Десните правителства в много европейски държави си имат кауза, която да продават - да ограничат или направо да спрат миграцията. С тази кауза Мелони стана премиер, Сунак чрез нея се опитва да спаси потъващата си партия, а Мицотакис циментира властта си. И Орбан си има кауза - да оцелее и да не последва пътя на Качински и „Право и справедливост“ (ПиС). Другата половина от унгарското общество, която не го подкрепя, също си има една-единствена кауза - да върне страната си обратно в Европа, където ѝ е мястото. Французите си имат кауза да спрат Льо Пен, която ги обединява на балотажа на всеки избори, германците и тях донякъде ги крепи каузата да спрат крайнодесните, макар че и Федералната република напоследък страда от безкаузие. Освен Украйна - но тази кауза е толкова очевадна за рационалната част от обществото, която продължава да доминира в Европа, че трудно може да доведе до някакви кой знае какви мобилизации на следващи избори. Особено ако са ти шестите за малко повече от три години, както е в България. 

Защо в България има ниска избирателна активност

Да си дойдем на думата - България е изправена пред най-тежкото безкаузие. Точно то е и основната причина за катастрофално ниската избирателна активност, която социолози и политолози предричат и за следващите избори, макар да са две в едно. Една държава без кауза е обречена, вероятно е казал и преди мен някой далеч по-мъдър човек. Затова нека се вгледаме в този проблем и се опитаме да го деконструираме: защо си нямаме кауза, например надвиснала опасност или общ проблем, който искаме да разрешим с помощта на парламентарната демокрация. 

Обясненията са две: първото е ясно - поради ред причини, кои основателни и кои не, най-големите политически врагове се превърнаха в партньори във властта и така бинарната двойка корупция-антикорупция се разби. Отсъствието на предишното остро делене на лагери и разочарованието у мнозина, които се чувстват предадени, логично приспа и гражданската енергия. 

Другата причина обаче е по-комплексна - България се развива прилично. В последните години въпреки множеството кризи и турбуленции (или може би точно заради тях) заплатите и пенсиите се повишиха драстично, преките чуждестранни инвестиции - също.

По отношение на свободата на изразяване подобрение също се вижда, най-малкото защото властта не е концентрирана в един център, който да задушава всеки критичен глас. В политическия хаос се лавира далеч по-добре, отколкото в тежката "стабилност", която властваше преди него. Подобни наблюдения чувам и от познати в различни сфери на бизнеса. От геополитическа гледна точка опасността страната рязко да завие към крайния популизъм и русофилията - каквито сериозни опасения се пробудиха покрай пандемията от Ковид-19 и началото на войната в Украйна - също изглежда по-скоро избегната. 

Къде тогава да я търсим тази кауза?

Може би е най-добре да не пренебрегваме балканския си характер и да се концентрираме там, където можем най-добре - в това, което не ни харесва.

Какво не ни харесва? Очевидно не ни харесва властта да е концентрирана в ръцете на малка група хора, защото това създава добре познатите ни ендемични проблеми - корупция, непотизъм, цензура и т.н. Не ни харесва и времето, в което се редяхме по опашки пред магазини, опашки пред посолства, опашки пред чейндж бюра и всевъзможни други опашки, от които западните ни партньори ни лишиха и ще продължат да ни лишават, ако им позволим. Така че може би някъде там трябва да търсим каузата, която да ни заведе до урните - в нещата, които не ни харесваха и не искаме да се връщат обратно.

Знам, че не е много вдъхновяваща тази леко нихилистична кауза, но тя е нещо като демокрацията, както я определя Чърчил - лоша, ама по-добра не сме измислили.

***

Коментарът е препечатан в Дарик от Дойче Веле.