Има нещо абсурдно в това да живеем в най-развития технологично момент в историята и въпреки това да се чувстваме по-уморени, по-напрегнати и по-малко сигурни от всякога. 

Някой ще рече, че обективно погледнато днешният човек е по-здрав, дълголетен, образован, нахранен, добре облечен и с най-малко мръсно под ноктите, защото не на полето или в завода, а в офис на ергономичен стол. Но обективната истина не пречи същият този човек да не се чувства така.

Машините стават по-умни, а хората — по-изморени в опитите да не изостанат, да проследят всичко, да не изпуснат важна информация, новини или възможност да се адаптират към най-новите порядки.

Вместо облекчение, спокойствие, предвидимост и сигурност, технологичният бум донесе повече хаос, поскъпване на неща и по-изгодни круизни ракети под формата на дронове с AI насочване, така че пълномащабната война да е по-изгодна от всякога.

Цените на паметите и изчислителната мощ скачат, защото изкуственият интелект има апетит, който прилича повече на втора индустриална революция, отколкото на удобна нова функция. Горивата тръгват нагоре при всяко геополитическо напрежение, а думата „стабилност“ е само в главите на оядени политици, служещи на олигарси.

 Излязохме от пандемията с инфлация, тревожност и усещането, че никога повече няма да има нормалност. Новото нормално произвежда ежедневни скандали, тревоги и очакване от следващата криза.

Истинският проблем обаче не е, че светът се променя. Той винаги се е променял. Проблемът е, че вече се променя с темпо, което човешката психика трудно понася. Информацията идва на вълни, решенията трябва да се вземат на секундата, а чувството, че „изоставаш“, се е превърнало в постоянно фоново жужене в съзнанието.

Технологичният напредък не успява да облекчи тегобите ни, а по-скоро засилва онзи ужасен човешки страх, преследвал ни от древни времена и тласкал ни именно към този прогрес: Нямането на контрол.

Откак нашите предци овладяха огъня и яхнаха стихиите, всяко следващо откритие носеше повече уют, сигурност, ситост, време творчество, развлечение, здраве и по-голямо и задълбочено разбиране на света наоколо. 

И днес, когато сме в поредна върхова точка на този напредък, изглежда че изпускаме юздите. И нямам предвид в това, че роботите ни завладяват и компютрите решават вместо нас. А че с тяхна помощ създаваме толкова безпорядък и несигурност, че не може да успокоим децата си, че разбираме какво става. 

Не може да им кажем как да се подготвят за бъдещето и как да бъдат по-адекватни от нас. Защото не знаем.

И тук идва странният, почти нелогичен спасител — носталгията.

Хората често я подценяват, защото знаят, че тя лъже. Че изглажда ръбовете на миналото, че пропуска неудобното, че превръща обикновеното в златно. Но в това има една важна подробност — носталгията може да греши за фактите, но рядко греши за усещането.

За моето поколение, израснало през 90-те, това усещане има много конкретна форма. Свят, в който не знаеш всичко веднага. В който не си длъжен да реагираш веднага. В който денят има паузи, а скуката не е дефект, а пространство да създаваш интересното. 

Не защото времената са били по-леки — не са били. А защото ритъмът им е бил по-човешки. И пригоден за нашите умове.

И тук идва голямото разминаване с начина, по който си представяме бъдещето.

В класическата фантастика хората на утрешния ден не са по-заети. Те са по-спокойни. Не защото имат повече задачи, а защото имат решени проблеми. Енергията е евтина, базовите нужди са подсигурени, а технологиите са фон, а не център на вниманието.

Прогресът там не крещи. Той просто работи в полза на спокойствие, сигурност и хармония.

Днешният прогрес обаче е различен. Може би е само фаза, преди да му хванем цаката, но той не решава проблеми до такава степен, с каквато създава нови.

И може би затова носталгията се връща толкова настойчивo, но не като бягство от реалността, а като коректив и посока за това, което всъщност трябва да постигнем.

Тя ни напомня, че вече сме живели с по-бавен ритъм. Че сме имали пространство между стимул и реакция. Че сме можели да не сме на линия постоянно и това да не означава нищо. И че проблемите на онова време са решими с настоящите технологии. 

И това може да се случи от само себе си. Ако технологиите поскъпнат дотолкова, че да трябва да се де-дигитализираме и да се откъснем от алгоритмите, които днес контролират деня ни, потребителските ни нагласи, вкусовете ни и това, което виждаме.

И ако, както беше полезно когато бяхме деца — да излезем и да си играем навън с пръчки. Да загубим представа за времето и светът ни да е толкова малък, че да не се страхуваме, че докато сме били офлайн, сме изпуснали нещо кой знае какво. 

Носталгията не е желание да се върнем назад, а напомняне, че вече сме живели по начин, който не ни е изтощавал толкова. Че е имало паузи, тишина и свят, който не изисква непрекъсната реакция, мнение и първична емоция.

Светът няма да спре да става по-бърз или по-умен. Но трябва да помислим как да го направим по-поносим. А такъв той вече беше.