Този епизод ще е за един от най-популярните инструментали - „Chariots of Fire“ на Vangelis от 1981 година.
Пренасяме се на осмите Летни олимпийски игри в Париж през 1924 година. Harold Abrahams (Харолд Ейбрахамс) печели бягането на сто метра за Великобритания. На спринта на 400 метра първенец е друг англичанин - Eric Liddel (Ерик Лидъл), а зад него е пак Ейбрахамс. Великобритания е четвърта по брой отличия в олимпиадата с общо трийсет и четири медала, от които девет златни. А Ейбрахамс и Лидъл са интересни за медиите с личните си истории. По онова време антисемитизмът набира сила, а Харолд е син на евреин, избягал от Литва, тогава част от Руската империя. Първите му успехи са в клуба за лека атлетика на университета в Кеймбридж. Той е негов президент до 1923 година и е част от спортистите, изпратени в Париж. На предишната олимпиада не е взел медал, но сега шест месеца се готви под наставленията на треньора Sam Mussabini (Сам Мусабини).
Упоритите тренировки дават резултат. Стоте метра са взети за десет секунди и шейсет стотни и зад британеца остават големите фаворити от САЩ и Нова Зеландия. Съотборникът на Ейбрахамс, Ерик Лидъл, е и най-големият му конкурент. Той е син на шотландски мисионери, живеещи в Китай. Когато Ерик е на шест, родителите оставят него и по-големия му брат в пансион за деца на мисионери в Лондон и се връщат в Китай. Момчетата дълго живеят далеч от родителите си, но не спират да вярват в Бога. Те показват и големи заложби в ръгбито и леката атлетика. Ейбрахамс и Лидъл представляват страната в Париж. Ерик отказва да се състезава в бягането на сто метра, тъй като е насрочено за неделя, а той е дълбоко вярващ протестант и денят е свещен за него. Решението му е предварително обявено. Двамата атлети се срещат на бягането на 200 метра, където Лидъл е трети, а Ейбрахамс - шести.
Но най-оспорвана става конкуренцията им в спринта на 400 метра. Лидъл успява да вземе златния медал, а Ейбрахамс е втори. През 1925 година Ейбрахамс си чупи крака и се отказва от спортна кариера. Оттогава той се развива като адвокат и спортен журналист, отразяващ леката атлетика за BBC. Животът му на евреин е изпълнен с предизвикателства. През 1936 година той е на олимпийските игри в Берлин, на метри от Хитлер, докато отразява състезанието. Както по-късно казва пред дъщеря си, много му се иска да го застреля.
Три години по-късно Втората световна война започва. Тя заварва Ерик Лидъл в Китай, където той не е спирал да работи като мисионер още от 1925 година. След трудни години мисионерска работа в много бедни райони, Лидъл умира през 1945 година от мозъчен тумор в японски цивилен лагер. А неговият конкурент в спорта продължава да обикаля света, пишейки книги и статии за лекоатлети. През 1979 година тече подготовка за поредните олимпийски игри в Москва. СССР нахлува в Афганистан и някои западноевропейски държави бойкотират състезанието. Великобритания не е сред тях, но и тя разчита повече на стари лаври. В същата олимпиада през 1980 година, в която България е на трето място по медали, англичаните са девети по брой отличия. Това кара британците да се замислят за старите си герои. Един от тях е Ейбрахамс, починал две години по-рано. Сещат се и за Ерик Лидъл, защото на същата олимпиада друг шотландец, Allan Wales (Алън Уелс), взима златен медал в бягането на сто метра и му го посвещава.
Още през 1978 година започва подготовка на филм по историята на двамата атлети. Заглавието му „Chariots of Fire“ („Огнени колесници“) е вдъхновено от песента „Jerusalem“, изпята от британски хор на погребението на Ейбрахамс, на което режисьорът Hugh Hudson (Хю Хъдсън) присъства. Тя е по стихове на Уилям Блейк, вдъхновени от библейски цитат от Втората книга на царете. Песента влиза и във филма. Ролята на Ейбрахамс е изиграна от Ben Cross (Бен Крос), а шотландецът Ian Charleson (Иън Чарлсън) е в образа на Ерик Лидъл. Премиерата е на 30 март 1981 година в Лондон. Сценарист е Terry Rawlins (Тери Ролинс), по идея е на Colin Welland (Колин Уелънд), а продуцент е David Puttnam (Дейвид Пътнам).
Филмът получава седем номинации за „Оскар“ и печели в четири от най-важните категории. Той е номиниран в единайсет категории и на наградите на британската филмова академия, печелейки три от тях. Музиката към филма е възложена на композитора Vangelis (Вангелис). Тогава филмът вече е завършен и Вангелис го гледа само три пъти преди да започне работа. Хъдсън има две основни изисквания към него: музиката да е тиха, изпъквайки само в най-драматичните сцени, и да има църковен хор в някои от композициите поради темата за религията. В началото на 80-те музиката за по-драматичните филми се оркестрира за симфоничен оркестър. Вангелис е сред първите автори, които създават аранжимент за оркестър, а го изсвирват изцяло със синтезатори и пиана.
Намерението на екипа е да се комбинира усещането за епохата, за която филмът разказва, с модерно звучене. Хъдсън много харесва албумите на Вангелис от 1979 година -„Opera Sauvage“ и „China“, а и вече е работил с него по по-малки проекти. Първоначално Хъдсън си представя тематичната песен на филма да е „L'Enfant“ от 1977 година, включена в „Opera Sauvage“. Даже сцените на филма, използвани върху основната музикална тема, са заснети, след като „L'Enfant“ е пусната от високоговорители и актьорите тичат по плажа към тях. Но Вангелис казва на режисьора, че ще направи нещо по-добро за филма. Екипът харесва новата тема на гръцкия композитор и я включва на мястото на старата. „L'Enfant“ все пак е използвана, но в друг момент от филма.
Малко след написването на основната тема, Вангелис казва на продуцента Пътнам, че тя има лично значение за него и е посветена на баща му, Ulysses Papathanassiou (Олисеас Папатанасиу), който също е бегач. Малко след създаването на песента, Вангелис признава в интервю, че не може да чете и пише музика и всичко създава по слух. До последните си години той прави електронна музика със синтезатори с вградени звуци. Записът е в студиото на Вангелис – „Nemo Studios“ в Лондон през 1980 година и е продуциран от гръка. Той свири на всички инструменти - синтезатор „Yamaha CS-80“, акустично пиано, барабани и перкусии. Във филма основната тема е със заглавие „Titles“, тъй като е за началните надписи. На фона на мелодията група млади и въодушевени спортисти тичат боси по бреговете на Ламанша, за да се присъединят към британския олимпийски отбор.
А във видеоклипа са взети кадри от филма, допълнени с Вангелис, свирещ на различни инструменти на концерт и в студио. Саундтрак албумът е издаден през март в Англия, а през октомври - в САЩ. През април е пуснат и сингълът с темата на филма. Саундтрак албумът за четири седмици оглавява американската класация за албуми „Billboard 200“. В най-силните си седмици в Канада стига до второ място, във Великобритания и Австралия е пети, а в Нова Зеландия – на шеста позиция. Сингълът за седмица стига до първо място в „Billboard Hot 100“ и е единственото произведение от гръцки автор, оглавявало класацията. Страна Б е „Eric's Theme“, отразяваща характера на Ерик Лидъл. По-късно Колин Уелънт казва, че 40% от успеха на филма се дължи на музиката на Вангелис.
Лондонските критици дават на саундтрака второ място в своите награди. Песните за филма, включително и „Chariots Of Fire“, са с по-богат аранжимент от версиите им за албума. „Един албум е нещо различно от един филм и в него трябва да има промени по чисто художествени причини“ - казва Вангелис пред списание „NEO MUSIC“. Тази филмова музика му помага да пробие като композитор на международната сцена. „Много рядко се случва композитор да смята най-успешната си творба за най-добра. Не съм изключение от това правило. Мисля, че саундтракът ми за „The Bounty“ е безкрайно по-интересен от този на „Chariots Of Fire.“ - говори Вангелис пред „De Telegraaf“.
През 1985 година сънародникът на Вангелис - Stavros Logaridis (Ставрос Логаридис) го съди за плагиатство. Логаридис твърди, че Вангелис ползва за „Chariots Of Fire“ откъс от песента му „City of Violets“ от 1977 година. Вкарвайки синтезатор в съда, Вангелис доказва, че същата последователност от акорди е ползвал самият той още през 1969 година в „Wake Up“ от албума „It’s Five O’clock“ на „Aphrodite's Child“. Делото, достигнало до лондонските съдилища, е цитирано като първи по рода си пример в много случаи на оспорени авторски права при вмъкване на откъси от едни песни в други. Вангелис рядко прави концерти и затова са известни само десетина случая, в които е представял „Chariots Of Fire“ пред публика.
Песента е широко използвана в телевизията, особено с цел пародия при серии на забавен каданс за постигане на комедиен ефект. Ползва се много и в спортните състезания за подсилване на напрежението. „Chariots Of Fire“ е в топ 20 на „Billboard“ чарта „Classical Digital Songs“и в по-ново време - през 2012, 2014 и 2015 година. Песента има много кавъри в разнообразни жанрове – от класически до поп и джаз. Популярни са версиите на John Williams (Джон Уилямс), Richard Clayderman (Ричард Клайдерман) и „The Shadows“ („Шадоус“). Има и много вокално-инструментални версии. John Anderson (Джон Андерсън) пише текст за песента със заглавие „Race to the End“ и го изпява, а след него я записват Melissa Manchester (Мелиса Манчестър), Demis Roussos (Демис Русос)и др.
Записва я и Mireille Mathieu (Мирей Матийо). Денс версията на Ernie Watts (Ърни Уотс) взима „Грами“ за най-добро инструментално поп изпълнение. Песента става символ на олимпийските игри и след появата си на два пъти озвучава програми на BBC за игрите. Когато олимпиадата е в Лондон през 2012 година, „Chariots Of Fire“ озвучава награждаванията и носенето на олимпийския огън, а Лондонският симфоничен оркестър я свири и на спектакъла за откриването. На неин фон комикът Rowan Atkinson (Роуън Аткинсън) прави скеч в образа на Мистър Бийн. А преди това по филма е направена адаптация за театър за лондонска сцена. Копродуцент е Хъдсън, а музиката пак е на Вангелис, който добавя и нови песни за постановката.
Нов аранжимент се прави и за откриването на световното първенство по лека атлетика през 1997 година в Атина, както и през 2000 година в Сидни, за церемонията по предаване на олимпийския флаг на домакините от Атина. През 1984 година Стив Джобс избира „Chariots Of Fire“ като фон за представянето на първия компютър „Macintosh“. И до днес Вангелис получава писма от спортисти и други хора, в които те му пишат колко вдъхновени са от музиката му. Това показва, че тя отдавна е в пантеона на музикалната история.
Слушайте и гледайте новия подкаст на darik.bg „В тренда“ в YouTube, Instagram и TikTok
Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts
