Спомняте ли си, ако сте били родени, как на 21 декември 2012 немалка част от света очакваше неговия край? Датата се превърна в глобална мания, подхранена от интерпретации на календара на маите, според които тогава приключва голям цикъл от тяхното летоброене. 

В медии, форуми и поп културата, че и филми имаше, въртяха какви ли не сценарии: от сблъсък с мистериозната планета Нибиру до унищожителни природни катаклизми или дори духовно „пробуждане“ на човечеството, което да занули греховете му.

В действителност обаче самите маи никога не са предсказвали апокалипсис — за тях това е просто край на един цикъл и начало на следващия, нещо като смяна на календарна година, но в много по-голям мащаб. Науката също категорично отхвърляше всички катастрофични теории още преди датата да настъпи. И когато 21 декември дойде и си отиде съвсем обикновено, стана ясно, че „краят на света“ е отложен за друг път.

Мнозина тогава подхождаха с насмешка, но имаше и суеверни, които очакваха “нещо”. Но сякаш мотивът, че точно в нашето време сме заслужили апокалипсис, бе посят и започнахме да го очакваме и търсим навсякъде.

Глобални кризи, регионални катастрофи, локални бедствия и лични трагедии не са липсвали никога в човешката история и винаги паниката е била част от колективните реакции. Но сякаш доскоро тя бе в пикова точка, която доведе до много вълнения и масови разделения. 

Ковид, Трета Световна война, олигарси, човеконенавистни елити, лош световен ред, криптовалути и масова дигитализация, изкуствен интелект превзема човечеството — темите са потискащи и чувството на обреченост е навсякъде, независимо от кой балон сте. 

Но изглежда, че се уморихме. Ето, една копейка еднолично завзе всички власти на последните избори и евроатлантическата общност успя да има енергия само да се развълнува дали Манол Пейков ще е народен представител.

Ето, САЩ направи най-крещящият си империалистически ход, нападайки (неособено успешно) Иран с неясна крайна цел и сривайки световните борси. И всички застъпници за нов глобален ред, в който Америка не е планетарният шериф, се отдават на размяна на мемета онлайн.

Едно време не ползвахме хартия, за да не се изсичат дървета. Сега я ползваме в пъти повече, защото пък пластмасата е екологина катастрофа. Но апокалипсисът все така ни се разминава, фосилните горива валят от небето из Русия, а светът някак си успява да светува.

Може би се уморихме от паника напоследък. Късане на ризи, рязане на вени, тежки заклинания за неминуем мрак. Е, има си хора, които все още се зареждат с това и много се надяват „този път наистина“. Че този път наистина идва краят и всичко ще се сгромоляса.

Само че масовата реакция вече не е паника, а нещо като уморено повдигане на рамене. Doomscroll-ваме покрай апокалипсиса, както покрай реклама за намаление на ново поколение чорапи, които ще ни покажат, че досега всъщност никога не сме имали истински чорапи. Даваме му половин секунда внимание и продължаваме нататък. 

Свикнахме с усещането, че светът е на ръба, но и с това, че този ръб се оказва доста широк и устойчив.

Може би това е новият ни защитен механизъм. Да претръпнем. И масовите истерии да станат все по-непопулярни, защото масите се умориха да истерясват.

Или пък е затишие пред следващата глобална, регионална и локална буря?

Или просто светът не свършва с гръм и трясък. Той се променя бавно, хаотично, често глупаво и противоречиво. Неща се рушат, други се изграждат, трети просто се пренареждат. 

Трагедии и прогрес, иновация и повтаряне на стари исторически грешки, бедствия и човешки постижения. Всичко, навсякъде, наведнъж.

И може би най-голямата измама на всички апокалиптични сценарии е, че ни обещават край. Финал. Нещо категорично. А ние живеем в свят без финал, а такъв с безкрайни продължения.

И даже сме се родили в продълженията и просто забравяме, че сме прашинка от времето. И това, колкото и да е разочароващо за любителите на драмата, всъщност е добрата новина:

Всичко ще бъде наред. Поне за някои.