Да те жадувам аз, да те жадувам,
а ти все повече да се отдалечаваш.
Сигурно знаете тези строфи. Сигурно дори си ги припявате, защото са от песента на Сигнал от 1994 година “Да те жадувам”. А може би ги знаете от по-рано, защото всъщност песента е част от текста на стихотворението “Недопустимост” от Любомир Левчев.
Тези стихове се въртят в главата ми в последните дни, четейки новини, реакции и гледайки публикации в социалните мрежи с изповеди за безсилието ни в личен, обществен, бизнес и институционален план да стигнем до някаква умерена нормалност и спокойствие. Изглеждат толкова близо, а все ни се разминават.
В днешна България ние жадуваме все още дори вода. Стотици хиляди наши сънародници нямат късмета да знаят кога ще могат да се измият дори.
В днешна България ние жадуваме справедливост. Рецидивисти биват галени с перце, синчета на правилните хора газят безнаказано закони, порядки и животи, а законите и разпоредбите очевидно не важат за някои, а за други пък може да се скалъпят набързо какви ли не имитации на нарушения.
В днешна България ние жадуваме отмъщение. Ние се радваме на проявите на кармата, на страданието като следствие на вселенска отплата за онези, които смятаме в групата на горните. Колкото повече жадуваме за вода и справедливост, толкова повече се опитваме да утолим жаждите си с гняв и агресия.
И аз все повече да съм виновен -
това е толкова недопустимо.
Надеждите изсъхват с всеки изминал ден. С всеки утихнал протест. С всеки нов властимащ, мигом забравил за това как до онзи ден е говорил за “превзетата държава”, а днес има други “приоритети” и е готов за “компромиси” и апелира за “стабилност”.
Изсъхват с всяка следваща кофа фекали, плисната в някоя институция. Не защото това е справедливо, а защото жаждата за справедливост се превръща в жажда за мъст. А психическото здраве отдавна е само празно словосъчетание.
И съвсем нормално в тази среда е да има стотици хиляди незаконни постройки, контрабанда на какво ли не, включително на ученички в хостел и опит да свалим скобите, защото не сме съгласни с прогнилата система, дори когато самите не сме прави.
Затуй минавам аз тук всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и подлудяващия стон на гълъби ревниви.
Минавам аз, минавам сам.
Сами ли сме? Мнозина считат, че повечето хора наоколо са маскари. Негодяи. Ненормалници. Такива, които са склонни да паркират върху пешеходна патека, да застроят защитен природен обект, да източат здравна институция или да направят някоя друга поразия в угода на търбуха си и в ущърб на общото благо и нормалност.
И това може би е така. А може би има надежда, ако все още ни прави впечатление. Ако все още виждаме нередностите, посочваме ги и жадуваме за справедливост, ред и равни правила за всички.
Чакахме от различни политици. Чакахме от международното положение да намагнетизира надеждите ни. Сега стоим и викаме Неволята и чакаме да завали справедливост отнякъде. И ако просто стоим и чакаме, обричаме жаждите си да бъдат още по-силни, неутолими и в крайна сметка да изсъхнем.
И жаждата за отмъщения ще ражда още чудовищни кофи, удари с касови апарати и нужда от много, ама наистина много нови работещи в НСО.
