Вероятно не сте били родени и не помните как по време на ковидното извънредно положение кризисният щаб въведе жанра на брифинга. Нови данни за вируса и новите мерки да не седиш на пейка на слънце бяха спускани, а това повлече крак за всяко медийно контактуване на властта да се случва вече в такъв порядък. Един-двама спускат опорките, сетне уж има време за въпроси, ама нормални въпроси не се чуват.

Тогава се прояви функцията на няколко квазирепортери, чиито въпроси нямаха цел да задълбочат масовите познания по темата, нито да разобличат властимащите в някоя неточност. Тяхната цел беше да няма други въпроси, да се заглушат останалите репортери и да настане една отблъскваща врява. 

Така и се случи. По тази, а и по редица други причини, водещи до медийната будна кома, в която се намираме, днес репортерството е проформа занятие. Някогашните славни мисирки са заглъхнали в историята и днес просто имаме държачи на микрофони, камери и телефони, а представителите на квазимедиите дават комфорт на едни кръгове или овикват други, така щото да саботират дори брифингите.

За нормално политическо интервю може само да мечтаем и да ровим архивите от поне десетилетие назад. За политически дебат да не питаме, защото там сигурно ще стигнем до носители на пергамент или с клинопис. 

И така за петилетка и половина властта се възпита да комуникира с хората чрез брифинги. Е, и понякога от джипката. 

Винаги с кордон от НСО наоколо, който да гарантира физическа безопасност, но и с кордон от псевдожурналисти, който да гарантира, че нищо няма да атакува съвестта на облечените във власт, лимузини и мимолетен лукс поредни заематели на позиции и позицийки. 

Медиите дори не опитаха да саморегулират този проблем, защото така или иначе търсенето и произвеждането на качество са скъпи, изискват време и може да не създадат вирален контент. По-добре е да се бълва много съдържание, пък дано някаква част от него погъделичка алгоритмите и почне да го сервира на повечко хора. Предимно с емоционални стимули на страх, възмущение, гняв и омраза. 

Това прави обстановката все по-истерична. Диалогът е умение от миналото, журналистите и институциите не могат да произведат взаимно уважение, речниците обедняват, а гневът, фрустрацията и първичността избуяват. 

А насилието е съществувало доста преди измислянето на словото. И логично ще съществува и след.

Защото когато председателят на парламента счита, че не трябва да отговаря на важни въпроси, свързани с работата си и потулването на изслушвания, свързани с помилване на наркотрафиканти, които се връщат след това към престъпната си дейност, а квазижурналистите са си постлали атмосфера, в която да бъдат подминавани като пътни знаци, безсилието им довежда именно до това - насилие. 

Как ще се оправим от тази ситуация? Когато всеобщият ни алгоритъм започне да награждава смисъла и качеството отново, като наказва сензационализма. 

И когато слагането на случайни пумпали на високи държавни длъжности спре да бъде практика.