— Последно в осем сутринта ли пият джин и тоник или в осем и половина сутринта, питам Чарли, който живее в Мабоненг, онази интересна, креативна част от града, за която ви разказах преди ден и която се опитва да се реновира и избяга от старото си реноме на място, в което в никакъв-никакъв случай не бива да се отива.
— Виж какво, ще те заведа да видиш мястото, отсича Чарли.
“Мястото” е впечатляващо — изтръгнати телефони, дървени дъски за котировки, всевъзможни лампички, които преди са светели, когато там — в стоковата борса на Йоханесбург — се е търгувало за първи път със злато.
— И ето тук, в осем сутринта се е пиело джин и тоник. Ако не пиеш, не започваш работа, категоричен е Чарли.
Ще проуча това.
Борсата (JSE) е създадена през 1887 година по времето на първата южноафриканска златна треска. Говорим за годините след 1887, мините там са произвеждали по хиляда тона злато годишно. От 1887 до 2019 са произведени около 50 хиляди тона злато, а се твърди, че още толкова са залежите, но към момента са много трудно достъпни. В самият Йоханесбург има 44 златни мини. Представяте си за какви количества става дума.
— Как няма да пият от сутринта, напрежението е било нечовешко, говори се, че онези, които по цял ден са писали котировки на дъската, онези, които днес са живи, до един са изперкали, продължава с разказа си Чарли.
Разбира се, Йоханесбург съществува до голяма степен, заради златото. Златотърсачи от Австралия до Калифорния са пристигали на тълпи, за да търсят благородния метал. Така 20 години след откриването на златото, територията, на която няма вода, няма излаз на океан, няма река, твърде високо е над морското равнище, вече била дом за 100 хиляди души. Днес са над пет милиона.
В старите енциклопедии ще откриете, че Йоханесбург е заченат в алчност и поради тази причина е плодородна почва не само за злато, но и за пороци. Престъпници от Ню Йорк и Лондон намирали сигурно убежище в този град, който през годините на своето развитие неведнъж се е опитвал градоустройствено и архитектурно да прилича именно на тези два града. Да прилича, ама copy/paste да прилича, до последната улица.
— Ела да ти покажа една пълна с тестостерон снимка, смее се Чарли.
И да, една от фотографиите от онова време е показателна — на снимката са само и единствено мъже, защото преобладаващото мъжко население е било там да забогатее и после да се върне при семейството си. Малцина са мислили да останат в този град, те са го използвали, изтисквали, обезкървявали, докато изсмучат всичко, което има. Ясно е, че преобладаващото мъжко население е почва за алкохол, секс, престъпни схеми. В необуздани размери.
Контролът на цялата златна индустрия бил в лакомите ръце на едва няколко миньорски къщи, които командвали хиляди работници и невъобразимо количество капитал. И как иначе, когато в някакви моменти от историята Йоханесбург е произвеждал половината от световното злато.
— И ти искаш да не пият джин и тоник от сутринта, подсмихва се Чарли.
— Напротив, нямам нищо против джин и тоник, просто искам да уточним дали от осем сутринта са започвали или от осем и половина сутринта, подсмихвам се и аз.
Забравям да кажа на Чарли, че ми е много важно да знам дали го пият с “Indian tonic” или просто с “tonic”, но съм сигурен, че ще подхване шегата и ще се занимаваме цял ден с разликите между двата.
Проблемът на Йоханесбург се крие именно в номадството. Всеки, който идва тук, не идва да остане. Идва за работа, идва да прави пари, не идва с мисълта, че ще остане.
Всеки идва, за да работи, но временно. Изпраща парите у дома, където го чака семейството му.
И поради тази причина не отделя кой знае какво внимание на сигурността, на тротоарите, на общността, на този град с изключителен чар и удивително красиви дървета джакаранда, които преди повече от 20 години ме забавляваха много, тъй като собственикът на Jacaranda FM често идваше в България и си говорихме за радио и за Африка — две от любимите ми теми, както и за дърветата. Които, впрочем, до едно са засадени допълнително, не ги е имало на тази земя, под която очевидно е имало основно злато.
Четох в местния вестник Daily Mavericks, че тази стара “миньорска” част от града, от централната бизнес част на града, даунтаун, която допреди е била място, на което туристически крак не е препоръчително да стъпва, преживява ренесанс. Това е добра новина. Градът има нужда от добри новини, защото прословутата мантра “опасно е, внимавай” отблъсква туристите и развитието на това място. Това толкова особено място, където има общности от поне 40 различни страни, от Сомалия до Ливан, от Египет до Етиопия, не бива да остава жертва на алчност, пари и спомени от златната треска.
Решавам да се разходя в този минен бизнес район, Чарли ми казва, че е важно да се убедя в новата сигурност и усещането, че нещо в града се развива. И наистина, атмосферата е различна, бели туристи почти няма, но местни гидове правят турове, за да убедят идващите чужденци, че има какво да открият. Разхождам се около полицейския участък на площад Джон Форстър, място на изключителна бруталност по време на апартейда, където само малцина от всеки 100 задържани излизали живи, а голяма част от тях дори били хвърляни от последните етажи, което после записвали като “самоубийство”.
В статията във вестника пишеше нещо забавно, ако цитирам правилно, че да се разхождаш преди в този квартал е нещо като добра амалгама от “пълна глупост и много смелост”, но днес усещането е друго, улица след улица, пейзажът се променя, градът прави усилия да се съживи, а местните дори твърдят, че ако отида вечерта, ще видя деца, които играят крикет по улицата. Което ми напомня на моето детство и се усмихвам. Вероятно този град, който ухае хубаво, ще намери своето място под слънцето, така както го намира Кейп Таун.
