Помня, че попаднах на една от книгите му, “Faith: A Journey for All”, на някакво летище, а и също така помня, че Иван Костов се съгласи да говорим по тази книга, да говорим за вярата, дали е съществително, дали е глагол, както и за други неща. Беше добър разговор.
Джими Картър почина на 100-годишна възраст на 29 декември 2024 година. Картър беше дълоко вярващ президент. За Картър вярата не е нещо, което човек притежава, а нещо, което човек практикува. За Картър моралният закон е морален закон, който обвързва личностите с държавата, тоест политиците с държавата. Винаги е казвал, че му харесва да е президент: “… харесва ми да съм президент, харесвам работата. Лесно се справям с критиките, независимо дали са заслужени или не, защото имам стабилизиращ фактор в живота си и това е вярата. На нея се осланям.”
Когато лекарите му разкриват диагнозата рак, казват, че му остават две години живот, той се сбогува с близките си, оправя нещата си, делата си, и в някакъв смисъл е подготвен за смъртта, как става това? Става с вяра, с нищо друго не става. И оцелява.
Винаги съм се интересувал от Джими Картър, най-малкото по две причини -- изключителният начин, по който един напълно непознат политик става президент; както и годината, в която встъпва в длъжност -- 1977 -- тогава съм роден. Ако трябва да бъде описан с няколко думи, той винаги е бил "larger than life", както биха казали американците, а сега вече и буквално това е така. И именно защото е “larger than life”, голяма част от постиженията му не се осъзнават, защото имат отражение до ден днешен, а не са мигновени президентски победи, които да гарантират лесно преизбиране.
Поради тази и безброй други причини Картър си остава едномандатен неуспешен президент. Колко жалко.
Картър винаги е оставал неразбран. Дали от съвременниците му, дали от останалите президенти, дали от медиите. Всеки път, когато американските президенти са заставали един до друг, той е изглеждал като странно звено в иначе стройна дружина от президенти. Това, разбира се, никога не е имало никакво значение за него и той е правил каквото си поиска.
Картър идва във време, когато американският народ е излъган и има нужда от пречистване: Линдън Джонсън лъже за войната във Виетнам, Ричард Никсън лъже и подава оставка. Картър непрекъснато повтаря по време на своята кандидатпрезидентска кампания, че няма да излъже… И един чист политик идва и печели. Картър си тръгва от президенството такъв — чист.
Картър идва в телевизионно време, това са годините на разцвет на телевизионната политическа реторика. Президентите вече са “ТВ президенти”, първият телевизионен дебат “Никсън-Кенеди” се е случил; оставката на Никсън се предава по телевизията; телевизията е монокултурно събитие, което се гледа от всички по едно и също време. CNN се появява през 1980 година и ерата на кабелната теливизия и политическото разделение предстои, по времето на Картър обаче телевизията е една. Една телевизия за цялата нация. Картър използва телевизията, за да стане президент, но същата тази телевизия го сваля от власт.
В месеци на загуба на американско съзнание, когато американският народ търси самоличността си, той е скромен, смислен, задълбочен, достъпен. Картър има своите силни моменти, особено интервютата с Барбара Уолтърс, която почина също в последните дни на декември, но през 2022 година.
Но има един конкретен момент, т.нар. Malaise speech, която той произнася по телевизията на 15 юли 1979 година. Реч, каквато американската политическа класа не е виждала и досега, в рамките на повече от 30 минути Картър разказва за едно свое, на практика социологическо-журналистическо проучване.
Никой президент не е произнасял такава реч — колкото откровена, толкова и стряскаща. Всъщност по това време Америка е в задълбочаваща се енергийна и икономическа криза, инфлацията е толкова висока, колкото са дълги опашките пред бензиностанциите. Картър възнамерява да говори за това пред нацията, но променя намеренията си и прави нещо като социологическо проучване. Отделя си десет дни и кани различни американци в Кемп Дейвид — от работници до религиозни лидери — за да отговорят на въпроса защо Америка не се развива както трябва, защо духът на нацията е нисък, къде правителството греши? И получава канонада от отговори: “Поканих в Кемп Дейвид хора от почти всеки сегмент на нашето общество – бизнесмени и работници, учители и проповедници, губернатори, кметове и частни лица.
Бяха невероятни десет дни и искам да споделя с вас какво чух. Първо, получих много лични съвети. Нека цитирам няколко от типичните коментари, които записах.
От губернатор от южните щати: "Г-н президент, вие не ръководите тази нация - вие просто управлявате правителството.”
"Вече не се виждате хората достатъчно."
„Някои от членовете на вашия кабинет не изглеждат лоялни. Няма достатъчно дисциплина сред тях.“
„Не ни говорете за политика или механизми на управление, а за разбиране на нашето общо благо.
„Г-н президент, в беда сме. Говорете с нас за кръв, пот и сълзи.“
„Ако вие водите, господин президент, ние ще ви следваме.“
Много хора говориха за себе си и за състоянието на нацията ни.
Млада жена от Пенсилвания: „Чувствам се толкова далеч от правителството. Чувствам, че обикновените хора са изключени от политическата власт.“
И един млад господин: „Някои от нас са страдали от рецесия през целия си живот.“
Мнение на религиозен лидер: „Никакъв материален недостиг не може да засегне важните неща като Божията любов към нас или нашата любов един към друг.“
Това някак обобщава много други твърдения: „Г-н президент, изправени сме пред морална и духовна криза“.
Няколко от нашите дискусии бяха на тема енергия и имам тетрадка, пълна с коментари и съвети. Ще прочета само няколко.
„Не можем да продължаваме да консумираме 40 процента повече енергия, отколкото произвеждаме. Когато внасяме петрол, ние също внасяме инфлация плюс безработица.“
"Трябва да използваме това, което имаме. Близкият изток има само пет процента от световната енергия, но Съединените щати имат 24 процента."
„Ще има други картели и други дефицити. Американската мъдрост и смелост в момента могат да определят пътя, който да следваме в бъдеще.“
Това беше добро: "Бъдете смели, г-н президент. Може да правим грешки, но сме готови да експериментираме."
Тези десет дни потвърдиха вярата ми в благоприличието, силата и мъдростта на американския народ, но също така потвърдиха някои от дългогодишните ми опасения относно основните проблеми на нашата нация.”
Кой би повярвал, че всичко това се случва, при това по националната телевизия, която — напомням — не е застрашена от кабелни телевизии, които предават нещо друго, това е основната национална телевизия, която всички гледат. Ще кажете — колко хубаво, президентът е открит и разкрива трудностите пред нацията, но всъщност ефектът е поразителен. Много е интересно да се наблюдава цялата половинчасова реч — на места тонът на Картър е приглушен и замислен, после проникновен, след това чете бележки от бюрото си, сякаш наистина преживява разкритията от своето социологическо-журналистическо проучване заедно с публиката.
Ако търсите ободряващ елемент за страна, изпъднала в дълбока икономическа криза — такъв няма. Няма и призив към обединение и работа, за да се изправи Америка на крака, колкото и целта на речта да е тъкмо такава. Ако речта е изповед, то това е изповед пар ексаланс. Ако речта е емоционална утеха за една нация, то това не е необходимата утеха. Колкото речта да е искрена, колкото да се опитва да завърши с позитивна нотка, тя се възприема от публиката като земетръсно неуспешен опит за обединение на една нация. Вярно, в краткосрочен план има отрезвяващ ефект, но само за кратко време.
Речта обаче е културно-антропологична снимка на една нация, която едва ли би могла да бъде направена толкова умело, какво остава от действащ президент. В някакъв смисъл — остарява добре като хубаво вино, гледайте я сега и ще прочетете в нея разказ за Америка на прага на 80-те, който сте свикнали да получавате от най-добрите писатели. Тук ваш разказвач е действащ президент.
Картър е такъв — рисков играч, който говори онова, което мисли, което е рядко срещано днес. Дори във въпросния клуб на бившите президенти, за който стана дума, Картър е единствен, който си позволява да нарича нещата с истинските им имена. Само си представете — в продължение на 40 години откакто Картър напуска Белия дом, нито един действащ президент не го посещава в къщата му, с изключение на президента Байдън, който отиде в Плейнс, щата Джорджия, през 2021 година. Приятелствата на Картър с останалите от президентския клуб винаги са били невъзможни за описване — той никога не е изнасял речи за баснословни хонорари, никога не е пригласял на общественото мнение, нито е участвал в съвместни президентски инициативи. Винаги е действал така, както на него му харесва. Онова, което той смята за точна, смислена и принципна позиция, често е обратното на онова, което другите бивши президенти правят.
Да се гледа на Картър като трън в очите или черната овца сред президентите, какво остава като неуспешен президент, загубил с много гласове борбата за втория си мандат, обаче е просто повърхностно. Номерът при Картър е, че политиките, които той въвежда като президент, имат отражение напред в годините, когато той вече не е президент. Което, разбира се, играе негативно за основното възприятие на постиженията му в Белия дом.
Има няколко основни негативни визуални картини, които завинаги остават в съзнанието, когато се дискутират постиженията му като президент. Да, президентът Картър наистина колабира по време на маратонско бягане. Да, президентът наистина произнесе реч, която не се възприе добре. Да, президентът не успя да освободи американските заложници в Техеран по време на своя мандат (знаете, това става буквално часове, след като Рейгън встъпва в длъжност като президент). Да, президентът изпрати спасяваща мисия в Иран, която се провали и отне живота на американски военни. Да, президентът не успя да овладее инфлацията.
Но и още — да, днес нито един действащ политически лидер няма да има смелостта да произнесе такава реч, каквато произнася Картър и това е факт. Да, днес едва ли ще има лидер, който да продължи да държи на дипломатическо решаване на въпрос със заложници. Да не забравяме, че собствената майка на Картър многократно е настоявала Америка да бомбардира Иран. Това, разбира се, би представило Картър като силен лидер, но би коствало живота на заложниците. Фактите са налице — всички заложници се прибраха в Америка живи и здрави и голяма част от причината за това са дипломатическите усилия именно на администрацията на Картър.
Днес малцина ще разкажат историята за едни 89 секунди, които са спасили човешки животи и изложили на риск живота на самия Картър. Но всички разказват историята за 444-те дни в Техеран. Да припомним все пак — Картър учи във военноморската академия в Анаполис, специалност инженерни науки, а после се присъединява към ядрения флот на адмирал Хайман Рикоувър, Щатите вече са започнали работа по две подводници, задвижвани с ядрено гориво. За да превъртим историята напред, отправяме се директно към 12 декември 1952, когато атомнатата електроцентрала Чок Ривър, която се намира до Онтарие, претърпява.
Положението е толкова тежко, че се налага да се ремонтира повредения реактор. Самият Картър, по онова време работещ за най-вълнуващия технологичен проект на 20-и мек и най-елитната програма на военноморските сили на САЩ, откликва мигновено на канадския позив. Всъщност канадските власти се свързват с адмирал Рикоувър с молба по някакъв начин да бъде оправен въпросния реактор. Адмиралът изпраща Картър и малък екипаж от 26 души. Тогава изчисляват, че всеки от тях може да влезе за не повече от 90 секунди, иначе радиационното облъчване ще бъде фатално. И Картър решава да влезе за 89 секунди. Другите също влизат за по 89 секунди. И успяват да спасят радиационната катастрофа. След две години реакторът вече функционира напълно нормално.
Колкото до всичко останало, което Картър направи след като престана да е президент, знаете, чели сте. Самият факт, че има деца в Африка, които са кръстени на него, значи колко много заслуги има президентът Картър след като престана да бъде президент. Но не бива да се принязават и множеството постижения, които имаше, докато беше в Овалния кабинет.
Погребението на Картър ще бъде на 9 януари 2025 година.
