Първо се топят сладоледите. Това е нормално, дори приятно. Купуваш си фунийка, тя започва да се разтича по пръстите ти, ти се бориш с природните закони и за кратко животът има ясна сладка цел. После обаче започват да се топят магистралите. Там вече е малко по-притеснително, защото от сладоледа никой не е очаквал да издържи десетилетия, не сме го плащали на километър и не е бил откриван три пъти от различни министри.

Асфалтът омеква, ограничават тежкотоварното движение, експертите обясняват, че температурите са необичайни. Българският път очевидно е сложна и чувствителна екосистема, проектирана за движение само в безветрени пролетни дни, при умерена облачност и липса на автомобили. През зимата се напуква от студа. През лятото се размеква от жегата. През останалото време се ремонтира. Вече не режат ленти, защото никой не иска да бъде асоцииран с пътищата-еднодневки. Но не само магистралите се топят.

Топи се доверието в правителството. 

С всяко следващо изказване на министър или водещ депутат от „Прогресивна България“. Човек остава с усещането, че управляващите са открили политическия еквивалент на газовата горелка и го насочват към собствения си рейтинг. Всяко появяване пред камера започва като опит за успокоение и завършва с нова причина за тревога.

Министър излиза да обясни, че проблем няма, и проблемът веднага придобива национален мащаб. Депутат уверява, че скандална идея изобщо не е предлагана, а тя вече е на първо четене в комисия. Стигнахме до това външният ни министър да обяснява, че няма бивш съпруг, докато 25 дни е чакала Иран да ѝ вдигне телефона. 

Топи се и бюджетът.

Добре, че е дефицитът, че да има нещо да набъбва в тия безмилостни топежи. 

Средствата се топят в обществени поръчки, компенсации, консултации и аварийни ремонти на предишни ремонти. Плащаме предварително, доплащаме впоследствие и накрая даваме още малко, за да се установи защо първите две плащания не са довели до видим резултат. Ще купуваме стари полски МиГ-ове, за да не идат зян пилотите ни, които не могат да летят на платените, но още неготови F-16-ки. 

Топят се резервите.

Финансовите, енергийните, институционалните и човешките. Всичко, което сме пазили „за черни дни“, постепенно се използва, за да изглеждат настоящите дни малко по-светлосиви. После официално се съобщава, че няма основание за тревога, защото резервите все още са над критичния минимум. Критичният минимум междувременно се променя така, че резервите отново да са над него.

Това е най-големият административен талант на държавата: когато реалността не отговаря на показателите, се коригират показателите. Ако водата намалее, променяме определението за суша. Ако парите свършат, актуализираме прогнозата. Ако доверието се срине, поръчваме проучване с по-удобно зададен въпрос.

Топи се и авторитетът на България на международната сцена.

Той успя да достигне агрегатно състояние, което науката още не е описала. 

Ние сме важен партньор, когато трябва да предоставим територия. Надежден съюзник, когато трябва да потвърдим чужда позиция. Конструктивен участник, когато трябва да седнем на груповата снимка. След всяка международна среща научаваме, че България е защитила националния си интерес, но националният интерес продължава да няма особена форма и визуализация.

И изведнъж в някакви конструктивни работи не участваме. Например FREYJA - европейската система за защита от балистични ракети. За какво ни е туй, ако мируваме, няма кой да ни отстреля. А и Иран нали ги успокоихме, че американските танкери в Безмер са да пръскат срещу скакалци. 

Топи се и психическата устойчивост на обществото.

По улиците, пътищата, плажовете и социалните мрежи се движат прегрели хора с разтопени нерви. Всички са изморени, недоспали и убедени, че останалите нарочно им пречат да живеят. Всеки втори шофьор се държи така, сякаш участва в евакуация на горяща болница с малки котенца. Всеки спор за паркомясто носи потенциала на регионален конфликт. Неправилно поставен чадър на плажа може да доведе до дипломатическа криза между две семейства от Плевен и Шумен.

Заобиколени сме от депресирани, агресивни и надишани с райски газ темерути. Едните гледат мрачно в земята. Другите крещят по кого ли не. Третите смучат балони и се смеят, след което налитат на бой. 

И институциите, и редовите граждани не отговарят на въпроси, прехвърлят отговорността, реагират агресивно и реагират сприхаво.

Топи се езикът.

Думите престават да означават онова, което означават. Провалът е „предизвикателство“. Скандалът е „комуникационен проблем“. Липсата на подготовка е „безпрецедентна ситуация“. Поскъпването е „ценова динамика“. Отстъплението е „дипломатическа гъвкавост“. А когато нещо се разпадне напълно, ни съобщават, че предстои неговото устойчиво надграждане.

Топи се и способността ни да се възмущаваме продължително. Всеки скандал живее по-кратко от винарка. Сутринта сме бесни. На обяд тамън ни е отпуснало, и ни вбесява друго. Вечерта се напиваме и се скарваме генерално. На следващия ден започваме отначало.

И все пак едно нещо не се топи.

Не се топи самочувствието на хората, които управляват топенето.

То издържа на всякакви температури, скандали, дефицити и международни унижения. Колкото повече всичко губи форма, толкова по-уверено ни обясняват, че процесът е планиран. 

Хубавото е, че август е месецът, който свършва най-бързо. Лошото е, че напоследък жегите продължават до октомври.