Говорейки за музиката от 60-те, не можем да пропуснем една от най-актуалните групи на десетилетието – „The Rolling Stones“ и техният суперхит „Satisfaction“ от 1965 година.
Музикална история еп. 23: „The House Of The Rising Sun“ на „The Animals“
Много музикални критици и фенове през годините са поставяли въпроса за конкуренцията между двете най-популярни британски рок групи от 60-те - „The Beatles“ и „The Rolling Stones“. А двете групи творят в съвсем различни посоки и имат доста различен стил на музициране. Първият хит, с който „Стоунс“ пробиват английските чартове през ноември 1963 година, „I Wanna Be Your Man“, е написан от Пол Маккартни и Джон Ленън. От „The Beatles“ първоначално не харесват песента, смятайки я за незавършена, и я дават на своите колеги. Година след успеха на „The Rolling Stones“, от „The Beatles“ записват и своята версия на парчето. Когато се чуят последователно, може да се усети и голямата разлика в творческия подход на двете банди. През 1964 година хитовете на„Бийтълс“ са навсякъде и това не позволява на „Стоунс“ да пробият в Америка. Но нещата се променят през лятото на 1965 година. „Стоунс“ вече имат три сингъла с първи места в британските чартове. Между 23 април и 29 май групата е на първото си американско турне. Деветият им концерт е на шести май на стадиона „Джак Ръсел“ в Клируотър, Флорида, пред над три хиляди души. Около двеста млади фенове се качват по трибуните, спречкват се с полицията и се втурват към сцената. Настава хаос и групата е принудена да спре след четвъртата песен. Музикантите се качват в кола и бързо се прибират в хотела. Те вече познават настроенията на младите американци, търсещи израз на недоволството си чрез музиката.
Музикална история еп. 22: Музиката от филма „The Pink Panther“
Началната китарна мелодия на „(I Can’t Get No) Satisfaction“ е дело на китариста Keith Richards (Кийд Ричардс). Тя се появява в съня му. В просъница той включва касетофона „Филипс“, който е до него. След като я изсвирва с акустична китара и промърморва „(I Can’t Get No) Satisfaction“, той заспива отново. Когато се събужда на сутринта и прослушва записа, чува две минути свирене, а през следващите 40 минути - собственото си хъркане. Поне така разказва той самият в едно по-късно интервю. Най-разнообразни места са сочени за раждането на тази мелодия. Едни сочат хотела „Jack Tar Harris“ в Клируотър, Флорида, където музикантите почиват след злощастния концерт. Други са убедени, че е в лондонска къща в квартал „Челси“, а трети настояват, че е хотел „Хилтън“ в британската столица. Самият Ричардс сочи в автобиографията си като място на първата идея апартамента си в Карлтън Хил, Сейнт Джонс Ууд, Лондон. Така или иначе, проваленият концерт дава тласък на творческия процес. Смята се, че Ричардс е измислил китарната мелодия под влиянието на „Dancing In The Streets“ на соул групата „Martha & The Vandellas“, която е доста любима на момчетата по онова време и даже по-късно те ще запишат в своя версия с David Bowie (Дейвид Бауи). На седми май Ричардс пуска на групата мелодията си от записа и вокалистът Mick Jagger (Мик Джагър) пише текста на „Satisfaction“ до басейна на хотела в Клируотър. Именно това обърква някои източници, че и музиката е творена там. Приносът на Ричардс в текста е само заглавието „(I Can’t Get No) Satisfaction“. Вероятно за него е вдъхновен от своя кумир Chuck Berry (Чък Бери) и откъс от текста на песента му „Thirty days“ от 1955 година:
„If I don’t get no satisfaction from the judge
I’m gonna take it to the FBI and voice my grudge…“
Музикална история еп. 21: „Blowin’ In The Wind“ на Bob Dylan
На десети май момчетата влизат за записи в „Chess Studios“ в Чикаго, Илинойс - студиото, в което седем години по-рано Chuck Berry записва своя хит „Johnny B. Goode“, за когото разказахме в предишен епизод. В този първи запис на „Satisfaction“ Brian Jones (Брайън Джоунс) свири и на устна хармоника, а китарите са само акустични. Записът не задоволява групата и звучи като фолкрок. Два дни по-късно, на 12 май, те влизат в студио на „RCA“ в Холивуд, Лос Анджелис, Калифорния, за окончателната версия. В сесията участват Mick Jagger - вокали, Keith Richards - китари и беквокали, Brian Jones – китари и клавишни, Bill Wyman (Бил Уаймън) - бас и Charlie Watts (Чарли Уотс) – барабани, заедно с пианистите Jack Nitzsche (Джак Ниче) и Ian Stewart (Йън Стюарт). Хармониката е извадена от аранжимента и леко е променен първоначално замисления ритъм, като е уподобен този на вече популярната „Oh, Pretty Woman“ на Roy Orbison (Рой Орбисън). При композирането Ричардс си мисли за духова секция, която да свири в унисон с китарата, какъвто е стилът на Otis Redding (Отис Рединг), но се отказва от това. После се опитва да го наподоби с електрическата си китара, но усилвателят, който използва, се разваля. Тогава идва на помощ едно скорошно достижение на техниката. Към китарата е включен допълнителен ефект - „Maestro fuzz box“, произведен от „Gibson“. Ефектът става толкова популярен след ползването му в парчето, че възпроизвеждащите го устройства са разпродадени до края на годината. В по-необработен вид ефектът се чува в песента на „The Beatles“ „Think For Yourself“ от ноември 1965 година. Демо версията на записа в холивудското студио е запазена и разликите между нея и последвалата обработка се чуват ясно. А в инструменталната версия на последния запис се чува как китарата се превключва от нормален режим към добавения ефект. Клавишните и акустичната китара се чуват извънредно тихо в песента. Продуцирането е съвместно на групата и на Andrew Loog Oldham (Андрю Луг Олдам). В сесията Мик Джагър с един дубъл успява да запише вокалните партии. Началният риф от Кийд Ричардс се превръща в един от най-известните за цялата история на музиката. В англоезичната среда използват „hook“ (в буквален превод „кукичка“) за момент от песен, който, образно казано, може да закачи всеки и да го накара да я слуша. Именно такава кукичка е и тази китарна интродукция. Според Кийд Ричардс песента не е нищо особено и той не й възлага надежди, но Мик Джагър усеща потенциала й да стане хит. И двамата са против да се пуска като сингъл, но са убедени от останалите членове на групата, както и от продуцента Олдам и от звукоинженера Dave Hassinger (Дейв Хасинджър). През 1995 година, Джагър ще каже: „Песента имаше всички необходими съставки. Имаше много закачливо заглавие и много закачлив начален риф. Имаше страхотен китарен звук, оригинален за времето си. И капсулираше усещането за времето, което бе време на отчуждение,вид сексуално отчуждение.“
Музикална история еп. 20: „I Want To Hold Your Hand“ на „The Beatles“
Сингълът излиза на 5 юни 1965 година в САЩ и на 20 август същата година във Великобритания. В САЩ е издаден от „London Records“ и става първият сингъл на групата, стигнал до челно място в „Billboard“. В класацията песента се задържа четиринайсет седмици след първата си поява и в четири от тях е първенец. Страна Б на сингъла е „The Under-Assistant West Coast Promotion Man“. За месец и половина сингълът прави един милион продажби в САЩ. Заглавието „(I Can’t Get No) Satisfaction“ е граматически неправилна фраза в английския език, но е устойчив израз там. Той е определян като двойно отрицание, което ще срещнем в заглавията и на други песни по-нататък. В текста Мик Джагър говори за американския човек, който не може да намери своята автентичност, заслепен от маркетинга. Текстът отразява раздразнението от все по-нарастващия комерсиализъм на съвременния свят, в който радиото и телевизията бълват безполезна информация и безвкусни клишета за това как трябва да изглежда и да се облича един мъж например. Джагър описва и стреса от това да си знаменитост и напрежението около турнетата. Темата се прехвърля и към сексуалната неудовлетвореност. Изразът „I can’t get no girl reaction“, в превод „Не мога да получа момичешка реакция“ е тълкуван в чисто сексуален контекст. По-нататък се обяснява как момичето обикновено отказва, молейки го да се видят идната седмица, понеже не е в добър период: (...I’m on a losing streak). И сами се досещате кой е онзи период веднъж месечно, в който момичето не може да отговори на такива желания. Целият текст не се приема добре от възрастните, не само поради очевидните сексуални препратки, но и заради осъдителния си тон към модерната култура. Това става причина да се забави пускането на сингъла в Англия и първоначално той пробива само в пиратски радиостанции. Предварителните подозрения, че текстът няма да се приеме добре, карат момчетата да поискат от звукоинженера Хесинджър да намали вокалите в записа. Първото концертно изпълнение на песента е за вариететното шоу „Shindig“ на „ABC“ от 20 май, където някои части са цензурирани. След това е и появата в популярното шоу на Ed Sullivan (Ед Съливан).
Музикална история Еп. 19: „Ring Of Fire“ на Johnny Cash
„(I Can’t Get No) Satisfaction“ е включена в американската версия на албума „Out Of Our Heads“ от 1965 година, като в британската му версия е пропусната. Признанието към песента повтаря това на много други в нашата рубрика: включване в списъка с национални достижения на Библиотеката на Конгреса на САЩ, вписване под номер 31 в класацията с 500 най-велики песни на списание „Rolling Stone“, влизане в „Залата на славата на Грами“ и т.н. Влиза и в още десетки класации – на MTV, VH1, списание „Newsweek“ и други. Интересът към песента е подновяван многократно чрез десетки шоу програми, филми и концертни записи, включително и с реклами на бонбони. Можем само да подозираме колко огромни приходи е донесла на авторите си. Но те не взимат голяма част от тях, тъй като, за да избегнат данъци върху приходите, подписват сделка с адвоката Allen Klein (Алън Клайн), който чрез различни счетоводни маневри пренасочва парите от авторските права. Клайн е много спорна личност в музикалните среди и за него ще говорим по-подробно в други епизоди. Песента е включена във филмите „The Apocalypse now“ („Апокалипсис сега“) от 1979 година и „Raw Deal“ „(Сурова сделка“) от 1986 година. Интересна версия има и от друг филм от 1972 година, „Puzzle Blues“, където е преплетена с популярния хит – „Uptight“ на Stevie Wonder (Стиви Уондър). Песента е част от много екшъни и от безброй музикални филми. Сред най-популярните кавъри на парчето са тези на „Devo“ (Дивоу), Britney Spears“ (Бритни Спиърс) и Aretha Franklin (Арета Франклин), продуциран от Jerry Wexler (Джери Уекслър), който някои от вас вероятно помнят като продуцент на „Stand By Me“ на Ben E. King (Бен И. Кинг). Популярна е и интерпретацията на Otis Redding, която много се харесва на Кийд Ричардс, доближавайки се до неговия начален замисъл. Елементи от песента са вкарвани и в други композиции като „Hungry Freaks, Daddy“ на Frank Zappa (Франк Запа) от 1966 година, където основната тема е много сходна с тази на „Стоунс“.
Музикална история еп. 18: „Unforgettable” на Nat King Cole
„The Rolling Stones“ изпълняват песента в почти всички свои турнета. Тя е включена поне в седем от концертните им албуми, издавани през над шейсетгодишната им история. Самият бендлидер и вокалист Мик Джагър твърди, че „Satisfaction“ е песента, която превръща групата от една от многото подобни в нещо огромно и чудовищно. С други думи, тази песен отваря за групата пътя към големите успехи.
Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts
