ ефект, заедно с някои плашещи звуци на саксофон и крещящи медни духови инструменти. През цялото време композицията е в един акорд и е с изключително семпла мелодия.“ Още преди излъчването на първата серия от „Peter Gunn“, се обмисля албум с музиката, най-вече заради хитовата основна тема. Продуцентът Simon Rady (Саймън Рейди) го предлага на Манчини, но той не желае, опасявайки се, че тъй като е неразпознаваем, никой няма да се поинтересува от албума. Блейк Едуардс дава песента на бендлидера Ray Anthony (Рей Антъни), прочул се по-рано с темата за „Dragnet“. Антъни я изсвирва в аранжимента на Манчини.

Версията му, издадена от „Capital Records“, достига номер 8 в „Billboard Hot 100“ и 12 в R&B чарта на САЩ и става хит. Преди това Манчини придумва Шорти Роджърс да го запише, но той отговаря: „Ти си създал това и ти трябва да го запишеш.“ Саймън организира сесиите. Звукоинженерът Bones Howe (Боунс Хау) си спомня за тях: „Бяха планирани в две дати. Първата с големия бенд, а втората с малката група. Направих парчетата с бигбенда, но със Сай (Саймън Рейди) трудно се работеше. Той ми каза: „Това ще стане голям хит и искам да запишем възможно най-висок звук. Стрелката да не излиза от червеното.“ Обясних му, че в студиото записваме само на лентата и че когато записва плочата, може да го увеличи звука, колкото иска. Ако претоварим лентата, звукът няма да е чист.

Но той продължи да настоява. Бях отговорен за качеството на записа и държах иглата там, където трябва. В края на деня той разбра и страшно се ядоса. Но запазихме парчетата и те се озоваха в албума. Отидох при главния инженер и му казах, че няма да правя повече сесии със Сай. Така те наеха Al Schmitt (Ал Шмит) за записите на малката група. С него бяхме добри приятели. Той бе правилният човек да завърши този албум.“ За живия звук Хау разказва, че е благодарение на ехо камерата, която била мечта: „Използвах помещението и насочените микрофони. Бях свирил в група и знаех, че момчетата трябва да се чуват. Използвах микрофони „RCA 77 DX“ за духовите инструменти. Сложих два от тях гръб в гръб един срещу друг и така разпределих секцията на саксофонистите, че трима да са срещу двама. Използвах поне два микрофона на барабаните. За „The Peter Gunn Theme“ Боб Бейн имаше предвиден усилвател и бе ясно, че китарата му е важна част от аранжимента.

Така че той беше с отделен микрофон… В онези дни можеше да се запишат четири мелодии за три часа. Такива сесии минаваха много бързо, защото момчетата, които свиреха, бяха наистина страхотни. Щяха да го направят два пъти и да е готово. Те разполагаха с мощна духова секция… Всички се радваха да работят с Ханк. Това беше първият път, когато имах шанс наистина да го опозная. Той беше много сърдечен човек.“ Боб Бейн ползва за песента модифицирана от него китара „Fender“ от 1953 година, станала известна по-късно като „Китарата Питър Гън“. „Ханк искаше този специален звук.“ – разказва той. „Така че не го свирех с отворени струни, заглуших го малко.“

Премиерата на „Peter Gunn“ е на 22 септември 1958 година по „NBC“. В ролята на Питър е Craig Stevens (Крейг Стивънс). Саундтракът „The Music From Peter Gunn“ е издаден от „RCA Victor“ през януари 1959 година и е от дванайсет песни. Месеци по-късно е издадено и продължението – „More Music From Peter Gunn“. Първата част достига номер 1 в класацията за албуми на „Billboard“ и я запазва десет седмици. Това не е постигано от нито една музика за тв продукция дотогава. Все пак и телевизията е ново явление за 50-те години. Определян е като кул джаз, но това не го изчерпва. Манчини избягва традиционния за времето саундтрак формат, където музикалните фрагменти се издават във филмовите им версии. Той разширява всяка от композициите и я презаписва в студио като завършена песен. С този модел за писане на филмова музика той изпреварва много други.

„The Peter Gunn Theme“ получава номинация за „EMI“, а в първата церемония на „Грами“ взима и награда за най-добра композиция и аранжимент. Саундтракът е отличен с „албум на годината“. Това отваря вратите към киното и за други поп и джаз композитори – Michel Legrand (Мишел Льогран), Quincy Jones (Куинси Джоунс), Nelson Riddle (Нелсън Ридъл). „Музиката му имаше влияние върху тях.“ – разказва Джини. „Знам, че Джон (Джон Уилямс) бе повлиян, защото когато му възложиха да напише „Catch Me If You Can“ („Хвани ме, ако можеш“), той каза: „Когато погледнах този филм, се запитах: „Какво би направил Манчини?“ Ал Шмит разказва: „В „RCA“ нямаха представа какъв успех ги чака, когато пуснаха този албум. Просто се изпарявашеот рафтовете до местата, където трябваше да продават албума с обикновени обложки, защото не бяха отпечатали достатъчно. Хората се връщаха две седмици по-късно в магазина за плочи, за да получат истинската обложка.“

Чиприано допълва: „Peter Gunn“ промени изцяло телевизионната сцена. Продуцентите започнаха да търсят джаз. Наеха много млади джаз композитори като Pete Rugolo (Пийт Руголо), Lalo Schifrin (Лало Шифрин) и Dave Grusin (Дейв Грусин). Това ми отвори много възможности. Щом сериалът стана популярен, хората започнаха да искат музикантите от записите на Хенри.“ А Манчини възкликва пред жена си, че тази песен е толкова проста, че е направила „от нищо нещо“. Три дни преди първия епизод от „Peter Gunn“, стартира вторият сезон на криминалната драма „M Squad“ на режисьора Lee Marvin (Лий Марвин). Темата там е изсвирена от оркестъра на Count Basie (Каунт Бейзи) и е по музика на саксофониста Benny Carter (Бени Картър) и Джон Уилямс – същият, който свири и в „Peter Gunn“. Но парчето не става хит. През следващите години и други филмови теми превземат класациите. Пример е „Bonanza Theme“ (1961), стигнала до 19-то място в САЩ.

Duane Eddy (Дуейн Еди) прави кавър на „The Peter Gunn Theme“ малко след оригинала и той става номер 6 във Великобритания. Така Еди е единственият инструменталист със Сингли в първите десет в Англия през четири различни десетилетия. Еди си спомня: „Записвахме втория албум, „Especially For You“. Steve Douglas (Стив Дъглас, саксофонистът) каза: „Дуейн, научих „Peter Gunn“ снощи.“ Казах: „Ами хубаво.“ Той си мислеше, че ще е само част от албума, но аз не бях съгласен. Забравихме за това и записахме 11 или 12 песни. Лий (продуцентът) и аз седяхме там и обсъждахме какво още можем да направим, когато Стив се приближи и каза: „Можем да направим „Peter Gunn“.“ Помислих си: „Какво пък! Ще е просто част от албума.“ Така измислихме интрото, после рифа и я записахме. Стана сингъл, защото някой от лейбъла в Австралия я извади от албума и тя достигна номер 3.

Друг в Англия забеляза това и я пусна като сингъл там. Тя оглави класациите. Накрая Джейми забеляза това и каза: „Може би трябва да я направим сингъл и в САЩ.“ Версията на „Art Of Noise“ („Арт ъф нойс“) от 1986 година се изкачва в британските чартове и става хит. Дуейн свири на китара в нея. Тя печели „Грами“ за най-добро инструментално рок изпълнение. „Emerson, Lake & Palmer“ („Емерсън, Лейк енд Палмър“). откриват концертите си с „The Peter Gunn Theme“, тъй като е едновременно проста и въздействаща, а поради покриваните от нея честоти, е удобна за настройване на техниката преди концерт.

След като „The Peter Gunn Theme“ добива известност, Манчини става доста търсен композитор. Веднага е ангажиран от CBS да напише музиката към друг сериал, „MR. Lucky“ („Господин Лъки“). Но нито филма, нито саундтрака му повтарят успеха на „Peter Gunn“. Джини разказва, че след като съпругът й напуска „Юнивърсъл“, двамата си обещават, че щом приключи с филма, шест седмици ще пътуват из Европа, возейки се само в първа класа. Джини допълва: „Нямахме гаранция, че като се върнем, ще имаме повече от десет цента в банката. Всичко с Питър Гън се случи, докато ни нямаше. А като се върнахме, разбрахме, че не е нужно да се тревожим за десетте си цента в банката.“ През 1998 година саундтракът влиза в „Залата на славата на Грами“, а през 2010 година – в регистъра с културно наследство в Библиотеката на Конгреса на САЩ. А „The Peter Gunn Theme“ става част и от много други филми през следващите десетилетия.