През 1957 година Eddie Cochran (Еди Кокрън) е млад певец и автор на песни от Минесота, САЩ. Млад, но с опит, след като първият му запис е на четиринайсетгодишна възраст. Китарата му е неизменен приятел още от ранно детство. Макар да започва с кънтри, интересът му се пренасочва към рокендрола. Първите му записи за „Liberty Records“ не постигат почти никакъв успех. От компанията се опитват да го изградят като копие на вече популярния Pat Boone (Пат Буун), но той го усеща като неправилно, а и публиката не го приема добре. Освен това „Liberty“ имат финансови проблеми и не могат да платят за по-добро разпространение на която и да е негова песен. За тяхно щастие един от техните певци David Seville (Дейвид Севил) пуска в началото на април големия си хит „The Witch Doctor“, който стига до първо място в класациите и продава над милион копия. Получавайки свежи пари, продуцентската фирма пуска на пазара по-рано записани песни на Еди. Кокрън измисля китарния риф на „Summertime Blues“ и изгражда нейната структура за половин час във вечерта преди записа й. Когато пита мениджъра си Jerry Capehart (Джери Кейпхарт) на каква тема да е текста, той отговаря, че не е чувал да има блус за лятото. Кокрън и Кейпхарт пишат текста заедно, като го правят хумористичен в стила на хитовите песни на групата „The Coasters“ („Коустърс“) от онова време. Героят тийнейджър се оплаква, че трябва през лятото да работи. Родителите му казват, че ако не изкара някой долар, няма да му дадат колата, за да излезе с приятелката си. Но той не отива на работа и след като не получава колата, казва, че ще се оплаче за проблема си на Обединените нации. Разказва, че потърсил помощ от своя конгресмен, а той му казал, че не може да му помогне, защото още не е достигнал възрастта за гласуване.

Кокрън не е написал сам нито едно парче, но тук има преобладаваща роля. Записът е на 28 март 1958 година в „Gold Stars Studio“, Холивуд, Калифорния. Еди изсвирва всички китарни партии, а тези на ударните инструменти дава на Earl Palmer (Ърл Палмър), който свири на барабаните и в „Tutti Frutti“ на Little Richard (Литъл Ричард). На баскитарата е Connie „Guybo“ Smith (Кони „Гуибо“ Смит), дългогодишен приятел на Кокрън. Пляскащата с ръце е Sharon Sheely (Шарън Шийли). По онова време тя е приятелка на Еди и пише песни за него. Първоначално от „Liberty“ считат, че от Еди ще излезе успешен певец на баладични песни. Затова, когато „Summertime Blues“ е записана, е поставена като Б страна на водещия сингъл „Love Again“, излязъл на 21 юли. Но диджеите в радиостанциите пускат повече „Summertime Blues“. Те популяризират песента в Америка и при преизданието през август хитът вече е страна А на сингъла. През септември е пуснат и във Великобритания. На 29 септември 1958 година парчето стига до осмо място в „Billboard Hot 100“ и така се превръща в най-големия хит на музиканта. Той няма друга песен в първите десет на класацията.

Във Великобритания „Summertime Blues“ се изкачва до 18-то място, а в Канада е десета. Явно продуцентите на Кокрън нямат усет за хитове. Когато излиза следващият сингъл на певеца, „C’mon Everybody“, достигнал до номер 20 в класациите, той пак е страна Б на сингъл с водеща песен „Don’t Ever Let Me Go“, останала неизвестна. „C’mon Everybody“ отново е написана съвместно от Кокрън и Кейпхарт и по същия модел, по който е и „Summertime Blues“, но не повтаря нейния успех. И макар да се залага на „Summertime Blues“ да е само начало на голямата кариера на Еди, тя се оказва неин връх в САЩ. Смята се, че с дълбокия си глас Кокрън имитира героя на Kingfish (Кингфиш) от телевизионния сериал „Amos & Andy“ („Еймъс енд Анди“).

Само в първото десетилетие след появата си песента има над 20 кавърверсии, измежду които концертен вариант на Ritchie Valens (Ричи Валънс), издаден 1960 година, също и запис на „The Beach Boys“ („Бийч Бойс“, 1962). От „Blue Cheer“ („Блу чер“) правят кавър на парчето и това става най-големият хит на групата, изкачвайки се до номер 14 в класациите на Америка. „The Who“ („Ху“) изпълняват често песента. Тя е включена в концертния им албум „Live At Leeds“, а щом я издават като сингъл, тя стига до номер 27 в основния поп чарт на „Billboard“. Песента са записвали още Olivia Newton-John (Оливия Нютън-Джон, 1975), Joan Jett & The Blackhearts (Джоан Джет и „Блекхартс“, 1982), Cliff Richard With The Drifters („Клиф Ричард и Дрифтърс“, 2012) и други. Brian Setzer (Брайън Сежър) я пее за саундтрака на филма „La Bamba“ от 1986 година. Записват я и доста пънк рок групи от 80-те години. И други кавъри имат изненадващ успех. Например през 1975 година първа във френските класации е версията на Johnny Hallyday (Джони Холидей), озаглавена „La fille de l’été dernier“ („Момичето от миналото лято“). Тук можем да споменем и един индиректен кавър – „Chattahoochee“ на Alan Jackson (Алън Джаксън) от 1993 година. Същият изпълнител записва и „Summertime Blues“ и версията му стига до номер едно в кънтри чарта на САЩ.

Джаксън твърди, че за версията си е вдъхновен от тази на Buck Owens (Бък Оуенс) от 1988 година. Канадската прогресив рок група „Rush“ („Ръш“) прави парчето през 2004 година под заглавието „Feedback“ и то достига до 12-то място в местна класация. Песента е записвана на немски, френски, испански, италиански, нидерландски, шведски, датски, норвежки, финландски, исландски, полски и дори на японски език. Думата Summertime става любима на музикантите за описване на настроението по време на лятото. Голяма заслуга има песента „Summertime“ из джаз операта на George Gershwin (Джордж Гершуин) „Porgy & Bess“ от 1935 година. Изразът продължава да ражда хитове и след „Summertime Blues“. Такъв пример е „In The Summertime“ на Mungo Jerry от 1970 година.

В пика на кариерата си Еди Кокрън заговаря, че иска да спре с турнетата и да се съсредоточи само в звукозаписна дейност. Двама от най-близките му приятели, Бъди Холи и Ричи Валънс, умират в самолетна катастрофа през 1959 година. Когато научава за това, Кокрън отказва участие в шоуто на Ed Sullivan (Ед Съливан), където е трябвало да представи „C’mon Everybody“. Той е бил поканен да пътува с Ричи и Бъди, но отказва поради участието при Съливан и това го спасява. Но Еди е потресен от смъртта на приятелите си и обикаля безцелно с колата си. След тази новина той вече има развит страх от летене. Еди предчувства, че и той би умрял млад, ако продължи да се занимава с музика. Кокрън е в депресия, защото, макар във Великобритания песните му да се харесват поради все още актуалната рокабили вълна, в САЩ те са вече демоде и хората слушат повече поп и R&B музика. В Англия са зажаднели за американски рок звезди, а мениджърите се притесняват да канят такива там, особено след скандала с Jerry Lee Lewis (Джери Лий Луис), чието турне е прекъснато поради негативния отзвук от брака му с тринайсетгодишната дъщеря на негов братовчед. Въпреки това в края на 1959 година намират начин да привлекат Gene Vincent (Джийн Винсънт) в телевизионното шоу „Boy Meets Girls“. По онова време Винсънт и Кокрън са близки приятели и работят с един и същ мениджър. Логично е, след като и двамата вече не са актуални в Америка, да отидат в Англия. Кокрън е против да заминава, защото това би значело трансатлантически полет. Но му е обещано, че в Англия ще пътува само с кола и с влак, а и е примамливо да пее за публиката, купуваща повече негови записи.

Предлагат му добро възнаграждение и сто и осем концерта, плюс още изяви в радиото и телевизията, и всичко това за три месеца, често с по две участия дневно. Кокрън заминава за Англия на 10 януари 1960 година, два дни след записа на сингъла си „Three Steps To Heaven“. Публиката на острова го приема с голямо въодушевление. За разлика от Винсънт, който трябва да учи сценични номера, за да забавлява публиката, на Кокрън това му идва отвътре. Той е и много по-общителен и се сприятелява с повечето музиканти, давайки им от опита си. Когато Винсънт и Кокрън имат изява в Ливърпул, John Lennon (Джон Ленън) и George Harrison (Джордж Харисън) от „The Beatles“ („Бийтълс“) отиват да ги гледат и концертът силно ги впечатлява. Година по-рано, когато Ленън се запознава с Paul McCartney (Пол Маккартни), Пол го убеждава да го привлече в групата си, показвайки, че знае целия текст на малко известния хит на Кокрън „Twenty Flight Rock“. Но това е друга тема.

Първоначалната радост от възобновяването на кариерите на Кокрън и Винсънт ги напуска и е заменена с отегчение. Те не понасят британската мрачна и влажна зима и искат да се връщат в родината си, където има по-топло време, навсякъде се намират пици и бургери и върви денонощна телевизия. В Англия почти никъде не се намира бърза храна, а телевизионната програма е до единайсет вечерта. Уморени от графика и от лошото време, двамата музиканти все по-често пият. Преди всяко участие си поделят по една бутилка бърбън. Даже за едно от участията в Ливърпул Кокрън трябва да се държи за стойката на микрофона, за да стои изправен, докато изтрезнее на третата песен от концерта. Към самия край на турнето Еди Кокрън си урежда среща с музиканта Vince Eager (Винс Ийгър) в Лондон с идеята да му уреди записи в Америка. Срещата е планирана за неделя сутрин, но по това време в Англия има великденско шествие.  След това заедно трябва да хванат обедния полет. За да са сигурни, че ще бъдат там навреме, Кокрън и Винсънт тръгват в съботната нощ, защото между Бристол, където са те, и Лондон рядко има влакове. Те потеглят с автомобила на някой си George Martin (Джордж Мартин). Винсънт взима хапче за сън и заспива, а Кокрън и приятелката му Шийли са в добро настроение и по пътя пеят любимата си песен „California Here We Come“. На едно място шофьорът завива твърде рязко и колата се удря в стълб от уличното осветление. Винсънт и Шийли са ранени, а Еди Кокрън умира на място.

Предчувствието му се сбъдва, но не със самолет, а с кола. Тогава той е на 21 години и в Америка вече слушат сингъла му „Three Steps To Heaven“, в превод „Три стъпки към рая“, който сега звучи различно в ушите на хората. Набързо е издаден и в Англия и логично се изкачва до първото място в местната класация. Малко след съобщението за смъртта на Еди, мениджърът на британското турне Larry Parnes (Лари Парнс) дава интервюта в пресата и анонсира вече запазените дати за шоуто на Винсънт и Кокрън като концерти под наслов „Eddie Cochran Tribute Shows“ („Концерти в почит на Еди Кокрън“). Ийгър и други музиканти са потресени от това. Независимо от липсата на Еди, концертите се изпълват с публика, а в Ливърпул музикалният живот получава бурен тласък. Именно това се смята за начало на бийт ерата, чийто връх е „Бийтълс“.

Джийн Винсънт умира от алкохолизъм през 1971 година, когато е на 36 години. Шийли пък продължава да пише хитове за американски музиканти и става част от „Shindig“ – най-популярното музикално шоу от 60-те години в САЩ. А очакваните за всеки хит постижения са видими и при „Summertime Blues“. Номер 73 сред „500 най-велики песни за всички времена“ на „Rolling Stone“, номер 77 сред „Стоте най-велики песни за китара“ на списание „Q“, включване в списъка с „Песни, оформили рокендрола“ и в „Залата на славата на Грами“ през 1999 година и т.н. „Summertime Blues“ остава най-големия хит на Еди Кокрън и благодарение на него и той е сред героите в музикалната история.