През 1881 година в Лондон се ражда Frederick Joseph Ricketts (Фредрик Джоузеф Рикетс). Той е четвърто от общо пет деца в семейството. Бащата, търговец на въглища, умира, когато момчето е на седем години. А докато е на четиринайсет, и майка му се преселва в отвъдното. От малък Фредрик свири на пиано и орган и е хорист в енорийската църква „Сейнт Пол“. Извън това той често слуша улични групи от лондонския Ийст Енд. Между тях има и немски състави. Впечатлен от инструментите, с които свирят, младежът иска да работи във военен оркестър. Рикетс се присъединява като оркестрант към Ирландския кралски полк още на четиринайсетгодишна възраст. Там той прави много добро впечатление със свиренето си на корнет и саксофон. Като резултат от отдадената му служба, той е изпратен да се учи в курс за капелмайстори в Кралското военно музикално училище в Мидълсекс. Тогава Фредрик е на 23 години, което е необичайно ранна възраст за такова обучение.

През 1908 година Рикетс, вече лейтенант, е назначен като капелмайстор на оркестъра към втори батальон „Аргил и Съдърланд Хайлендърс“, който по онова време е разположен в британската колония Ориндж Ривър, в днешната Южноафриканска република. Няколко седмици преди Първата световна война батальонът и неговия оркестър са разположени във Форт Джордж в Североизточна Шотландия. Тъй като по-висшите военни във Великобритания са били ограничавани да имат други професии, Рикетс публикува няколко свои песни под псевдонима Kenneth J. Alford (Кенет Дж. Алфорд). Една от тях е „Colonel Bogey March“, написана през 1913 година. До 1930 година нейните ноти са продадени в над милион копия. Малко след първото публикуване на тези ноти избухва Първата световна война. Вдъхновението зад песента идва от игра на голф, на която Рикетс често се е посвещавал на игрището във Форт Джордж.

По време на играта един от офицерите, вместо да извика „Fore“, с което играчът трябва да сигнализира преди замах за удар с топката, подсвирва два тона, които, както отбелязват музикалните критици, представляват низходяща малка терца. Лейтенантът продължава със спонтанно хрумнала му мелодия в маршова стъпка. Според друга версия Рикетс не е играел, а се е разхождал из игрището, унесен в мисли, и подсвиркването на един от играчите с цел да го предупреди да не застава на пътя на топката, го вдъхновява. Заглавието на марша идва пак от голфа. Colonel Bogey (полковник Боги) отдавна е термин в играта. „Bogey-man“ е дума за таласъм, лош дух или дори самият дявол. Споменава се в доста стари песни, най-известна сред които е „Hush! Hush! Hush! Here Comes the Bogey Man“. През 1890 година секретарят на голф клуба в Грейт Ярмут, Норфък, предлага да се стандартизира броя на ударите за всяка дупка при един добре изигран рунд и измисля термина базов резултат (ground score). Със съгласието на играчите, този нов стандарт започва да се използва за състезания в клуба. При едно от тях майор Charles Welman (Чарлс Уелман) възкликва по адрес на въображаемия играч, задал стандартния брой удари: „Този Ваш играч е истински дявол!“

В Ярмут и извън клуба играчите започват да наричат базовия резултат „боги“ резултат и да го измерват спрямо въображаемия господин Боги. По-късно офицери, които не искат да се сравняват с цивилния господин Боги, го повишават в полковник. В началото на XX век „Полковникът“ вече е важна част от голфа и в Англия, и в САЩ. Състезателите често играят с „Полковник Боги“, т.е. въображаем средностатистически играч. Според някои разкази Рикетс чува разговор между двама играчи на голф в офицерския клуб, където единият  пита другия: „Как се отнесе полковник Боги с теб днес?“ Според други разкази по онова време във военната база е служел някакъв доста избухлив полковник с прякора Боги, който винаги свирел с уста преди да замахне за удар.

„Colonel Bogey March“ се ползва от военни части не само в голямата Британска империя, но и в САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и дори Шри Ланка. Диригентът сър Vivian Dunn (Вивиан Дън) нарича Рикетс „краля на британския марш“, а оркестърът му става най-известната група във военните среди и получава безброй покани. Впоследствие Рикетс се мести от сухопътната армия във флота и става музикален директор на Кралската морска пехота в Плимут, където работи почти до края на живота си.

През 1912 година в Авиньон, Франция, се ражда Pierre Boulle (Пиер Бул). Той иска да стане електроинженер и учи такава специалност в Париж. През 1938 година се мести в Малайзия, където работи като надзирател в каучукова плантация. След началото на Втората световна война Пиер се присъединява към армията в Индокитай, а след окупацията на родната му страна от германските войски става член на френската съпротива в Сингапур и две години служи като таен агент. През 1942 година е пленен от японците и две години е в пленнически лагер край Сайгон, където работи по изграждане на мостове. След това успява да избяга и известно време служи в британските специални части. След края на войната отново пътува по света, а през 1950 година, когато се връща във Франция, издава първата си книга, „Уилям Конрад“, базирана на записки ОТ дневник, воден по време на пленничеството му. През 1952 година Пиер публикува и „Le Pont de la Rivière Kwai“ („Мостът на река Куай“).

Това е роман, в който действието се развива по време на войната. Лицата и събитията са художествена измислица, но сюжетът е основан върху действителния строеж на железопътна линия в Тайланд между 1942 и 1943 година. Нахлувайки в страната, японците трудно се снабдяват с храна и оръжия, тъй като американците контролират все по-голяма част от морските пътища. Възползвайки се от оттеглянето на британците от Сингапур, японците искат да свържат нейната територия и Малайзия с владенията си в Бирма. Те изграждат железница от Бирма през Тайланд. Строежът на дългата 415 километра линия, пресичаща непроходима джунгла, неравен релеф и пълноводни реки, е огромен, непосилен труд. Срокът на проекта е съкратен от първоначално заложените пет на две години. По строежа работят над триста хиляди работници, от които повечето азиатци от завладените от Япония територии и над шейсет хиляди военнопленници от Австралия, САЩ, Великобритания, Нидерландия и други места.

Работи се денонощно и предимно с ръчен труд. Редуват се силни горещини и мусонни дъждове. Работниците получават минимална храна и почти никакви медицински грижи и спят по мръсните подове на набързо стъкмени бамбукови колиби. Условията са жестоки, а инструментите, с които трябва да разбиват твърди скали и да си проправят път през джунглата, са почти примитивни. Над 20% от работниците умират по време на строежа от болести, глад и физическо изтощение. Това са средно по двайсет души дневно. Една от най-трудните задачи в проекта е да се изгради стоманено-бетонен мост над река Куай. Внушителната конструкция води до толкова жертви, че е наречена „Мостът на смъртта“. Строежът на линията се оказва напълно безсмислен. По нея минават само две японски дивизии и 500 000 тона провизии, а за военните мащаби това е почти нищо. Малко след това, на 15 август 1945 година, Япония капитулира и войната там приключва в полза на съюзниците.

На втори октомври 1957 година излиза британският филм „The Bridge On The River Kwai“ („Мостът на река Куай“). Филмът с продължителност почти три часа е режисиран от David Lean (Дейвид Лийн) и донася на създателите си огромни приходи и шест награди от общо осем номинации на „Academy Award“, включително и награда за най-добър филм. Премиерата на филма е в Германия. Музиката към него е дело на Malcolm Arnold (Малкълм Арнолд). Филмът почти изцяло следва романовия сюжет, но има и нови неща. В книгата мостът е само частично повреден, а във филма е изцяло унищожен. Пресъздаването на реалните условия на труд твърде много би травмирало ПУБЛИКАТА и те са възпроизведени само отчасти в екранизацията, което потвърждават и оцелели работници. Снимките са в Шриланка. За целите на филма се изгражда друг мост. Привлечени от популярността на филма, огромен брой туристи се запътва към онова място в Тайланд, на около 130 километра северозападно от Банкок, където трябва да е река Куай. Но се оказва, че авторът на книгата е имал предвид река, наречена Меклонг. За да не изгубят туристите, тайландците веднага преименуват реката на Куай. Туристите се ориентират коя е реката, но не виждат мост. Веднага на мястото на разрушеното от въздушни бомбардировки през 1945 година съоръжение се изгражда ново. То е копие на първото и до днес е възлова част от транспортната система на страната и важна туристическа спирка.

В сцената, в която военнопленниците влизат в лагера, те безстрашно си подсвиркват „Colonel Bogey March“. Маршът е придружен от друга мелодия – „River-Kwai March“, написана за филма. Мелодията е изсвирена от оркестър, който не влиза в кадър. Това е „London Symphony Orchestra“ с диригент Richard Hickox (Ричард Хийкокс) и с аранжимент на Christopher Palmer (Кристофър Палмър). „Colonel Bogey March“ символизира твърдостта и чувството за достойнство на британците, но има и допълнителна препратка. Маршът е известен и с вулгарен текст за Хитлер, лидер на нацистка Германия и основен съюзник на Япония във войната. Всичките вариации на текста се занимават с увреждане в слабините на фюрера. Той наистина има заболяване в тази зона и това често е обект на подигравки, на фона на думите му, че немците са най-добрата част от човечеството. Британците често във военната си история създават песни, осмиващи врага, които да повдигат духа на нацията. Този текст не е ползван във филма, защото тогавашната цензура не би го допуснала, но повечето хора през 50-те са го знаели и мелодията им го е напомняла.

Това е и причината Дейвид Лийн да настоява пред Малкълм да втъкне марша в музиката, макар и без текст. Предложението мелодията да влезе в сцена от филма идва от играещия в нея актьор Percy Herbert (Пърси Хърбърт). Той е ползван от екипа на филма като консултант, тъй като сам е бил в японски военнопленнически лагер. Песента и преди е ползвана във филми. Първите са „Lady Vanishes“ („Дамата изчезва“) от 1938 година на Alfred Hitchcock (Алфред Хичкок) и „It Always Rains On Sunday“ („Винаги вали в неделя“) от 1941 година, където двама хулигани си подсвиркват песента в знак на неподчинение към някакъв възрастен, който се опитва да им прекъсне пакостите. На първата компютърна конференция в Австралия през 1951 година песента става първата, пусната от компютър.

Когато Малкълм Арнолд съчетава двете песни в една, новата композиция отново е публикувана официално. Тя става част от концертна оркестрова сюита с филмовата музика, издадена от „Novello & Co“, а се появява и с аранжимент за пиано на Robert Haring (Робърт Харинг), публикуван от „Shapiro, Bernstein & CO“. А версията, превърнала марша в хит, е на Mitch Miller (Мич Милър). Той е един от най-влиятелните хора в Америка. Мич е обоист, хоров диригент, музикален продуцент и певец. От 40-те години той работи с множество джаз и класически музиканти. Имал е нетърпимост към рокендрола и за него казва: „Музикално рокендролът е като лесносмилаема храна: благоговение пред посредствеността, предизвикано от страст към конформизма.“ Въпреки това именно Мич привлича Carl Perkins (Карл Пъркинс) и Johnny Cash (Джони Кеш) в „Columbia“, след като става директор на продуцентската фирма. Същият човек открива Aretha Franklin (Арета Франклин) и има важен принос за кариерата на Frank Sinatra (Франк Синатра). От началото на 50-те Милър започва да записва с групата си „Mitch Miller and His Orchestra“ („Мич Милър енд хис оркестра“), преименувана по-късно на „Mitch Miller And The Gang“ („Мич Милър енд дъ генг“). С този състав през 1955 година той пуска няколко популярни песни като „The Yellow Rose Of Texas“, която продава над милион копия само в САЩ и оглавява тамошната основна класация на „Billboard“. Милър записва и други маршове, но най-популярен става „River-Kwai March/Colonel Bogey March“. Макар да стига само до номер 20 в американския „Billboard“, тя е 29 седмици в класацията, с което става най-дълго задържалата се песен там за цялата година.

През 1997 година „Мостът на река Куай“ става част от филмовия регистър към Библиотеката на Конгреса на САЩ поради важността му за отразяването на събитията от Втората световна война. Пиер Бул умира, като остава най-известен с научнофантастичния си роман „Планетата на маймуните“, по който също са заснети филм и сериал. А междувременно маршът, комбинирал двете песни, става част от десетки филми като „The Parent Trap“ („Капан за родители“, 1961) и „The Breakfast Club“ („Клуб „Закуска“, 1985), участва и в безброй пародии, реклами и други аудио-визуални творения. С него е свързан и един дипломатически гаф. Военен оркестър в Канада изсвирва марша при посещение на японския премиер Масайоши Охира в Отава през 1980 година. По-късно всички се надяват, че военното време и някогашният съюз с Германия вече са в историята и неволната грешка не е приета като провокация. И до днес тази мелодия е един от най-известните маршове в музикалната история.