Песента е композирана през лятото на 1929 година от тогава 22-годишния Johnny Green (Джони Грийн). Той е композитор, пианист, диригент и ръководител на оркестър и по онова време работи в Лондон. Друга много популярна песен на Грийн е „Out of Nowhere“, популяризирана от Bing Crosby (Бинг Кросби). „Много често ме интервюират за „Body And Soul“ – разказва Грийн. – И тези некадърници ме питат „Кажи ми, когато я пишеше, знаеше ли, че пишеш класика?“ Аз отговарям, „Класика? За какво говориш изобщо? Всичко, което знаех, е че трябва да го напиша до сряда.“
Грийн го композира за предаване по радиото и трябва да го предаде преди часа на излъчването му. Текстът на „Body And Soul“ е на Edward Heyman (Едуард Хеймън и Robert Sour (Робърт Сауър). Това е една от общо четири песни, написани от този екип, за младата певица и актриса Gertrude Lawrence (Гертруд Лорънс). Тя не я записва в студио, а само веднъж я пее по радиото. Като трети текстописец е отбелязан и Frank Eyton (Франк Итън), но той не допринася с нищо към текста. Вкаран е като съавтор по изискване на издателската компания „Chappell & Co“. Франк изиграва друга важна роля, повлиявайки на доста британски групи да изсвирят парчето. Част от песента Грийн заимства от предходна своя композиция, „Coquette“ от 1928 година.
Тя също е джаз стандарт, а една от най-ранните й версии е на Guy Lombardo (Гай Ломбардо). В началото „Body And Soul“ привлича вниманието на Bert Ambrose (Бърт Амброус), който чува изпълнението на Лорънс по радиото. Той толкова я харесва, че поръчва неин нов аранжимент, за да я изсвири с групата си още следващата вечер. Но Jack Hylton (Джак Хилтън), друг лидер на джаз бенд, пръв успява да запише парчето с оркестъра си още на 7 февруари 1930 година. Вокалист в оркестъра му е Pat O’Malley (Пат О’Мали). Амброус записва своя версия чак на 22 февруари. За да не остане по-назад, Хилтън записва още една по-богато аранжирана версия на 25 февруари. Двамата могат да се следят отблизо, защото и в двата бенда присъства саксофонистът Joe Crossman (Джо Кросман).
До месец май песента има още пет британски версии. Текстът е променян няколко пъти, най-вече за да не бъде спрян от цензурата. Първоначалният текст се чува единствено във версията на Elsie Carlisle (Елси Карлайл) от март 1930 година. На 11 октомври в американските класации влиза версията на оркестъра на Paul Whiteman (Пол Уайтман) с вокалист Jack Fulton (Джак Фултън). Още следващата седмица тя става номер едно там и задържа позицията шест седмици. Чрез този вариант песента става популярна и в САЩ. Междувременно на 15 октомври е първото от над 270 представления на мюзикъла „Three’s a crowd“ („Трима са тълпа“) в „Selwyn Theatre“ в Ню Йорк.
Там също е включена „Body And Soul“ в изпълнение на Libby Holman (Либи Холман), която стига до трето място в класациите. Преди това върви страхотна надпревара между най-различни музиканти. Само в периода между 29 септември и 10 октомври има поне девет нови записа на песента от различни артисти. Всеки се възползва от наближаващата премиера на мюзикъла, за да продаде повече записи. За два месеца още шест версии влизат в американските класации, паралелно с вече споменатите интерпретации на Уайтман и Холман. Версията на Helen Morgan (Хелън Морган) с „Leonard Joy Orchestra“ („Ленард Джой оркестра“) стига до номер 16, „Leo Reisman Orchestra“ („Лео Рейсман оркестра“) – до номер 15, Ruth Etting (Рут Етинг) – до номер 10, Annette Hanshaw (Анет Хеншоу) – до номер 12, Louis Armstrong & Sebastian Cotton Club Orchestra (Луис Армстронг и Себастиън Котън клъб оркестра) – до номер 7 и Ozzie Nelson Orchestra (Ози Нелсън оркестра) – до номер 18.
След това песента е забранена за две години поради цензуриране на текста, в който има откровено сексуални препратки, твърде дръзки за времето си. Но и цензурата не издържа на наплива от желаещи да я пеят и свирят. До края на 30-те и през 40-те години още десетки варианти постигат успех в чартовете. Например инструменталната версия на Benny Goodman Trio (Бени Гудман трио) от 1935 година, която е първият студиен запис в кариерата на кларинетиста, се изкачва до пета позиция. Десетки други версии, които не влизат в класациите, също повлияват на джаза и чрез песента предлагат нови творчески подходи на свирене и аранжиране. Някои кавъри бързо отмират.
Но други намират последователи и стават база за следващи версии. Такива са вариантите на Django Reinhard (Джанго Райнхард, 1937), Chu Berry and his "Little Jazz" Ensemble (Чу Бери енд хис литъл джаз ансамбъл, 1938), Frank Sinatra & Bobby Hackett (Франк Синатра и Боби Хакет, 1947), Dave Brubeck Trio (Дейв Брубек трио, 1950), Art Tatum (Арт Тейтъм, 1953), John Coltrane Quartet (Джон Колтрейн квартет, 1960), Oscar Peterson (Оскар Питърсън, 1968), Dexter Gordon Quartet (Декстър Гордън квартет, 1970) и други.
В края на 30-те излиза една от най-популярните версии – на саксофониста Coleman Hawkins (Колман Хокинс). Той е смятан за един от пионерите в използването на саксофона в джаза от 20-те години насам, заедно с Bud Freeman (Бъд Фрийман). Десетилетия наред Колман Хокинс вдъхновява джаз музикантите в Англия и САЩ с креативни подходи и ярка изразност. След като повече от десетилетие свири в различни американски състави, той напуска САЩ през 1934 година и за повече от пет години се установява в Лондон, където свири с различни британски оркестри. Когато през юли 1939 година се връща в САЩ, тамошната сцена вече е изпълнена с именити саксофонисти като Чу Бери, Ben Webster (Бен Уебстър) и най-вече Lester Young (Лестър Йънг). Лестър се оказва най-силният конкурент на Хокинс и между двамата тенор саксофонисти започва съперничество.
В края на август 1939 година, в Харлем, Ню Йорк, се случва и надсвирване между тях. Разказите от свидетели на този джемсешън се различават, защото и двамата си имат фенове и всеки твърди, че неговият любим саксофонист е надвил другия. Billie Holiday (Били Холидей) например много обича Лестър Йънг и твърди, че той е победител. Членовете на групата на Fats Waller (Фетс Уолър) пък твърдят, че Хокинс е надвил, защото Лестър се е оттеглил и казал, че му е омръзнало. По онова време Йънг свири в групата, придружаваща Били Холидей на концерти, а Хокинс е възприет като натрапник, дошъл от Англия и изпуснал местните течения. Всъщност става обратното. Европейската култура помага на Хокинс да напредне много повече от неговите колеги в САЩ.
Той разказва: „Мислех си, че докато се върна, музикантите тук ще са много напреднали, а се оказа, че въобще не са се променили. Не видях абсолютно нищо ново… Много от тях ми казваха, че свиря грешни тонове. Например, когато за първи път изсвирих „Body And Soul“ и тя бе издадена на плоча, всеки казваше, че свиря грешните тонове в това парче. Струваше ми се смешно. Те просто не използваха онези нови техники, които са в „Body And Soul“. А тъкмо тези промени са определящи за тази композиция.“ Първата версия на Хокинс на „Body And Soul“ е записана на 11 октомври 1939 година. Освен него на тенор саксофон, в записа участват още тромпетистите Tommy Lindsay (Томи Линдзи) и Joe Guy (Джо Гай), тромбонистът Earl Hardy (Ърл Харди), Gene Rodgers (Джийн Роджърс) – пиано, William Oscar Smith (Уилям Оскар Смит) – бас и Arthur Herbert (Артър Хърбърт) – ударни.
Всички те съставляват „Coleman Hawkins & His Orchestra“. Записът е в в Манхатън, Ню Йорк, в едно от първите студиа за джаз – „RCA“ на „Bluebird“, дъщерна компания на „RCA Victor“. Издаден е от „RCA records“ седмица след записването му. Когато Хокинс и колегите му влизат в студиото, са планирани сесии за други три песни – „Meet Doctor Foo“, „He's Funny That Way“ и „Fine Dinner“, която става Б страна на бъдещия сингъл. Хокинс си спомня как след края на записите продуцентът на сесията Leonard Joy (Ленард Джой) го вика и му казва: „Направи ми една услуга. Обади се едно от момчетата от Трентън. (Предполага се, че Хокинс тук има предвид Камдън, Ню Джърси, където са офисите на „RCA“ по това време.) Човекът каза, че те е чул да изпълняваш „Body And Soul“ в клуб „Kelly's Stable“, на 52-ра улица в Ню Йорк, и би искал да го чуе на запис.“ Хокинс му отвръща, че има друга песен, която би предпочел да направи, но Ленард настоява: „Можеш да я направиш някой друг път. Нека да направим само един дубъл на „Body And Soul“.
Пианистът Джийн Роджърс допълва разказа: „Помня Колман, сякаш бе вчера. Бръкна и извади отнякъде бутилка коняк, отпи здрава глътка, остави я и се настани точно под микрофона, казвайки: „Направете интро за „Body And Soul“. Макар записът да е само точно три минути, в концерти Хокинс свири песента с продължителни сола и тя добива обща продължителност, варираща между 45 минути и час. Този вариант на Хокинс е вторият по популярност след този на Луис Армстронг. Само за първите си шест месеца продава над 100 000 копия. За по-късната история това не е прецедент, но тук говорим за време, в което студийни записи на джаз има от 1917 година. Счита се, че в края на 30-те, когато още не е отшумяла ерата на кралете на суинга, с тази своя версия Хокинс предвещава настъпването на жанра Бибоп. Това е сред малкото записи за времето си, по които се разбира, че суингът от 20-те години скоро ще е в историята. Хокинс почти през цялото време не спазва оригиналната мелодия, а само я загатва, след което се впуска в импровизация.
Тя е толкова различна, че ако човек не познава добре оригинала, би си казал, че слуша друга песен. Колман впечатлява критиците със способността да използва популярно джаз парче, импровизирайки върху него. Това става популярна практика и в следващите десетилетия. Три години след Хокинс, през 1942 година, конкурентът му Лестър Йънг също записва версия на „Body And Soul“. Този вариант е по-бавен и не постига славата на версията на Хокинс. Саксофонистът Bob Reynolds от групата „Snarky Puppy“ казва: „Не винаги съм харесвал този запис. Когато го чух за пръв път като начинаещ в джаза, всичко, което забелязах, беше лошото качество на записа – съскането, пращенето и пукането. Колко „старо“ звучеше и т.н. А сега мога да слушам това на повторения по цял ден.“ На Ренълдс прави впечатление колко креативен за времето си е Хокинс и как прави джаз парче, но ползвайки прийоми от поп музиката, защото знае, че хората ще танцуват върху него. Хокинс свири парчето на почти всеки свой концерт и винаги интерпретацията му е различна. Хокинс се изявява почти до смъртта си през 1969 година. През 1956 година той прави друга версия на „Body And Soul“, която отново възражда парчето за новите поколения.
Песента има запазено място в Националния музей на американската история, както и в Библиотеката на Конгреса на САЩ. Тя е част и от стоте песни на XX век, подбрани от „RPM“. Сайтът „Jazz Standards“ класира „Body And Soul“ на първо място сред стоте най-добри джаз стандарти. А през 70-те години тя е най-записваната поп песен за всички времена. Части от песента също се прехвърлят в други композиции. В „Picasso“ на Хокинс са вложени откъси от „Body And Soul“. Такива са ползвани още в „One Time“ на „S.F.C.“ и в „Level 0 The lobby“ на Iwakura. През 1947 година се появява филм със заглавие „Body And Soul“, отчасти вдъхновен от песента. Хокинс казва за песента: „Интересно е как се превърна в класика и дори широката публика обожаваше парчето. Това е единственият запис, за който съм чувал, че обикновените хора харесват толкова, колкото и джаз ентусиастите, и въобще не разбирам как и защо е така. Аз просто добавях тонове, докато свирех. Не създавах мелодия за широката публика. Не придадох никакво значение на записа. Даже не го прослушах след това.“ – завършва Хокинс. Накрая ще споменем и последният най-популярен кавър на „Body And Soul“ – дуетното изпълнение на Tony Bennett & Amy Winehouse (Тони Бенет и Ейми Уайнхаус).
За Ейми това е последният студиен запис преди нейната ранна смърт. За Тони това е песен, чрез която той постига нечуван рекорд от 53 години присъствие в класацията „Billboard Hot 100“, след като има негова песен още в първото издание от 1958 година. Днес успешните поп и джаз кавъри на „Body And Soul“ са над 1800, а още много други са останали скрити от широката публика. Това е пример за песен със столетна история, която продължава да е източник на вдъхновение.
