Миналия четвъртък в националния радиоефир Мишо Дюзев зададе този страхотен въпрос. Другите участници в рубриката “Новините обяснени” не успяхме да отговорим на него с конкретна идея и едва дефинирахме нещо хипотетично, което засега няма как да се случи.

Въпросът е чудесен, защото в медийната говорилня около изборите апелът да се гласува с всичките му съпътстващи доводи се изрича по трийсет милиарда пъти. А активността от избори на избори става все по-ниска. Това директно значи, че мнозина, давали своя глас с какви ли не доводи — да не избира друг вместо тях, да не се разпредели пасивността им към по-омразни партии или да се подкрепи по-малкото зло, вече не може да ги убеди да се разходят до кварталното училище. 

Единственото, което ни хрумна по време на живия ефир, бе близкото до ума и вечна дъвка на политическите коментатори:

Да се появи следващ месия.

Рицар на бял кон. Харизматичен лидер, който да увлече хората след себе си. Спасител, предречен от Нострадамус или Ванга, който да извади България от блатото на безвремието, за да я тласне към възхода, на който е орисана от древността. 

Е, разбира се, тоя мач сме го играли. И става все по-бледичък. Царя бе последван в тази роля от неговия охранител. А той по-късно бе заместен за много кратко от народен певец и шоумен. Към момента няма някой с потенциал да влезе в такава роля отново, а и явно все по-трудно би се получило такова нещо.

В ерата на мигновената и прекомерна информация, засипваща умовете ни непрекъснато, е трудно да се създаде такъв образ. За всеки човек, предизвикал положително мнение, мигом бликват три хейтърски коментара. И няма значение къде е обективната истина относно преценката за конкретната личност, когато обществото е сегментирано. 

Няма как да харесаме един и същи лидер, защото презираме вкусовете си. 

Ако нямаме мнение за нещо и някого, е достатъчно да видим дали мнение за това нещо или някого имат нашите идеологически врагове. И просто приемаме противоположното за свое. Ако те не харесват — ние харесваме. Ако те обичат — ние презираме. Спестява време, а и сме засипани от информация и се разсейваме лесно, та ни е трудно да градим мироглед без силната подкрепа на емоцииите и рефлексите на нашите предразсъдъци. А предразсъдъците ни са като цяло правилни и без това.

Но какво би ни вдъхновило да вземем масово участие в изборите, ако не е възможно да си харесаме някого. Ако единственото, което ни обединява, е разочарованието от политическата класа и изборите, които тя хем ни кара да правим често, хем ни ограничава в опциите?

Тенденцията в активността през годините е сравнително ясна — надолу. Но има един случай в последните 10 години, когато внезапно има по-висока от обичайната вялост в парламентарния народен вот. И това е 2017 година.

На изборите тогава активността е 54%, с по 5% по-висока от тази на предните, както и на следващите избори. За справка ще споделя, че активността на изборите този юни бе 34%.

Резултатите от 2017 са приказни: ГЕРБ, БСП, Обединени патриоти, ДПС и Воля. За късопаметните напомням, че Обединените патриоти бяха коалиция между ВМРО, НФСБ и Атака, а Воля бе партията на Марешки. Реформаторският блок и Да, България не влязоха. 

Тази висока активност приключи с вълна от протести през 2020 и оставка на премиера Борисов.

Това значи ли, че по-високата активност би донесла позитиви? Не е гаранция.

Но би отнела от тежестта на купените гласове и контролираните такива. Контролирани заради страх от оставане без работа било то в общинска/държавна институция или частно предприятие - сателит на нашите хора. 

Да приемем, че е по-добре естествената тъпота да избира управлението на България от контролираното малодушие. Може да спекулираме по този въпрос, но това е тема за друг текст. 

Как да стимулираме нацията да се юрне да гласува?

Една от най-преките причини за отстъплението на гласоподаващите е липсата на директни дебати. И не, нямам предвид фрийкшоуто по БНТ, където с равен достъп са всякакви лунатици, а водещите са поставени на тежко изпитание да не си посегнат. 

Дебатите са контрапункт на обидната за всеки с IQ над 55 кампания с билборди, флаери, усмивки по соцмрежите и цифрички на профилните снимки. Сблъсък между кандидатите в областта на идеите, умението да говорят, харизмата им. Да, нивото не е високо и някои решават, че идеята е да се изложат и да не се държат прилично, но дори и това е достатъчно да мотивира хората да идат да гласуват. Да подкрепят по-разумната за тях опция, втрещени от алтернативите или искрено да харесат някого.

Колективното гледане на едно и също води до колективни вълнения. Пример с Евровизия. Месец по-рано може да се видят всички песни на финалистите, но почти никой няма особено мнение за тях. Няма и особено мнение по време на живите изпълнения, защото всеки приема, че ще има тъпи, слаби и скандални изяви. 

Драмата идва от изборите на другите — как така Финландия ще гласува за тоя бурсук от Гърция? И тогава почва истинската драма, късането на ризи и нацията тръгва на поредната си онлайн война.

Хубави дебати, в които бай политик излиза от комфорта да се вижда с партийния актив из разни градове за снимки в соцмрежите, а се обръща към хората извън балона си в опит да ги убеди. 

Национални дебати по големите телевизии, дори излъчвани едновременно по всичките с водещи от трите медии би била добра предпоставка за повече интерес и информиран избор.

Това е правимото до 27.10.

Но ситуацията ще става по-зле в перспектива, ако не се възпитаме като общество да избираме и да участваме в избори. В чужди образователни системи децата се учат да дебатират, да гласуват, да се кандидатират за различни позиции.

Нашата система им предага бавно говорене в един глас. 

Политическата грамотност и развиването на резистентност към гръмкия популизъм и неизбежните разочарования, до които води, са начинът трайно да се покачи изборната активност. Очакването на чудеса овластява тези, които ги обещават, а те го правят, защото са некадърни да дефинират и разрешат наличните проблеми в дълбочина.

Но системата ни възпроизвежда популизъм, защото той печели гласове, различни от купените и контролираните. Популизмът с плашене от ваксини, въвличане във войни, вечната борба с мафията и неизбежното присядане в скута ѝ за кафенце, е този, който изморява разочарованите, отвращава над средно интелигентните и води до отказ от гласуване. 

Предвидима, ясна, умерена и единна политическа структура с ярки лица, но без лидери, обезличаващи “пълнежа” след тях е нещото, което в перспектива може да трогне повече хора да гласуват. Но е и нещото, което се гради бавно и с идея от сега за след години.

А ние се питаме “Какво би изкарало нацията масово да гласува?” обикновено няколко седмици преди избори. Няколко дни след изборите цъкаме с език по поредните антирекорди по активност и поредните тъпи резултати. 

Но забравяме този въпрос до следващите избори.