Тия дни отново се замислих за това как ние, дето сме “най-бедната страна в ЕС”, все някак свързваме двата края. И доста добре ги свързваме, ако видите количеството още по-рекорден автомобилен трафик след отпускарския сезон при ТИЯ цени на горивата.

И новите айфони излязоха и хората масово се оплакват, защото има толкова предварителни поръчки, че магазините не сколасват с доставките и чакат още бройки. 

Ще си рече човек, че по някакъв магически начин сме богати, без да сме такива наистина. 

Американците правят пари от въздуха.

И не говоря само за това, че са измислили как да продават телефон за 1500 долара всяка година на едни и същи хора. Цялата им икономика сякаш има някакъв особен талант да вземе нещо, което другаде е просто продукт, забавление или култура, и да изстиска от него индустрия.

Петте най-големи футболни първенства на Европа - почти 100 клуба, най-популярният спорт в света, Манчестър Юнайтед, Сити, Реал, Барселона, Байерн, ПСЖ и цялата останала вековна футболна индустрия - правят общо около 21.6 милиарда евро приходи годишно.

NBA има 30 отбора и прави доста по-малко - около 12.5 милиарда долара. Нормално, пазарът е ограничен само в една лига с крив часови пояс за останалата част на света, ако иска да гледа мачовете на живо.

Само че после идва американската магия.

От онези 21.6 милиарда европейският футбол успява да остави около 400 милиона оперативна печалба.

От своите 12.5 милиарда NBA оставя около 3.4 милиарда.

С други думи, европейците завъртат почти двойно повече пари, за да изкарат накрая близо осем пъти по-малка оперативна печалба.

Това е може би най-американското нещо на света. Не непременно да измислиш най-популярния продукт. А да измислиш най-добрия начин да печелиш от него.

И се замислих в тоя контекст за България, която си е в Европа, беднее уж, на цифри нещата не са добре, а същевременно по някакъв магически начин при това чудовищно поскъпване последните години потреблението ни расте и ако два дни нямаме непалци да изчистят кофите за боклук, се зариваме от смет. 

И те са сиви, каквато е и икономиката ни. Тя е гълъб. Не впечатлява, но е навсякъде, адаптира се безупречно към всякакви условия, преодолява всички препятствия, възпроизвежда се с лекота и макар да поосира доста неща - никой не е чак толкова много притеснен от присъствието ѝ, за да я прогони.

Само на няколко по-представителни первази има пластмасови трънчета, за да не каца тоя сив гълъб точно там, но като цяло сивата икономика няма пречки.

Даже бабите дават от хляба си, за да има за гълъба. Да има за сивата икономика. 

Вместо постоянно да се преструваме, че ще изкореним сивата икономика, може би е време да я погледнем по американски. Да я ребрандираме. 

Българското икономическо чудо. 

Парите в плик да станат „моментално peer-to-peer възнаграждение“. Не „работа на черно“, а „frictionless employment“. Майсторите, дето не издават документи за работата си да бъдат категоризирани „независим home-improvement creator“. Изведнъж не изоставаме от Запада, а сме го изпреварили с 25 години.

После идва мащабирането. Щом американците могат да вземат баскетбол и да извадят от него League Pass, Cup, All-Star Weekend, merchandising и седем нива sponsorship, ние очевидно сме оставили страшно много пари на масата. Българската сива икономика в момента е като NBA през 50-те - има продукта, има публиката, има традицията, но монетизацията е трагична.

Защото подкупите за затворени очи, кешбекът за отклонени публични средства към фирмата ти и месечните налози за институционални чадъри са примитивен модел.

Големият български проблем е мисленето на кръпка, на парче. И това, че отдавна не сме се събирали на кръгла маса. Нов обществен договор трябва, който да роди модела за scale-ване на Сивата икономика и превръщането ѝ международен продукт.

Не е редно тя да гони чуждите инвеститори, вместо да ги примамва с гъвкави пакети за институционално неглижиране. Да я позасилим и да я подготвим за IPO.

На чуждите инвеститори да казваме: изберете си ниво на влизане в сивата икономика.

На местните фирми - loyalty program.

На общините - franchise, не може всички облаги да са заключени регионално.

Най-сетне да спрем да се срамуваме от конкурентното си предимство и както казва Бай Ганьо Американецът - да го ембрейснем.

Другите държави имат ресурси, пристанища или квалифицирана работна ръка. Ние нямаме нужда от глезотии, защото разполагаме с гъвкаво прилагане на действителността.

И си ни е добре, к’во.