Имах неблагоразумието да доживея до 36 години. Повече от половината си живот прекарах в интернет - Матрицата, която човечеството си създаде, за да живее в по-добър Космос от физическия. Видях изгрева на Информационната епоха, в която живеем, и го оценявам като най-доброто време в човешката история да си жив.

Но се опасявам, че навлизаме и във фаза, в която като нищо да дойде и най-лошото време за живот в рамките на човешката цивлизация.

Първо да дам условността - съвсем възможно е тези ми впечатления да са породени от личните ми периоди, когато човек често ноталгизира по годините, в които е формирал себе си, интересите си, уменията си и възгледите си. И сега съм киселяк на средна възраст, който търси с какво да се заяде, защото не успява да се адаптира към новото. И, честно казано, се надявам да е така и текстът ми надолу да е абсолютно безсмислен.

Но…

Смятам, че човешкият ум като институция на нашата цивилизация се саморазрушава със създадената си виртуална среда, която преди време не беше такава.

В хубавия, истинския Интернет, от едно време, мозъкът се движеше. Търсеше, попадаше, завираше се в заешки дупки, откриваше, създаваше и споделяше интерпретациите си.

Важно е ръцете да правят нещо, защото те са инструмент на ума. И днес глобалната мрежа е построена, така че умът да не бъде особено ангажиран в това да открива, решава и да избира.

Преди имаше къде да се изгубиш, а сега не се налага да излизаш. Алгоритъмът те намира и ти сервира твоето съдържание - евтин, празен допамин от смляно любопитно съдържание, емоционални спусъци и изрезки от нещо, което в Интернета от едно време щеше да ти ангажира вниманието за повече от 20 секунди. Една тема.

Превръщаме се в гъски, угоявани с фуния, само че от нас луксозно фоа гра няма да излезе. Превърнати сме в цифрички в нечии бази данни, които обучават алгоритми да предсказват поведението ни.

Не отиваш никъде. Feed-ът се движи пред очите ти и непрекъснато сменя декора според реакциите ти. Като в Матрицата, докато ти лежиш в легенче от слуз и едн тръба захранва тялото с кюспе, а паралелната реалност ти създава илюзия, която възпитава мозъкът само да очаква следващото и никога да не се насища от това сега.

И не, съдържанието не е станало тъпо, и едно време в мрежата бъкаше от малоумие, простотии и времегубки. Но тогава си избирахме кога и колко да им се отдадем, докато днес doom scroll-ваме нататък и нататък, погълнати и хипнотизирани.

Алгоритъмът не цели да ни оглупи, това е страничен ефект. Просто оптимизира измерима реакция. А човешкият мозък му предоставя прекрасни бутони: секс, страх, гняв, племенна принадлежност, завист, умиление, възмущение, любопитство. След милиарди експерименти системата естествено започва да натиска именно тях.

И е толкова силно това, защото е рационално. “Хакване” на мозъците ни, които така го предпочитат. Пестят енергия и се пускат по течението, защото биологически са настроени да постъпат така. Творчеството изисква много енергия. Научаването на нови неща е, за да се адаптираме към непозната обстановка, в която ще ловим мамут. Останки от минали времена.

Сега може да се угояваме. Физически и ментално.

Старият интернет също изучаваше интересите ни, но новият изучава рефлексите ни. Да харесваш история е интерес. Да спреш видеото след за 1,7 секунда, в която танцува кючек е поведенчески сигнал. Второто е много по-ценно за алгоритъма.

Все по-рядко консумираме самото нещо и все по-често индустриално и алгоритмично ултрапреработената версия, след като някой го е смлял до удобна за алгоритъма форма.

Двайсетина секунди и от 15-минутно интервю. 5-те неща, които трябва да знаем за книгата. Хайлайтите от мача. Статията не ни трябва, а само скрийншот от заглавието и картинката, за да го завъртим в соцмрежата.

Следват реакция на реакцията, преразказ на преразказа и клипче от подкаст, в който някой обсъжда друго клипче. Хранителните вещества са извадени някъде по веригата, но масата е останала и фунията продължава да я подава, защото емоционалният отзвук е това, което храни Матрицата.

Engagement. Ако просто видиш нещо, прочетеш го и продължиш нататък, не е измеримо и съответно не е ценно.

И какво правим?

Мозъкът не е някакъв завършен продукт, който носим със себе си и от време на време замърсяваме с TikTok. Той се упражнява в средата, в която живее. Ако тази среда постоянно го учи да не търси, да не избира, да не чака, да не довършва, да не скучае и да не се задържа дълго върху една мисъл, това го възпитава в все по-трайна дисфункция.

Човечеството винаги е било изобретателно в губенето на време и гледането на глупости тук не е проблем. Страшното е, че за първи път построихме среда, която наблюдава в реално време как губим внимание, учи се от това и става все по-добра в губенето му вместо нас.

И точно сега към тази машина добавяме изкуствения интелект. Тоест вече няма дори нужда да чакаме някой човек да произведе достатъчно кюспе. Машината, която знае какво ни кара да останем, постепенно получава и възможността сама да произвежда безкрайно количество от него.

Не мисля, че решението е да счупим телефоните, да се върнем във форумите от 2004-а и да си разменяме mp3-ки през ICQ. Старият Интернет няма да се върне, а вероятно никога не е бил чак толкова прекрасен, колкото го помня.

Но ми се иска следващият Интернет отново да изисква нещо от човека.

Да трябва да потърсиш. Да избереш. Да се зачудиш. Да се изгубиш. Да прочетеш нещо докрай. Да попаднеш на нещо, което никой алгоритъм не е изчислил, че ще ти хареса. Да скучаеш достатъчно дълго, за да ти хрумне собствена мисъл.

Защото Матрицата, която си построихме, наистина може да бъде по-добър Космос от физическия. Поне в романтични смисъл на колективното творчество, възпяващо в дълга безкрайна поема Симитли.

Може би трябва само да осъзнаем, че може да напуснем легенчето със слуз и да си потърсим нещо друго за хапване.