Александра, която е от Швеция, но живее в Кейптаун от десетки години със съпруга (запален скейтър) и детето си, ме пита какво е общото между България и Южна Африка, а аз недвусмислено отговарям:

— В една часова зона сме, а и май не сме се освободили напълно (ако съдим по днешните събития в София, както и по поредицата събития в Кейптаун).

От един ден съм в Кейптаун, който се опитвам да познавам все по-добре, макар за разбиране на град като този, да се изисква доста време. Разбира се, Кейптаун не е Йоханесбург и тук разходките по улиците са възможни, галериите са неизброимо много, добрите места също, а когато навлезеш малко по-дълбоко в културата и духа на града, можеш и да не поискаш да си тръгваш. Да, хубаво е.

Но пътят за Кейптаун, особено ако минава през Йоханесбург, както често се случва, включва едно важно напомняне, което важи и за България, и за Южна Африка. Летището на Йоханесбург се нарича Оливър Тамбо, което е скромно напомняне, че само един Нелсън Мандела не стига, за да се освободи една страна. Необходим е и един Оливър Тамбо.

А ние винаги забравяме кой е Тамбо.

Без да подценяваме ролята на Нелсън Мандела за освобождението на Южна Африка и пътят на страната към демокрацията, която — досущ като в България — все не идва както трябва, нищо не би било същото без мозък като този на Оливър Тамбо. Стратег, учен, боец за свобода.

Африкански дневници: За освобождението на всяка страна се изисква повече от един

Няколко дни след престрелките в Шарпвил през 1960 година, когато поне 69 протестиращи са убити, Тамбо е инструктиран от Африканския национален конгрес да напусне мигновено страната и да създаде мисия в изгнание — иначе задачата за освобождение от апартейда би била непосилна на африканска почва. Изгнание, което продължава 30 години.

Спомних си за Тамбо, заради Чарли от Йоханесбург, герой от част 2 на тези дневници, който все ми напомняше, че лицето, духът, животът на анти-апартейд движението е Мандела, но мозъкът е Тамбо. Да има едно движение мозък, да има стратег, който мисли ходове напред е важно. Такъв нямаше българското освободително движение свед 10 ноември, трябва да признаем. Нещо като родните демократични, протести -- често са силни в креативно отношение, но рядко постигат големи промени.

Африкански дневници: За освобождението на всяка страна се изисква повече от един

Не знам кое от двете (дух или мозък) липсва на демократичното освободително движение в България, но вече 35 години то не се случва, разказвам на Александра, която е чела и за убийството на т.нар. бизнесмен Красимир Каменов — Къро, и поназнайва това-онова за европейската действителност. Нито мозък има, нито лице има нашето освободително движение или все не попадаме на точните такива, вайкам се аз. Но със сигурност и без двете, работещи заедно, няма как да се случи, допълва тя.

Понякога покрайнините на Кейптаун ме натъжават, не онези до летището, пълни с бездомни, а другите, които приличат на планинските квартали на София, където мутробарони се надпреварват да показват автомобилите си, където едно се е надвесило над друго, където градоустройството отдавна е загубило битка с мутроустройството. В Кейптаун е тотално различно. Само една разходка из Констанция, на 15-ина минути от центъра на Кейптаун, показва, че българският урбанистичен живот всъщност се е движил в тотално погрешна посока през последните 35 години. А този под африканското слънце, с безграничните си проблеми, всъщност се е развил в правилната посока. Вероятно е имал и дух, и мозък, за да успее.

Африкански дневници: За освобождението на всяка страна се изисква повече от един

Всъщност на българския преход липсва именно “мозъкът на операцията”, българският Тамбо, който винаги е бил “лепилото”, което е скрепявало отделните съставни части (Мандела в затвора, потисничеството на останалите, трудностите). Преживял сърдечен удар, заради изтощителна си работа и починал точно година преди Мандела да бъде избран за първия тъмнокож президент на Южна Африка, Тамбо е подценявата фигура, довела до свободата на Южна Африка.

Въпросният Чарли от Йоханесбурт все ми повтаряше, че едно освободително движение не може да съществува без харизматична фигура (каквато е Мандела), но същинската част от успеха му си остава Оливър Тамбо.

Африкански дневници: За освобождението на всяка страна се изисква повече от един

Когато се изнервяше даже подвикваше: "Разбираш ли, едното е пиар, другото е яко действие. Това е Тамбо. Мозък, действие, страгетии планове."

Този пуст Тамбо е бил голяма работа, спор да няма.

Историята му никога не е била разказвана както трябва, нито точно, нито увлекателно, нито прецизно и автентично. Надписът “Мандела и Тамбо” винаги е смущавал белите в Южна Африка. Двамата влизат заедно в кампанията за неподчинение срещу апартейда от 1952 година, после сядат на една и съща подсъдима скамейка. И така години и години и години, разделени, но заедно.

Африкански дневници: За освобождението на всяка страна се изисква повече от един

Една сутрин отидох да видя адвокатските офиси на Мандела и Тамбо в Йоханесбург, които не приличаха на нищо, а на улицата имаше бездомни. Жалко. Основана през 1952 година, кантората им предлагала юридически съвети безплатно или на много ниска цена на тъмнокожите в страната. “Африканците отчаяно се нуждаеха от правна помощ… беше престъпление да се мине през врата, отредена за бели; да се возиш в автобус за бели; да се пие от чешма за бели; престъпление беше да си нает на работа в грешно място; престъпление беше да не живееш само на определените за теб места. Всеки ден чувахме и виждахме хилядите унижения, с които се сблъскват обикновените африканци,” пише в книгата “Светът, който Мандела създаде”.

Но ето, вижте, книгата също вади на показ само Мандела. Както и стотици други книги.

Не че Тамбо е търсил светлината на прожекторите, напротив, той винаги е съзнавал силата на характера, важността на лицето, истината за харизмата, десетките други качества на Мандела. Но без Тамбо няма Мандела и обратно. И двамата, чували сте вероятно, били много-много образовани.

Тамбо, мозъкът зад повечето от анти-апартейд движенията, рядко е вярвал, че свободата може да бъде постигната с изцяло мирни средства, което е много важна особеност, за да разберете същността на неговата комплексна личност.

Една подобна атака е бомбата в Претория през 1983 година, която убива 19 души — насочена към военна цел, за да покажа на апартейд режима, че също може да бъде проливана кръв. В редица показания става ясно, че въпреки цивилните жертви, атаката е получила зелена светлина от самия Тамбо. Двеста души са ранени тогава, повечето цивилни.

Често ще попаднете на тези агресивни одобрения от страна на Тамбо. В едно свое интервю за Нюзуик от 1980 година, той дава следния отговор на обвиненията, че насилието е единствената възможност за решението на проблемите в Южна Африка: “Този въпрос винаги се задава грешно, защото поставя тежестта върху нас. Ние реагираме на една насилствена система. Южноафриканското правителство използва репресивни методи. Какво се очаква да направят нашите хора? Истинската алтернатива е приемането на справедливите искания на мнозинството в Южна Африка за социална система, която се основава на признаването на техните човешки права.”

Да не навлизаме в подробности, защото ще стигнем и до комунизъм, и до максизъм, до примери със Зимбабве, изискват се дълги разкази по темата. Едно е важно да се отбележи — скорошните атаки срещу имигранти в Южна Африка, които идват от други африкански държави — са част от това наследство, от лошата страна на наследството на мозъка на Тамбо. От агресивното наследство. Напомняме, че сегашният демократичен ред в Южна Африка беше роден в кръв. Дезмънд Туту, друга важна фигура тук, винаги е отхвърлял всякаква форма на насилие за постигането на свобода. Тамбо е бил на другото мнение.

Но това, което би се отнесло донякъде за страни като България, които имаха щастието да получат свободата си без проливане на кръв, остава важната част от наследството на Тамбо — освен харизматичен лидер, който да донесе свободата, винаги е необходим и мозък, който да мисли няколко хода напред. Уви, дали такъв ще има в България, е все още рано да се каже.

И както ми каза 38-годишният Джъстус Котзе, който интервюирах по друг повод днес в Кейптаун: “това е като да се учиш на скейтборд с треньор, не става така, защото всеки треньор има свое виждане за теорията, а аз смятам, че човек сам трябва да изгради своята теория, постепенно, сам, не с треньор. Защото всеки човек има своите особености. И всичко става с много практика.” Нашата практика продължава вече 35 години. Теорията ни по демокрация май получава оценка слаб 2.

Дарик