Сигурно вече знаете, че след размяната на тежки нападки, взаимни обвинения, разкрития и вадене на кирливи ризи, Илон Мъск публикува в своята платформа X следното:

„I regret some of my posts about President @realDonaldTrump last week. They went too far.“

Превод на български:

„Съжалявам за някои от постовете си за президента @realDonaldTrump миналата седмица. Прекалих с тях.“

Да, той обвини Тръмп за “големия и красив закон”, който ще генерира още трилиони долари дългове, вместо да облекчи клетия американец от хомота на бюджетния дефицит. Да, той разкри, че американският президент също е част от гротескния свят на Джефри Епщайн. И да, Тръмп го нарече наркоман и луд.

Нормалните неща за епизод на „Съдебен спор“, а не за отношенията между президента и ко-президента на САЩ.

Но доброто надделя и най-богатият човек в света ни даде чудесен урок по смирение и братство. Да, нищо, че му е струвало над 150 милиарда долара от срива на акциите му. Важното е, че единият се извини, а другият – не го съди за клевета, че е в досиетата Епщайн.

В този дух – на великодушие, саморефлексия и обществена циркулация на гузността – нека си представим как изглежда българският вариант на това морално пречистване:

Георги Иванов – Гонзо, сдържайки сълза, се обръща към нацията:

„Извинявам се, че бях прекалено взискателен към националния отбор. Може би не трябваше да очаквам тичане, подавания или вкарване на голове. Това е стрес за момчетата. Примерно и от мен очакват неща – просто ми изби напрежението.“

Даниел Митов, след поредния полицейски скандал, поднася разкаяние:

„Съжалявам, ако МВР понякога прекалява с прекалена сила при прилагането на закона. И то не срещу големци с власт и мащабни схеми, а срещу гащници. Може би не трябва да екзекутираме всеки.“

Делян Пеевски може да хвърли един тензух от срам върху държавния герб в кабинета си и да се покая:

„Моите изявления в защита на разделението на властите и прозрачността, уви, може да са били прекалени. Понесоха се слухове, че настоявам за европейски ценности в дейността на институциите, което явно е било нереалистично.“

Румен Радев, вдъхновен от всичко, може да каже:

„Хей, сладури, май прекалих с похапването на руски опорки и всъщност не съм човек с IQ 73, който е слънчасал пред някое квартално казино.“

Христо Ковачки, гузен за работници, природа и преяждането с влияние в комплексен сектор от значение за националната сигурност, да вземе да се смири:

„Съжалявам, че украсих фризерите на ‘Брикел’ с бележки с Мики Маус. Това бе само опит да направя енергийния преход по-магичен. Но разбирам, че дължа 71 лева на Disney и Marvel за авторски права, защото печати от махленската книжарница не бива да се купуват.“

И да завършим хубавия паралел с Владимир Путин. Той би могъл да се извини, че е прекалено напорист в помощта си към демократичните процеси в Украйна:

„Аз не съм за войната. Повече от всеки на света искам мир. Просто прекалих малко, ама и те ме ядосаха. Но ей сега ще изтрия историята и ще има мир тия дни.“

Тези паралели не са укор към този или онзи. А са реалистични примери за всички нас – обикновените жители на планетата, които също сме виновни. Не са виновни само най-богатите, влиятелните, овластените и известните. И ние сме виновни.
Че търпим и вярваме на малоумните постъпки на хора, отдавна съществуващи извън всяка логична реалност.