В края на 50-те в Ню Йорк, Сейнт Луис, Детройт, Чикаго и на други места в САЩ гъмжи от разнообразни джаз музиканти. Ella Fitzgerald (Ела Фицджералд), Frank Sinatra (Франк Синатра), Tony Bennett (Тони Бенет), Dave Brubeck (Дейв Брубек) са вече утвърдени имена и албумите им се продават по целия свят. Толкова джаз се издава, че продуцентите се притесняват да не би в това многообразие да се понижи нивото и да се изгуби усета към автентичността на майсторите. През 1959 година има интерес към всякакви нетрадиционни за джаза форми. Пример са албумите „Kind Of Blue“ на Miles Davis (Майлс Дейвис), „Jazztet“ на Art Farmer (Арт Фармър) и Benny Golson (Бени Голсън), също и „Giant Steps“ на John Coltrane (Джон Колтрейн). Още от края на 40-те години и Дейв Брубек се интересува от различните подходи към джаза. Той е повлиян от африканската, но и от класическата музика, която добре познава. Междувременно през 1956 година Държавният департамент на САЩ стартира т. нар. „културна дипломация“. САЩ имат един стар, но и актуален принцип, че ако държавата има вътрешни проблеми, то тя трябва да докаже на света, че няма такива. Във време, в което цветнокожите се борят за повече права, САЩ трябва да заявява, че е най-демократичната страна, уважаваща всички граждански и човешки права.
Все пак тече Студената война, а в Съветския съюз всяка информация за потъпкани права на расова основа се използва от пропагандата. Така се появяват джаз посланиците. Тяхна цел е да обикалят страни от Източна Европа, Близкия изток, Централна и Южна Азия и Африка, за да покажат чрез изкуството, че САЩ е страна на равни права и неограничени възможности. Първите двама посланици, Dizzy Gillespie (Дизи Гилеспи) и Louis Armstrong (Луис Армстронг), публично осъждат лицемерието на политиците. А те умело използват дори това, като подчертават, че Америка е място, където и критиците на правителството свободно се изказват. След като Гилеспи прави двумесечна обиколка на три континента със своя осемнайсетчленен многорасов оркестър, един американски посланик възкликва: „Това турне ни струваше колкото построяването на цял танк. Но от един танк не може да се извлече толкова добра воля, колкото от групата на Гилеспи.“
Турнето на Benny Goodman (Бени Гудман) също е определено като дипломатически успех. А след Гудман идва ред на квартета на Дейв Брубек. Момчетата свирят в Източна Германия, Полша, Турция, Афганистан, Пакистан, Индия и Шри Ланка. Отзивите са чудесни и държавният секретар John Dulles (Джон Дълес) удължава турнето, отменяйки ангажиментите им в САЩ. Така те стигат и до Иран и Ирак. След Брубек и Дюк Елингтън прави няколко успешни турнета по света като джаз посланик. Музикантите са приемали с ентусиазъм тези пътувания. Доста от тях са наследници на евреи, роми или африканци и си остават свързани с Изтока. Колкото и поколения да са живели в Америка, корените им ги теглят към източната култура. Те знаят колко фалшива е понякога американската външна политика, но се възползват от това да видят източни страни и да обогатят джаз репертоара си с мотиви от фолклора им. Гилеспи издава два албума, силно повлияни от местата, които е посетил – „Dizzy In Greece“ и „World Statesman“. Пример е композицията „Rio Pakistan“.
Три албума на Дюк Елингтън са повлияни от музика на различни народи – „Far East Suite“, „Latin American Suite“ и „The Afro-Eurasian Eclipse“. А през 1958 година Дейв Брубек записва с квартета си албума „Jazz Impressions Of Eurasia“. През 1959 година той продължава да експериментира с нетрадиционни за джаза размери, какъвто е и 5/4 (пет четвърти). От това не следва, че Брубек е съгласен с американската програма. Той е републиканец и е силно критичен към нея. През 1961 година Дейв и съпругата му Iola Brubeck (Йола Брубек) написват мюзикъла „Real Ambassadors“ („Истинските посланици“), в който показват разликата между американската реалност и нейния подобрен имидж в чужбина. През 1958 година квартетът се състои от Дейв като пианист, алтсаксофониста Paul Desmond (Пол Дезмънд), Gene Wright (Джийн Райт) на баса и Joe Morello (Джо Морело) на барабаните. Морело чува 5/4 за пръв път, докато групата е в Индия. Там около състава постоянно има индийски музиканти, свирещи на табла и на други ударни инструменти. Твърди се, че местният барабанист Leslie Godinho (Лесли Годиньо) е показал размера на Морело. Други сочат Palani Subramania Pillai (Палани Субрамания Пилай), свирещ на традиционния ударен инструмент мридангам. Докато работят над пиесата „Sounds On The Loop“, Дейв чува какво свири Морело и е заинтригуван.
Дейв измисля кратка фигура на пианото, която в английската терминология наричат вамп. „Джо каза: „Дейв, никога не спирай да свириш този вамп под солото ми, иначе ще се изгубя.“ – спомня си Брубек. Той моли Пол Дезмънд да измисли мелодия. „Пол дойде с две несвързани теми и аз ги композирах, обединих ги в мелодия. Той дойде с две теми, без да знае коя е първа или втора. Не знаеше, че ще си паснат.“ – разказва Брубек. Квартетът влиза да запише „Take Five“ на 25 юни, без да подозира, че ще е най-известната им песен. Но нещата не вървят, защото Морело не е изградил добре барабанната част. След 40 минути и повече от 20 опита, продуцентът Teo Macero (Тео Мачеро) прекратява записите. Първата версия е с по-бърз ритъм от оригинала. Записи от тази сесия се чуват в изданието „Outtakes“ от 2020 година, достъпно благодарение на наследниците на Брубек. Въпреки фалстарта, на момчетата им се навлиза в източното светоусещане. „Време е джаз музикантите да поемат първоначалната си роля – да водят публиката към по-предизвикателен ритъм.“ – казва Брубек. Като изключим него, който е с германска кръв, останалите са с интересен произход. Истинската фамилия на Дезмънд е Брайтенфелд, а родословието му се проследява до Моравия, днешна Чехия. Джо Морело, както и името му подсказва, има италианска жилка. А басистът Юджийн Райт е афроамериканец.
Окончателният запис е в два дубъла на 1 юли 1959 година в студио „CBS 30th Street“ в Ню Йорк Сити. Дезмънд не е доволен и казва, че песента е за изхвърляне. „Бях готов да разменя всички права на „Take Five“ за употребявана електрическа самобръсначка.“ – допълва той. Записът се откроява с отлично за времето си разположение на инструментите, по начин че при едновременен запис всички да се чуват изравнено дори и на по-късните стерео системи. Чинелите и фусовете в комплекта барабани са сред най-трудни за балансиране спрямо останалите, но инженерът Fred Plaut (Фред Плаут) се справя отлично. Заглавието „Take Five“, провокиращо към ритъма и към разговорното „Вземи пет“, в смисъла на това да вземеш пет минути почивка между танците, е дело на Брубек, макар това да е единствената песен от албума „Time Out“ от 1959 година, на която не е основен автор. Дезмънд не го харесва и пита какво значи, на което Дейв отговаря: „Пол, ти сигурно си единственият човек в страната, който не знае какво значи това.“ На 5 юли квартетът изпълнява песента за първи път на джаз фестивала в Нюпорт. „Take Five“ е издадена от „Columbia“ като сингъл на 21 септември 1959 година. Продуценти са Дейв Брубек и групата му, заедно с Тео Мачеро. Б страна е „Blue Rondo à La Turk“. Сингъл версията на „Take Five“ е само 2.55 минути.
Тази за албума е 5.28 минути и в нея е по-удълженото барабанно соло на Морело. Сингълът е приет с неразбиране. Известният джаз критик Ira Gitler (Айра Гитлър) пише, че барабанното соло в този размер прилича на акомпанимент за артисти, скачащи на батут. Публиката неохотно посяга към албума, но въпреки притесненията на продуцентите, той се изкупува. Според Дезмънд парчето е продаваемо заради частта между повторенията на основната тема, наричана на английски bridge (мост). „Просто проработи, нямаше замисъл. Ако някой някога можеше да предвиди какво ще се продава, той щеше да обикаля в „Ролс-Ройс“ наоколо и да живее в замък.“ – казва Брубек. Макар да е записана последна, „Take Five“ е трета поред в „Time Out“. Всички песни в албума са с различни размери.
Изчислено е, че „Take Five“ е с темпо 176 удара в минута. На 22 май 1961 година, поради големия интерес на диджеи от Ню Йорк, песента е преиздадена за радио и за пускане в джубоксове. Чак тогава тя става хит. На 9 октомври достига до номер 25 в „Billboard Hot 100“. В класацията „Adult Contemporary“ на същото списание се изкачва до пета позиция. В Англия достига до номер шест, а през следващата 1962 година става осма в Нова Зеландия. Осма става и в Нидерландия, а в Австралия пробива до седма позиция. Публиката, приучена на експерименти от другите актуални състави, възприема и този особен размер и превръща песента в джаз стандарт. „The Dave Brubeck Quartet“ правят още версии на песента, макар да не съществуват като постоянен състав. Над двайсет са концертните версии на „Take Five“ от места като Лондон, Нюпорт, Питсбърг, Монтерей, Берлин, Монтрьо, Москва и други. „The Dave Brubeck Trio“ го записват с Gerry Mulligan (Джери Мълиган) през 1972 година. „The Paul Desmond Quartet“ правят нов вариант през 1976 година.
А преди това, през 1963 година, Дезмънд записва своята „Take Ten“, подобна на „Take Five“. През 1978 година Брубек записва нова единадесетминутна версия на „Take Five“ с „The New Brubeck Quartet“, в която има синтезатори, а партията на саксофона се поема от пианото. Версията е включена в албума „A Cut Above“. През 1984 година Дейв записва парчето в дует с друг пианист, Marian McPartland (Мериън Макпартланд). Обикновено квартетът закрива концертите си с „Take Five“, като всеки от членовете му напуска сцената след солото си. Последен остава барабанистът, завършващ песента и концерта. Парчето има версия и от „The Brubeck Brothers Quartet“ („Брубек брадърс куартет“) от 2003 година. В състава са двама от синовете на Дейв – барабанистът Dan (Дан) и тромбонистът и басист Chris (Крис). Парчето е включвано в десетки филми. В началото на 60-те години е използвано като тематична песен в американското предаване „The Today Show“. Два месеца след оригинала, първи кавър записват „Gordon Peters Quartet“ („Гордън Питърс куартет“).
А първият по-известен кавър е концертната версия на Carmen McRae (Кармен Макрей), включена в албума „Take Five Live“, където групата на Брубек я подкрепя с изключение на Дезмънд, тъй като тя пее партията му. Текстът тук е написан от Йола Брубек. По-късно той многократно е използван във вокалните интерпретации, макар че се създават още два английски варианта. Текстове за песента има също на френски и шведски език. Следващата доста цитирана версия е от 1968 година на саксофониста от Ямайка Val Bennett (Вал Бенет), който променя ритъма от пет четвърти на четири четвърти. Неговият вариант в стил рутс реге е преименуван на „The Russians Are Coming“ и е ползван като музикална тема в няколко серии на британския телевизионен сериал „The Secret Life Of Machines“ („Тайният живот на машините“). През 1975 година се появява разчупена жива версия на Al Jarreau (Ал Жеро), записана за западногерманската телевизия „NDR“ в Хамбург. През 2011 година версия на пакистанците от „Sachal Studios Orchestra“ („Сакхал студиос оркестра“) печели добри позиции в джаз класациите в Англия и САЩ. Сред другите кавърверсии са и тези на Quincy Jones (Куинси Джоунс, 1963), китариста George Benson (Джордж Бенсън, 1974), саксофониста Grover Washington JR. (Гроувър Уошингтън - младши, 1992) и още над четиристотин официални версии. „Take Five“ се връща и на изток, от който е вдъхновена. Много музиканти от Източна Европа и Азия я претворяват в нови аранжименти. Един от родоначалниците на азербайджанския жанр джаз мугам Vagif Mustafa Zadeh (Вагиф Мустафа Заде) е вдъхновен от Гилеспи и Брубек. Години след смъртта му неговата дъщеря, пианистката и певица Aziza (Азиза) записва „Take Five“ за албума си „Jazziza“ от 1997 година.
Нейният сънародник David Gazarov (Давид Газаров) също я издава шест години по-рано. Сред другите източни артисти, правили кавъри са Ilkin Deniz (Илкин Дениз, Турция, 2008), Eugene Maslov (Евгени Маслов, руски пианист, 2010), George Sakellariou (Джордж Сакелариу, гръцки китарист, 2011), Jasna Bilušić (Ясна Билушевич, Хърватия, 2011), Louis Winsberg (Луи Винсберг, френски китарист от ромски произход, 2013), „Gypsy Jazz Caravan“ („Джипси Джаз Караван“, мултиетническа нюйоркска група, 2013), „Cherkasi Jazz Quintet“ („Черкаси джаз куинтет“, Украйна, 2016). През 90-те години песента става част и от репертоара на австрийския фаготист с хърватски корени Milan Turkovic (Милан Турковиц). От ранна възраст американският барабанист от унгарски произход Gergo Borlai (Герго Борлай) обича „Take Five“ и тя го кара да се влюби в барабаните. Друг американец с унгарски корени, китаристът Elek Bacsik (Елек Бачик) също записва своя версия през 1963 година. Българската певица Йълдъз Ибрахимова също понякога изпълнява „Take Five“ на свои концерти. И други творци са вдъхновени от „Take Five“. Името на песента се припознава от вокална джаз формация, която поради шестимата си членове се именува „Take Six“. През 2003 година канадският аниматор Steven Woloshen (Стивън Волошен) създава късометражен анимационен филм, озаглавен „Cameras Take Five“, ползвайки откъси от мелодията на фона на постоянно сменящи се абстрактни фигури и линии.
Със своите над два милиона копия, „Take Five“ е най-продаваната джаз песен за всички времена. През 1996 година е въведена в „Залата на славата на Грами“. Когато на 5 декември 2012 година Дейв Брубек умира, песента се връща в доста класации в Европа и преживява нов подем. Дезмънд умира от рак на белите дробове още през 1977 година и по негово желание авторските права за песента са отстъпени на Американския червен кръст. Организацията печели поне по сто хиляди долара годишно само от живи изпълнения и излъчвания. В следващи издания на рубриката ще се връщаме отново към този период на иновации в джаза.
