Крайната точка днес е Фарго.
В претъпкан с интересни срещи понеделник всички събития са истински, за разлика от филма “Фарго”, където нито една от случките не беше такава.
Да припомня, филмът се казва “Фарго”, макар основното действие да се случва в един град в Минесота, недалеч от Фарго, който съм запазил за специално посещение след един ден. Но защо “Фарго”? Ами защото другото градче съвсем не звучи така хубаво, както “Фарго”. А и както казват братята Коен, ами, “Фарго” просто звучи благозвучно.
На път за Фарго, този път по магистралата, защото ме чака доста път, а не по любимата ми GPS-концепция “avoid highways”. “По магистралата” при мен наистина е условно понятие, тъй като буквално на всеки 20 минути се отбивам настрани. Ту за снимка, ту за крайпътно заведение, ту за крайпътно градче. Този път съм структурирал пътуването си максимално и решавам да направя максимум три-четири спирки, което по същество е невъзможно, но някак успявам.
Брукингс е първото място, в което оставам, дори обмислям дали да не пренощувам, толкова силна е енергията на въпросното 20-ина хилядно градче. Причината е South Dakota State University, който се помещава там, а това е най-големият университет в щата. Имам среща с един от професорите във факултета по журналистика, чието име забравям, но ще проверя по-късно. Той ме чака в Kool Beans Coffee and Roasterie, как да забравиш това име. Звучи някак нюйоркско в средата на нищото, в градче, в което не бих очаквал такъв тип заведение за кафе, но наличието на университет обяснява всичко. Повечето посетители са отворили лаптопите си, на съседна маса двама преподаватели говорят разпалено за изборите, а аз пия двойно еспресо и разказвам на професора за пътуването ми дотук. Подмятам за малкото “шведско” градче, през което съм минал, а той довършва: “това обяснява всичко, нали знаеш”.
Да, вече знам.
Шведските заселници, повечето много образовани, са част от причината местата, където са се установили в Щатите, да имат добро образование, както и силна преса. Тези две неща очевидно подсказват, че дори в щати като Небраска, Южна и Северна Дакота, които са традиционно републикански, може да има достатъчно на брой поддръжници на Камала Харис. Говорим си, че Брукингс и следващото градче, което ще посетя, Уотъртаун, са донякъде изолирани случаи — в тях има сериозни образователни институции, което подсказва, че младите хора са прогресивни и увличат със себе си повече поддръжници на демократическата партия.
“Виж, поддръжниците на Тръмп се чувстват дезинтегрирани. В определени общности, където те са по-малко, има силен социален живот, както е тук. Когато социалният живот липсва, когато хората са по-отдалечени един от друг, веднага се забелязва увеличен брой поддръжници на Тръмп.”
Намираме се от дясната страна на Мисури, където наистина има повече гласоподаватели на демократическата партия, но от лявата страна, където преобладават републиканците, резултатът за Тръмп ще бъде 99 процента, прогнозира професора. Винаги има изненади, но щатът е категорично републикански.
Разделяме се, докато той ме увещава да отида до университета и да си поговоря с още хора, както и с редакторите на студентския вестник, но времето ме притиска. Отбивам се за малко и поемам напред. Трябва да пътувам за Уотъртаун. Преди това се запознавам с част от студентите в кафето, които споделят вижданията на професора. Предстои тежка битка, положението е 50 на 50, така да се каже. На кантар.
В колата слушам за два пъти записаните жители на Аризона — става дума за около 218 хиляди души от всичките 4 милиона в щата, които са погрешно записани в избирателните списъци и си казвам, че АБ-то на изборите, Аризона и България, вършат едни и същи неща, нещо като АБ-то на изборните измами, злоупотреба с избирателните списъци. Спасение няма.
На тръгване от Брукингс си мисля много за това градче, озарено от слънцето и от толкова млади хора, които превръщат едно място в средата на Америка в оазис на учение, наука, спорт, спокоен живот и хубава храна. Въпреки това на предходните избори Тръмп победи Байдън достатъчно убедително.
Следващата спирка е Уотъртаун. Тук решавам да сменя пейзажа и след внимателно проучване отивам в заведение в краен квартал, което не е крайпътно, а просто закътано, посеващано от редовни посетители, които се познават по име, знаят кой какво прави и защо го прави и несъмнено гласуват за Тръмп. “Да, точно така, даже и за Джей Ди Ванс гласуваме, защото най-сетне се появи някой по-млад, който може да поеме нещата.” Шегувам се, че очевидно надеждата на повечето е да гласуват за президент, а всъщност на неговото място възможно най-скоро да се възскачи вицепрезидента, но не всички разбират шегата ми.
Докато се говоря с дамата, която стои зад бара, сядам също на бара, където стои самотен господин, видимо заинтригуван от посещението ми и от цялата какафония, която се случва около всички мои въпроси, фотографии и обсъждания на висок глас за качествата на Джей Ди Ванс.
“Ами аз не гласувам”, казва ми със спокоен глас той.
Бум.
“Как така не гласуваш”, питам аз.
“Ами ей така, не гласувам. Оставил съм другите да решават.”
“Те могат да изберат някого, който не ви харесва”, продължавам учудено да търся отговор на тази откровена и строга аполитичност.
“Ще изберат Тръмп, а ако гласувах, сигурно щях да гласувам за него.”
Ето. Изтръгнах признание.
Питам го защо и той повтаря старата песен — Тръмп е бизнесмен, Харис не е, тя не разбира нищо, той е наясно с нещата и ще оправи икономиката, както и нелегалните имигранти.
Оказва се, че господинът е от църквата “Church of God”, известни със своята аполитичност. Църквата учи колко е важно да бъдем добри и примерни граждани, но по някаква причина не подкрепя гласуването. Не е ли важно да бъдат избирани добри и примерни граждани, питам аз. Останалите ще решат, получавам мигновен отговор. Църквата наистина се стреми да бъде аполитична, да няма участие по политически въпроси и със съвсем малки изключения, засягащи местни проблеми, съветът към хората от църквата е да не гласуват.
Негласуването било част от техните убеждения, че не трябва да носят оръжие, да не участват във военна служба, пък и като политиката стои настрана, се елиминира възможността от политически битки, кавги и разделения. Добавете към това и доводите на представители на църквата, че страните с тоталитарни режими се славят с много висока избирателна активност и всичко ще ви стане ясно. Опитвам се да разкажа колко съм впечатлен от младите хора в градчето Брукингс, колко активни са те, но получавам само усмивка.
Една от причините да не се гласува в САЩ (макар избирателната активност да е доста по-висока от тази в България) е “липсата на интерес”. Под “липса на интерес” разбирайте следното — за когото и да гласувам, то промяна няма. Пък и как да гласуваш, ако съвсем не знаеш твоят Господ за кой кандидат би гласувал. Обръщам се към останалите в ресторанта “Wheel Inn” в Уотъртаун и сякаш прочитам в очите им, че техният Господ вече се е изказал по темата. С възгласи за лек път (от тях към мен) и за лек следобед (от мен към тях) се разделямe.
А когато пристигам във Фарго, тъкмо по залез слънце, попадам в град, който — как да кажа — е далеч по-секси версия на онова, което очаквах. Нещата се развиват дори на места, на които не съм очаквал.
И още нещо. На входа на хотела виждам млада дама, която разпалено разговаря с хората по различни теми. Убеден съм, че тя вече ще наклони везните от деня в една или друга посока и ще имам категоричен победител по темата Харис или Тръмп.
“Да питам директно, за кого ще гласувате”, стрелям аз.
“О, чакайте, чакайте, аз не гласувам, аз съм от еди-коя си църква и не гласувам.”
Разказът продължи дълго, но очевидно в момента положението е 50 на 50. Пътуването продължава.
Този текст е част от поредицата от репортажи, с която ще ви разказваме за това, което се случва в пет американски щата в седмиците преди президентските избори. Очаквайте репортажите на Константин Вълков от Колорадо, Небраска, Южна Дакота, Северна Дакота и Минесота.
Поредицата, която можете да следите на darik.bg и в сутрешния ни блок “Дарик Кафе”, сме нарекли условно “Фарго”, защото част от местата, за които ви разказваме, са именно локациите, където е сниман филма преди 30 години.
