Този текст съм почнал да го пиша преди доста време и съм го зарязал. Явно съм бил афектиран от някакви актуални събития, но поради някаква причина съм го забравил. Нарочно при връщането си към него не проверявам в историята на версиите му кога е започнат, за да напиша този абзац с чисто сърце и празен ум. Сега ще проверя.

Така. 29 юли. Сещате ли се кои бяха Радините ни вълнения в соцмрежите тогава? Вероятно повечето от вас не се. Затворете очи и се върнете 3-4-5 всенародни скандала назад.

Откриването на Олимпийските игри с провокативната за вкусовете ни церемония. Това беше.

Днес се присетих за този си започнат текст, защото сме пак в окото на бурята на емоции, анализи и претенции, допринасящи за нашето всеобщо разделение и масово насъскване по какви ли не критерии. 

Настоящата тема е свързана с музикалния поздрав за Новак Джокович. Знаете - не му пуснаха Преслава в залата, което много окрили едни хора и възмути други. После пък го заведоха на чалготека, което много окрили едни хора и възмути други. Разбира се, темата за спортното събитие я няма. Как са играли, радост ли е било да се видят две суперзвезди в тениса, колко ли деца ще се вдъхновят да хванат ракетите, за да станат като батковците? Няма значение.

Сложни организми, но предвидими във вълненията си

Ние цяла Олимпиада дъвкахме хромозоми, вместо да обсъждаме спортовете. И всичките сме с претенции да сме по-хитри, по-умни и да имаме по-правилен вкус.

А накрая на деня се оказва, че сме заобиколили децата си в токсична среда. Не спираме да им показваме как имаме емоционалната интелигентност на третокласници и считаме чувствата и мненията си за факти, които си налагаме с такава пяна на устата, че не сме се избили помежду си, само защото ни мързи. 

Рядко имаме теми, които да задържат вълненията ни повече от ден и половина. Рядко имаме устойчиви интереси и страстите ни са като кипнало мляко в малка тенджера - шумно, избухливо и спихнало набързо. 

И мненията ни, написаното ни, караниците ни, нямат никакво смислено значение. Никой не казва вече просто “харесвам това” или “онова не ми се стори редно”, а почва едно громене, едно навързване на сто странични факта, за да се изкараме прави за всичко.

Ние сме будно общество, технологично свързано, чувствително, емоционално, чело три вагона книги, гледало часове псевдодокументални филми в ютюб и вибокс и чело книги по щекотливи исторически теми с грозновати откъм дизайн корици. 

Макар да сме сложни организми с уникални като снежинки* пръстови отпечатъци, впечатляващо различни ДНК в ядрата на клетките си, ние сме доста сходни и предвидими във вълненията си.

Идеологиите ни по тази или онази ос (почти) нямат значение. Инакомислещите биват презирани, взираме се в тях, за да намерим още два вагона с кусури и който не приглася на мненията ни, очевидно е глупак, платен или ваксиниран. Или неваксиниран. 

Ние следваме този протокол за обществено реагиране по разни теми, тъй като скачаме от цикъл в цикъл. 

Просто заменете думата „нещо“ с актуалната тема. 

1. Нещо (не) се случва. Или някой казва/премълчава нещо.

2. Първи реагират тези, които правят смешки с това нещо. Статус, може би фотографически колаж. 

3. Появяват се ядосаните, които виждат, че явно това е темата. Те са два вида. Едните са ядосани на нещото, а другите са ядосани на смешката с нещото.

4. Едните обвиняват другите за нещото, въпреки че и двете групи нямат реална власт над нещото, защото са прекалено ангажирани едни с други онлайн.

5. Другите сочат едните и ги упрекват, че ползват нещото за поредния си опит да всяват разделение и ненавист в обществото.

6. Врявата събужда останките от медии в страната и нещото се превръща в още по-важна част от дневния ред на обществото. Ако някой го е пропуснал, не е чул, бил е за гъби или съзнателно е отказвал да участва в него, е вече въвлечен.

7. Почват се с все по-задълбочени анализи, литературно интерпретативни съчинения, а политици се опитват някак си да яхнат темата, защото сами не могат да предизвикат интерес към себе си и е необходимо като вампири да смучат от чужда популярност.

8. Правят се анализи на анализите и изводите (както в настоящия текст) са, че безвъзвратно сме разделени и цялото ни общество се крепи на това, че не се крепи изобщо и никога няма да заживеем весело и щастливо, защото сме се превърнали в едни кълба от сприхавост и жлъчни сокове, които само чакат да бъдат изливани отново и отново.

9. Уморяваме се от нещото и дебнем за следващото.

10. Просто стигнах до 10 точка и искам да напомня как ДП беше Държавно предприятие, после стана 10, а всички знаеха, че е Пеевски. Но за тия теми нямахме достатъчна енергия и вероятно нямате идея за какво говоря. 

Необятният свят - една идея по-малко необятен

Соцмрежите може да са полезни. Контактуваме с близки, без да контактуваме прекалено. Няма нужда да чуваме шестия си братовчед, за да разберем, че е ходил на сърф в Гърция, просто виждаме снимките му.

Разменяме си шеги, рецепти, търсим майстор за циклене на паркет, виждаме интересни новини, научаваме за нови филми. Необятният свят около нас става с една идея по-малко необятен. Научаваме нови неща. Научаваме, че стари неща, в които сме вярвали, не са били съвсем така.

Изграждаме и допълваме вкусовете си, трупаме нови интереси и впечатления, преоткриваме забравени спомени, хора, вълнения. 

Соцмрежите са супер.

И не, че се стремим да сме лоши помежду си. И не, че прекарването на часове в сплетни с някой, който е казал нещо глупаво или не сме съгласни със съществуването му, е здравословно за ума и тялото. Не.

Просто сме длъжни да имаме мнение и да вярваме, че то е ултимативен факт. 

*Снежинките не са уникални. Отпечатъците ни също. Има куп вариации в числови мащаби, трудни за обработка от умовете ни, но само толкоз.