На 9-ти февруари 1895-та г. се провежда първо за годината заседание на Правописна комисия за българския език, под председателството на Константин Величков. На нея е предложен нов проект, напълно отхвърлящ буквата ѣ от азбуката.

Към момента проектът е подет единствено от списание „Български преглед”, а в масова употреба остава Дриновият правопис с ѣ на етимологичното му място. Изписването на ѣ на етимологичното място е утвърдено по-късно и с правописното упътване на министър Тодор Иванчов от 1899 г.

Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът „Мисъл” и след 1910 г. съчиненията на Пенчо Славейков се печатат без ѣ.

От началото на 20-ти век отношението към въпроса с ѣ започва да добива определени политически измерения. Левите политици - комунисти и земеделци започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката.

През 1921 г. това е направено с правописната реформа на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в Правителството на БЗНС.

Тази реформа обаче среща значителна критика. Премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от македонските българи от Пиринска Македония и диаспората като „предаване на западните диалекти” и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка двойното е добива статус на символ на българщината.

Българската академия на науките/БАН/ отказва да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя е отменена и е върнат старият "Дринов правопис", но със запазване на "ят" само в корените, в които редуването е - я си личи в различни словоформи.