*Коментарът на проф. Евгений Дайнов е препубликуван от “Дойче веле” , без редакторска намеса. Дарик не се ангажира с изразената в текста позиция.

Страхувам се, че украинските и западните анализатори са прекалено оптимистични по темата за украинското настъпление в руската Курска област. Доминиращият разказ е, че руснаците ще искат да преговарят на принципа: върнете нашето и ние ще върнем вашето.

Но това няма да стане, тъй като не отговаря на онзи базисен руски манталитет, на който говорител днес е Путин.

Русия няма граници: защо е така

Когато Владимир Путин казва, че Русия няма граници - той точно това има предвид. Тук вариантите са два. "Нямаме граници" значи, че във всеки момент можем да нападнем съседна държава, за да си ги разширим, като например Грузия и Украйна. Но "нямаме граници" също означава, че ако руснаците губят собствени територии, това не ги вълнува. Голяма работа, казват си. Губим Курска (Белгородска, Брянска, Рязанска и пр.) област - и какво от това? Ние нямаме граници. Местните - да се оправят както могат. Да не са били там. Не ни интересуват. Както не ни интересува колко от нашите мъже загиват на фронта. Голяма работа. Имаме още.

В случая Путин е по-скоро Ленин, отколкото Сталин, който все пак има чувства към своята територия. Въпреки съпротивата на собствената си партия, през 1918 г. Ленин подписва договора от Брест-Литовск, който дава на Германия и на нейните съюзници огромни руски територии и ресурси. Голяма работа, казва Ленин. Важното е да държим властта в центъра, а загубената територия ще си върнем при първа благоприятна възможност. Колко ще умрат? Тяхна си работа. Имаме още.

Говорил съм с много експерти и чиновници, работили с руснаци в различни международни организации. Всички те с потрес са ми съобщавали своя извод: руснаците не са уседнал народ. Те все още са чергари. Днес разпъват стана тук и това е тяхно. Утре отиват другаде и тогава онова става тяхно. Най-краен беше един крайно обезкуражен чиновник, опитвал без успех да вкара руснаците в някакви международни договори в продължение на повече от десетилетие: "Руснаците не са стигнали до етапа на аграрна уседналост. Криво-ляво живеят в някакви села, но в главите си са останали на нивото на ловуването и събирачеството".

Знайно е, че при неуседналите народи държавата е там, където в момента е разпънал шатрата си владетелят. За Путин няма никаква разлика дали неговата шатра е в Ростов, Москва, Екатеринбург или Барнаул. Докато има шатра - има Русия. Какво тук значи някакъв си Курск, Белгород или Брянск, за Бога? И Москва ще дадем, както я дадохме на Наполеон - и пак ще ни има.

Докато пишех този текст, в руските телевизионни канали пропагандни рупори на режима вече лансираха пред милионната си аудитория тезата, че трите граничещи със северна Украйна руски области трябва да бъдат изоставени: "Погледнете картата. Вижте и без тия три области колко още земя имаме".

Путин искрено ще се изсмее на всеки, който му предложи преговори от типа "връщаме ти твоето - давай си ни нашето". Той вече го каза: никакви преговори, за каквото и да било. Но и във всичките си изказвания от началото на украинската операция в Курска област той нито веднъж не напомни, че има атомни бомби - нещо, което правеше едва ли не всекиседмично години наред.

Какъв е изводът? Първо: никакви загуби на собствена територия няма да го впечатлят, защото той не е стигнал до онова еволюционно ниво, на което на човек му пука за земята, в която е вкоренен. Неслучайно в Русия никога не е имало частна собственост върху земята. Никога. Помислете по това. И второ: Путин няма да размята атомни бомби насам-натам - нещо, което драстично би съкратило времетраенето на войната поради неизбежно съкрушителния отговор на Запада.

Ще бъде "всерьез и надолго". Но има и добра новина.

Значи, че за да бъде сложен край на това безобразие, Русия трябва да бъде разбита на бойното поле с конвенционални средства, а Путин да бъде свален с традиционните за Русия средства.

Това пък значи, че тази работа е дълга игра. Няма да се реши днес-утре. Ще бъде, по думите на Ленин от 1921 година, "всерьез и надолго".

Това е лошата новина. Добрата е, че в крайна сметка, след много време, когато това безобразие завърши с военно поражение и разпад на Руската федерация, ще се радваме на едни 70-90 години, в които от руските степи няма да извира опасност за цивилизования свят. Докато са в това подчинено положение, може пък самите руснаци да решат да станат цивилизовани. Така все пак направиха Германия, Япония и Италия след 1945 година. И не виждам да са недоволни от това.