Въпреки че са въображаем конструкт за остойностяване на материалната част от живота, а ние по природа сме много духовна нация, парите все пак са важни. А и никой не очаква да го занимават с математика, след като е завършил училище преди десетилетия.

Мнозина имат големи проблеми. Не могат да се справят с обмена на парите си лесно. Тамън си обменят левчетата в евро след висене и декларации в начумерената банка, па в магазина нямат да им върнат евро и хоп — пак се сдобиват с левчета за обмен.

Преизчисляването на рестото понякога не се случва като хората и разбира се, макар и патриотични и традиционалисти, собствениците на редица малки бизнеси у нас шмекеруват. Пък и цените повишиха насам-натам, а уж нямаше.

Дали е от еврото или с еврото? Това е като спора от преди петилетка дали си си отишъл от ковид или с ковид.

Има обаче един момент, в който цялата тази главоблъсканица минава неусетно. И той е плащането с карта.

Нито джобът ти се пълни с всевъзможни нови и стари стотинки, нито чакаш два часа на касата да изчислят какво-що, нито си се редил на опашки да обменяш пари, за да ти върнат пак от старите.

Парите са въображаем конструкт и физическото им измерение под формата на хартия и монети, или пък нули и единици, е все едно, стига системата да е надеждна. А през последните десетилетия машинните портфейли пренесоха въображаемите ни разплащания в още по-въображаеми измерения.

А и децата, ако ползват карта, няма да видят върху парите си неграмотни цинични надписи от дръзки пазители на въображаемата си национална идентичност, която само от 1990 до 1997 е била истински независима (и то катастрофално).

Но всъщност всичко речено досега не е точно възхвала на еврото срещу лева или на дебитната карта срещу дрънкането на стотинки в джоба.

Предстои ни най-трудното превалутиране — идат избори. Може би най-важните, може би поредните.

Дали един глас ще струва 50 евро и 13 цента или ще ощетим клетника с центовете е въпрос на договорка със сутеньора му, който е взел останалите 50-ина евро, за да организира с отстъпка вота на семейство, приятели и комшии.

Но как ще се гласува си остава голям въпрос. А опитите на компрометираното статукво, срещу което стотици хиляди българи излязоха на протести в края на миналата година, са в посока да има малка активност.

Те искат неконтролирана отчетност на гласовете и хиляди протоколи, дописвани на око в часовете след края на изборния ден от армията от партийни изпълнители на подобни гнусотийки.

Страхът от машинния вот е силен лакмус за това как онези, които дори не успяха да мобилизират хората с автобусите да ги “подкрепят” поне за малко, искат да шмекеруват с превалутирането на рестото. И да ни го върнат под формата на още от същата кочина, но още по-здраво впила се във властта на живот и смърт.

Защото тяхната върхушка може да функционира само в криза, в ненормалност и чрез саботаж на функциите на всяка институция. И са готови да запалят държавата, за да го постигнат.

А това може да се избегне, ако не натрупваме много хартия в чували на едно място.