И друг път сме говорили за руското влияние върху западната култура. И тук историята започва в Русия през 1924 година. Тогава Борис Фомин пише музиката за „Дорогой длинною“. Песента се приема много топло от руската диаспора по света не само заради простотата на мелодията и текста, но и поради усещането, че има нещо антисъветско. Може би проблемът е в споменатата вътре тройка. Трудно е накратко да се обяснят десетките асоциации за тройката в руската култура, където от Николай Гогол та до Александър Блок тя символизира много неща. Нещо като нашия Балкан, но по-силно. Руската емиграция, част от която е с дворянски корени, я свързва с тъгата по старото време, но и със свобода и революция, което стряска съветската власт. Песента често е изпълнявана в ресторанта на Настя Полякова в Париж, където се събират много руски емигранти. Там се предполага, че я е чул и Александър Вертински. Проникването на песента в Америка може да е по много начини. Вертински прави голямо турне там през 1934 година. Смята се, че текстът е писан конкретно за певицата Елизавета Белогорская. На места се твърди, че първата версия на текста е на самия Фомин и той го посвещава на циганката Маня, с която има страстна любов. Но няма доказателства, така че това си остава таблоиден мит. Покрай всеки руски романс обикновено има някоя сладникава историйка. Действителният автор на текста е Константин Николаевич Подревски.
Музикална история еп. 27: „Light My Fire“ на „The Doors“
Първият официален запис на песента е на Александър Вертински от 1926 година, направен в парижко студио, а вторият - на Тамара Церетели от 1929 година. Хронологично обаче Тамара първа я изпълнява още от есента на 1925 година. Има и варианти с друг текст, писан пък от Павел Герман. Версията на Вертински става много популярна и доста хора мислят, че той я е писал. Вертински не отрича този мит, но негови приятели му устройват среща със самия Борис Фомин, след която нещата се променят. През следващите десетилетия много руски певци, основно емигранти, изпълняват песента по целия свят. Сред тях са Юрий Морфеси, Пьотр Лещенко, Стефан Данилевски, Людмила Лопато. Включвана е и във филми. Но и не само руснаци я пеят. Тя е припозната от поляци, грузинци, дори сърби. Изпълняват я и солово, но и цели естрадни оркестри.
Музикална история еп. 26: „Green, Green Grass Of Home“ на Tom Jones
Така песента става неизменна част от градския фолклор на руснаците по света. Вертински прави няколко версии на „Дорогой длинною“ с най-различни оркестри и записвани в много държави. Но както често става, руска култура не се припокрива с руска политика. През 1929 година, на Всерусийската музикална конференция в Ленинград, днес Санкт Петербург, се решава естрадният репертоар да се раздели на четири групи. В четвъртата група попадат т. нар. контрареволюционни песни, между които са и тези на Борис Фомин. А една от тях е „Дорогой длинною“. Но как можеш да спреш нещо, извиращо дълбоко от руската душа? Нещо, с което руския народ се гордее и представя по целия свят? А и текстът не обижда никого, нито директно споменава нещо против властта. Простичък текст, в който един човек си спомня за своята младост, гледайки как приятелите му летят в руска тройка. В началото на 60-те песента получава нов живот. Русия не смее първа да я подхване отново, а това правят най-вече грузинци и поляци. Когато грузинката Нани Брегвадзе я записва, тя продава милионен тираж. Не е известно колко точно е той.
Музикална история еп. 25: „El Condor Pasa (If I Could)“ на „Simon and Garfunkel“
Примерът е последван от десетки други певци и оркестри. В Съветския съюз се налага мнението, че това е руска народна песен, за да не се буди интерес към нейните автори и как властта се е отнесла към тях. Даже повечето руски версии след 1968 година възпроизвеждат варианта на Мери Хопкин, а не началната мелодия на Борис Фомин. Щом Подревски разбира, че поредно негово произведение е забранено за издаване и изпълнение, той е толкова ядосан, че през 1930 година не подава декларация за доходите си. Някои твърдят, че просто е забравил. Съветската власт се възползва от това като повод да конфискува цялото му имущество без съд и присъда. Подревски е дълбоко потресен и това се отразява на здравето му. Той влиза в болница и малко след това умира. Елизавета Белогорская също умира млада, след като се самоубива в началото на Втората световна война.
Музикална история еп. 24: „Satisfaction“ на „The Rolling Stones“
А през 1937 година Борис Фомин е арестуван като враг на народа, тъй като е докладван да пее забранените си песни, и излежава осем месеца в затвор. Излизайки на свобода, той пише военни песни и за известно време го оставят на мира. Но през 1946 година се оказва включен в списък с идеологически противници на държавата, срещу които започва кампания. Издаден е указ, забраняващ им да публикуват произведенията си на много места. Фомин е съкрушен и изоставен от всички, живее в нищета и няма пари за лечението на туберкулозата, от която отдавна страда. Накрая умира на 48 години.
Музикална история еп. 22: Музиката от филма „The Pink Panther“
Песента живее свой живот и в САЩ. Една от групите, която често я изпълнява, е „The Raskins“ („Дъ Ръскинс“), изявяващи се в клуб „White Horse“ (Белият кон) в Гринуич Вилидж, Ню Йорк. „The Raskins“ е сформирана от Gene Raskin (Джийн Ръскин). Той е руски мигрант в САЩ и от ранно детство е слушал „Дорогой длинною“. Смятайки, че никой няма да разбере откъде я знае, при нейното първо издаване в САЩ Ръскин си приписва авторството и на музиката, и на текста. Музиката не е негова, както стана ясно, но и текстът не е съвсем негов. Пише го в сътрудничество със съпругата си Франческа. Английският текст не превежда руския, но донякъде улавя част от неговото настроение и от темата за хубавия спомен от младостта. Първата студийна версия от 1962 година на кънтри групата „The Limeliters“ (Дъ Лаймлайтърс) не добива популярност. Междувременно групата на Ръскин продължава да я свири в международните си турнета.
Музикална история еп. 21: „Blowin’ In The Wind“ на Bob Dylan
Тя се изявява ежегодно и в лондонския клуб „Blue Angel“, където с тази песен закриват своето шоу. В публиката на фестивала редовно е Paul McCartney (Пол Маккартни), който тогава още не е популярен с „Бийтълс“. Парчето много му допада, но някак си не е подходящо за „Бийтълс“. Затова той го предлага на различни групи, включително и на популярните „The Moody Blues“ (Дъ Муди Блус). Но явно не се харесва особено и никой не предполага, че ще стане хит. Минава време и през 1968 година от „Бийтълс“ решават да създадат продуцентската компания „Apple Records“, подкрепяща млади таланти. Доста таланти се отзовават на обявите им, но Мери Хопкин вече се е срещала с Пол благодарение на общи познати. Така Маккартни решава тъкмо на нея да предложи песента и да продуцира записа. Това става в средата на юли 1968 година, в митичното студио „Abby Road“ на компанията „EMI“ в Лондон, Великобритания.
Музикална история еп. 18: „Unforgettable” на Nat King Cole
Аранжиментът е на Richard Hewson (Ричард Хюсън), а за записа на някои инструментални части съдейства Tony Visconti (Тони Висконти), бъдещ съпруг на певицата. „Those Were The Days“ е включена в албума на Хопкин „Post Card“. Издадена е на 30 август 1968 година. Маккартни остава верен на руската традиция, решавайки в записа да има малък детски хор, също така цимбали, банджо, кларинет и балалайка. В записа Мери Хопкин свири на акустична китара, Маккартни вероятно свири на китара и на перкусии, а цимбалите са поверени на Gilbert Webster (Гилбърт Уебстър). Освен на английски, Мери я записва на немски, френски, италиански и испански за изданията в тези страни. Пол настоява за това, макар само преди четири години да не желае немски версии на хитовете на „Бийтълс“, както ви разказахме в историята за „I Want To Hold Your Hand“.
Музикална история Еп. 19: „Ring Of Fire“ на Johnny Cash
Неблагоразумието на Ръскин да се впише като автор на музиката бързо излиза наяве. Нюйоркска компания пуска телевизионна реклама за риба, в която ползва мелодията на песента и с това заявява, че тя е стара руска мелодия за свободна употреба. Иначе казано, компанията не признава авторските права на Ръскин. Той е силно раздразнен и завежда дело срещу фирмата, успявайки да докаже в съда, че макар да е ползвал руска мелодия, я е адаптирал по написания от него текст и тя е вече друга. Така Ръскин печели делото и след като му се изплащат парите по авторските права, си купува с тях къща в Майорка, луксозен автомобил и нова платноходка, с която да си обикаля средиземноморския бряг. Истинският автор на музиката е отдавна умрял, а наследниците му нямат и представа какво се случва. Едва ли и Пол очаква от „Those Were The Days“ да стане такъв хит.
Музикална история еп. 17: „Stand By Me“ на Ben E. King
Но по странна ирония тя достига до второ място в американския „Billboard Hot 100“, когато на първото място е „Hey Jude“, написана в голяма степен от Маккартни. Тази подредба се запазва там цели три седмици. „Those Were The Days“ продава над милион и половина копия само в САЩ, а по света – над осем милиона. Песента е първа в британските и канадски класации за сингли. Според Маккартни, когато Хопкин я запява, така приляга на нейния глас, че сякаш я знае от години. Той я нарича „Лечение за носталгията“. Sandie Shawn (Санди Шон) също издава песента като сингъл през 1968 година. Нейната версия е с минута и половина по-къса от тази на Мери Хопкин. Версията на Хопкин е по-успешна от тази на Шон заради по-доброто продуциране, а и тогава Мери е популярна след британското шоу за таланти „Opportunity Knocks“. Но пък Санди печели международния конкурс „Евровизия“ през 1967 година.
Музикална история еп. 15: „Tequila“ на „The Champs“
„Those Were The Days“ е записана на над двайсет езика. Сред българските музиканти Роси Кирилова редовно я пее с английския текст, а Руслан Мъйнов я включва в репертоара си с руски романси. На български я пее Маргарита Димитрова под заглавието „Любовта на скитника“ още през 1968 година. Автор на текста е Димитър Ценов, а аранжимента в голяма степен е заимстван от Мери Хопкин. Що се отнася до Хопкин, тя няма кой знае каква кариера. През 1969 година Пол Маккартни написва за нея песента „Goodbye“, която има нелоши класирания в английските чартове за сингли. На следващата година стига до второ място на „Евровизия“ с „Knock, Knock Who’s There“, продуцирана от Mickie Most (Мики Моуст). Същият Моуст, продуцирал шест години по-рано хитът на „The Animals“ „The House Of The Rising Sun“. За 50-тата годишнина от „Those Were The Days“ Мери издава нейна нова акустична версия. Когато Доли Партън прави албум с кавъри, избира за заглавна песен именно „Those Were The Days“ и кани Мери като беквокал. Зловеща подробност е, че на фона на тази песен през 1969 година президентът на Екваториална Гвинея Франсиско Масиас Нгуема нарежда показно да се екзекутират 150 души, за които се предполага, че готвят преврат срещу върховната власт в страната.
Музикална история еп. 13: „Johnny B. Goode“ на Chuck Berry
И така, ето историята на една песен, пътуваща между Европа и Америка, за да превзема все нови и нови публики. Днес и Русия, и САЩ я приемат за част от своята културна идентичност.
Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts
