Дори на неродените бебета, слушащи новините в коремите на майките си, е ясно, че кабинетът „Радев“ има много лица за много употреби.

За вътрешна употреба сме решителният коректив, който е уморен от войната и безпътицата на Европа, използваме гръмки слогани и ей сега ще покажем как защитаваме националния си интерес.

Същевременно не успяваме да дефинираме националния интерес и шикалкавим от „Договорът с Боташ е машина за пари“ до „Я да го замразим, че да спрем да се вътрим всеки ден с половин милион зелени пари“. Или пък колко важно е да си играем с Райнметал, но всъщност е неизгодно. За мир сме, но нека да развием още умението си да продаваме оръжия на тези, които воюват.

За външна употреба, особено когато говорим на непреводими езици за масовата публика, сме както обикновено — Yes, sir!

Ще наложим санкции, но всъщност няма. Имаме съображения на български, но сме стабилен и предвидим партньор на европейски език.

На думи искаме да покажем зъби, но на дело показваме голи рамене.

Като впиянчения квартален мачо, който крещи, че ще изпонабие всички, които го дразнят цяла вечер, но накрая се оказва сам, заспал безпаметно на пейката, докато не го събудят първите кучета на сутрешна разходка, дошли да го препикаят.

България се опитва да се превърне в Орбановата Унгария, но само на думи, и въпреки че може да поизвие някоя и друга ръка, не го прави. И не го прави, защото все още няма отговор на въпроса: защо?

Какво целим, какво искаме от международното положение? И не, не е само пари по ПВУ. С кого искаме и как искаме да си другаруваме е голям въпрос. Обсъждаха го в Анкара, където Турция потвърди позицията си на регионална сила, от която, искаме или не, зависи до голяма степен сигурността около и в нашата страна.

Но Турция знаем какво иска. И то е много. Знаем за претенциите им към територии на различни съседи, знаем реакциите им към различни конфликти и процеси наоколо. Защото с малко ровичкане в новинарските потоци човек лесно може, на две на три, да си изведе какъв е националният интерес на Ердоганова Турция.

А ние нашия не го знаем. Как виждаме България в следващите 5-10-20 години? Като туристическа дестинация, като IT мотор на Европа, която спешно трябва да навакса в AI и изграждането на data центрове, като енергиен хъб, като балканска Швейцария, която печели доверието на партньори от различни глобални полюси и може да е медиатор при контактите им, каквото прави Турция много добре? Не знаем.

На приказки искаме да сме богати, да имаме раждаемост, чиста природа, индустрия за чудо и приказ. Но когато стигнем до „Как?“ — шикалкавим и говорим с кухи фрази.

И ако последните години беше очаквано в политическото безвремие това да се задълбава, вече имаме монолитно мнозинство, на което нацията се довери. И то дори няма управленска програма вече трети месец.

Имаме само AI-генерирани празни приказки и биполярно геополитическо разстройство.