След публикуването на миналия си текст тук получих упреци, че защитавам политиката на Тръмп за изселването на мигрантите от САЩ. И като истински български медиен човек, моментално съм готов да обърна палачинката, за да задоволя взискателната и правеща чудесни бързи изводи аудитория. Ето:

Гледах наскоро как най-богатият човек в света дава пресконференция в кабинета на лидера на Свободния свят. Мъск се обясняваше като ученик без домашно как неговото звено за контрол на правителствените харчове ще гарантира отстъствие на конфликт на интереси с оглед, че компаниите на милиардера получават договори за милиарди от същото правителство.

И той обяви, че няма съмнения за конфликт на интереси, защото кръстеният на криптовалутата DOGE (Department of Government Efficiency) орган, бил много открит с обществеността, тъй като Мъск често публикувал в X.

Звучеше почти толкова убедително, колкото Бойко Борисов, когато рече, че не бил чувал за Петьо Еврото.

За пореден път реалността “взе хляба на Не!Новините”, както често ми казват при всеки пореден всевъзможен абсурд. Дали мога да измисля по-абсурден еквивалент? Може би ако Байдън още беше президент и бе поверил подобни функции на Джордж Сорос, щеше да изглежда дори по-смешно.

И тук не оспорвам крещящата необходимост както в САЩ, така и в повечето правителства по света, включая и нашето, да се направят драстични реформи за това как и за какво се харчат публичните ресурси.

Просто Мъск с дете, кръстено на парола с големи и малки букви, числа и специални знаци, на конче, да обяснява, че няма да злоупотреби с властта си в свой интерес, защото често публикува в собствената си соцмрежа мемета, е театър на политическия абсурд. Сигурен съм, че дори титан на политическата сатира като Армандо Янучи не би измислил по-пародийна сцена от това.

Едно време Тодор Колев в мелодията на Let it be, а и от националния телевизионен ефир, питаше “Как ще ги стигнем американците?”

Времената бяха такива, че надеждите на нацията бяха, че ще спрем да си крадем чистачките и ще заживеем като в западните държави — уредено, спретнато и проспериращо.

И донякъде тъй стана. Доста по-хубаво се живее днес, отколкото през 94-та, макар че тогава футболът ни носеше национална радост, а днес е цяло чудо, ако намерите човек, който може да изброи дори две имена на играчи от националния отбор.

Но днес сме досущ като американците:

— Имаме цяла социална прослойка “звезди” — хора, които са известни само защото са известни и се мешат по всевъзможни телевизионни формати, носещи след себе си затъпяване и душевно обедняване;

— Бедните хора затлъстяват;

— Последните модели айфони дрънкат във всяко джобче;

— Те имат фентанилов проблем, а ние вейпваме съмнителни неща и си правим инхалации с балони;

— И американските, и българските власти знаят истината за Пеевски, но последствията са само в негова полза;

— Историческата гордост и народната памет е сведена от политиците ни до комплекс за малоценност;

— Политическите ни класи не се провалят единствено в това да паразитират върху и създават нови разделения в обществото;

— Генерирането на неспирен поток от скандали изцежда силите на обществото да реагира и психическото здраве на масите става все по-лабилно;

— И тук, и там, има ерозия на доверието към институциите и демокрацията, което е Петриева паничка с оптимална среда за подкрепата на авторитарни модели на управление и чудесна среда, в която реалната власт е в ръцете на добре организирани елити от олигарси;

— И ние бихме освиркали Тейуър Суифт, ако подкрепя противниковия футболен тим.

Може да се направят и други паралели, в които да открием изненадващи прилики между нас и американците. Разбира се, те са странна модерна империя, която или е на път да става велика отново, или е пред колапс, ако слушате едни или други анализатори. А ние сме наследници на отдавна забравена от международното положение империя, някога всявала страх не само в сърцето на Балканите, но много отвъд териториите и моретата си. Затова сигурно подобни сравнения изглеждат нефелно и безцелни.

Но всъщност исках да кажа, че и в САЩ, и в България най-богатите и влиятелни мъже изглеждат не особено щастливи и радостни и се опитват да запълнят екзистенциалния си вакуум с още повече пари и власт. Но на края на деня разчитат на кетамин или преяждане с храна, за да се почувстват поне малко живи.