Избирам си три грамофонни плочи и казвам на продавача, че искам да си купя две, да ми помогне в избора. Три са много.
Категоричен е коя да оставя и си тръгвам с “True Story” на Malcolm Jiyane Tree-O, както и “Deaf Safari” на Felix Laband. Ще питате коя оставих — “Synthetic Hearts” на Msaki + Tubatsi. После я послушах в Spotify и установих, че трябва да се върна и да си купя и нея.
— Мисля да отида до Мабоненг, струва ли си, питам продавача в магазина за плочи.
— Да, много е интересно, но бъди с повишено внимание. Без мобилни телефони, без фотоапарати. И като поръчваш Uber прави го от някакво вътрешно място, а след това, когато таксито вече е дошло, излез на улицата. И никакъв телефон в ръка. Гледай по тъмно да не си там.
Понякога се обърквам кога подобни предупреждения си струват и кога са прекалена предпазна мярка. Със сигурност напрягат излишно. А Африка е място за спокойно движение, спокойни усмивки, спокойна среда, спокойни разговори.
Престъпността обаче си остава качествен индикатор за развитие на африканските градове, но когато става дума за Южна Африка е необходимо определено пояснение.
От два дни съм в Йоханесбург
Има едно пословично схващане, че краят на апартейда е начало на по-голяма престъпност, но редица данни показват, че това не е така. Задачата за изграждане на пост-апартейд общество е далеч по-сложна от престъпността. Всеки път в Африка се натъквам ту на голям успех, то на голяма загуба в пътя към сигурността и спокойствието.
Страдам от онази болест “mal d’Afrique” от години, но — не знам дали въобще е интересно за вас — от две години целенасочено изследвам младите в Кейп Таун, защото се опитвам да пиша една докторантура на тема “Как субкултурата на скейтборда влияе на социалното развитие на младите в Кейп Таун”. Сигурно звучи превзето, но всичко е доста интересно — културни натрупвания, социални различия, ментално здраве, кариерно развитие, какво ли още не, свързано със скейтборда. Пък и задоволявам болестта си по Африка.
Вероятно използвам писането на тази теза, за да пътувам възможно най-често до Кейп Таун, а вероятно и просто онази болест “mal d’Afrique” така ме е хванала, че всичко, свързано с Южна Африка, ми е интересно.
Пристигам без кой знае какви топли дрехи, тъй като преди седмица бях проверил, че в Йоханесбург температурата е 30 градуса. Рекламите по пътя от летището до хотела винаги ме забавляват. Този път са на фирма за бронирани автомобили и някакво телевизионно шоу, на което забравих името. На запомних, че бронираният автомобил е нещо като гаранция за дълголетие.
В Йоханесбург съм за една конференция на антрополози, където ще представям “откритията” си по темата за скейтбордистите, но и най-вече да почерпя опит как да продължа тезата си. Демек — тук съм за акъл.
Докато вечерям с останалите участници от конференцията, навън се излива такъв дъжд, какъвто местните не са виждали от месеци. “Най-сетне” е най-малкото, което чувам като радостни възгласи, колкото и в главата ми да се бутат мисли като “е точно сега ли” и “абе знаех си, че едно яке за дъжд ще ми свърши много добра работа”.
Темата за дъжда принципно е много интересна. Дали не трябваше да пиша за дъжд, а не за скейтбордисти. Помня, че преди време една от лекциите в Лайденския университет, където трябва някога да предам работата си, беше именно за десетките вярвания, свързани с дъжда. Старата зулу поговорка е еднозначна — “Този, който носи дъжд, носи живот.” И тук започват ритуалите и церемониите за предизвикване на дъжд, особено по време на периоди на суша и точно преди селскостопанския сезон. Извън кралицата на дъжда, която се нарича “кралица Моджаджи”, която е толкова силна, че може да донесе дъжд на приятелите си и суша на враговете си, има и танц за дъжд (legobathele). Към танците и молитвите често имало и жертвоприношения на животни. Има и животни-символи. Такова е едно животно, любимец на бракониериете, наречено панголин, което вероятно сте виждали със своите характерни люспи. Точно панголините бяха обвинени, че пренасят коронавирус, но в Африка те са магични животни, тъй като излизат по време на дъжд и затова съществува вярване, че са важни за дъжда. Не знам дали имаше панголини тази вечер, но се изля такъв дъжд, че по едно време не знаех дали да не кажа, че вероятно съм новият крал на дъжда, стига с тази кралица Моджаджи. Дойдох и заваля.
Скейтърките от Spectrum
Забравих да кажа, че преди да завали, имах дългочакана среща със скейтърите от Йоханесбург, които обаче са различни от онези, с които често си говоря в Кейп Таун. Бяха четири момичета, част от един колектив, нарекли са се Spectrum. Открих ги през един фотограф, Карабо Мооки, който снима страхотни документални кадри за какви ли не субкултури. Още с кацането им звъннах да се разберем да се видим, помолиха ме да е малко по-рано, тъй като се прибират с обществен транспорт и не искат да е по тъмно.
Пак тази сигурност, пфу. Този пуст Йоханесбург, може би трябва да внимавам повече и в Кейп Таун, където се разхождам спокойно и почти навсякъде.
Предлагам им да пием кафе в четири часа, а аз нетърпеливо чакам още от четири без петнайсет. Много е интересно да си говориш с тези африкански скейтъри, за това как точно скейтбордът ги вади от тъмната страна на града, как намират работа чрез скейтборда и са на път да осъществят мечтите си (първата — да преподава на деца, втората — също, третата учи архитектура и иска да строи скейтпаркове, а четвъртата се занимава с мода и иска да развива уличната африканска мода). В града на златото, както все още наричат от време на време Йоханесбург, заради огромното количество злато, което се добива и до днес, неминуемо разговорът завива към темата за нерадостното минало на града и трудната ситуация с престъпността. Дори там, където пием кафе — казват ми — е опасно. Наглед скромни момчета са способни за миг да скочат върху теб и да вземат някаква ценност. Не ми изглежда така и продължаваме постарому.
Скейтбордът събира тези момичета и днес те са неразделни. Въоръжени със скейтборди и облечени както им хрумне (много сме “cool”, нали, питат ме с усмивка), момичетата буквално превземат града. Заедно с това дефинират отново какво е да си младо момиче в град, който понякога е враждебен. Живеят в общност, която ежедневно пише нов кодекс на момичешка солидарност, опитват се да привличат повече тъмнокожи млади момичета към скейтборда и твърдят, че точно този спорт е бягство от всичко, което не им харесва.
— Но това не е спорт, казват ми.
— Не е спорт, потвърждавам аз.
— Култура е, вкупом изричат.
— Всичко друго, но не и спорт, натъртвам.
Усмихваме се.
Запознават се на скейтпарка, отиват на парти с преспиване, където откриват, че любовта им към скейтборда е сериозна, има за какво да си говорят, харесват се и решават да карат заедно. Днес са създали нещо като “сестринство на скейтбордисти”, което им помага както да развиват любовта си към тази субкултура, така и да търсят възможности за развитие (спонсортва, пътувания).
Не след дълго започваме да говорим и за миналото, за трудните моменти, за наркотиците, алкохола, училището, минали са през всичко това. Днес това наистина е минало. Твърдят — заради силата на скейтборда.
После в университета, където се провежда конференцията по антропология, откривам още скейтъри. Впрочем, университетът е страхотен. Има един особен “вайб”, простете за вече изтърканата дума, който младите носят със себе си — облечени са много цветно и освободено, без предразсъдъци, ходят лежерно и гордо, не бързат за никъде, говорят си усмихнато.
Улични артисти през метър, тълпи по улиците и история на втори живот на запусната зона, известна с престъпния си характер
Нещо подобно виждам и във въпросната зона Мабоненг, с която започна този мой разказ. Разположена до даунтауна на Йоханесбург, който си остава едно от опасните места в града, зоната е някаква странна креативна смесица от необуздана енергия, предвещаваща буря (когато отивам следобед, преди залез слънце), има някакво очакване за предстоящ нощен живот. Петък вечер е все пак. Мабоненг ознавача “място на светлина” и е точно такова — улични артисти през метър, тълпи по улиците, хора на кръстовищата, отворени заведения, но… нито един бял. Това малко напряга. Буквално нито един, при тази върволица от хора.
Мабоненг е история на втори живот на запусната зона, известна с престъпния си характер… Допреди заобикаляно място, днес е желана дестинация. Вероятно по-рано през деня е имало туристи, но сега няма нито един. Прилича на въртележка каквато е Южна Африка — вибрираща сцена, където трябва да си внимателен, но енергията на хората е заразителна. Има величави моменти и депресиращи гледки.
Докато наблюдавам местните си спомням, че официалните езици в страната са 11, а официалните здрависвания поне 111. Тъкмо науча едно и някой ме изненадва с друго. Игра с пръстите, юмруци, приплъзвания, знаци, какво ли още не. Често е като трифазен ток, първа фаза е здрависване или сблъсък на юмруци, втора фаза е приплъзване на пръстите, трета фаза е хващане на пръстите в краищата им, четвърта фаза е... ето, забравих. Нали бяха три фази?
А най-хубавото е, че колкото и да сме в една и съща часова зона, толкова здрависването, усмивките и времето са коренно различни. Както каза една от скейтърките, положението тук е “небрежно”. Без никакво напрежение. Времето тече по друг начин, южноафрикански.
