Любомира Минкова, която се е озовала непосредствено до мястото на тежките верижни катастрофи на автомагистрала „Тракия“, разказа в Централната емисия новини на Дарик в 18 часа за ужасяващите сцени, на които е станала свидетел.

„Озовах се на мястото на произшествието поради това, че пътувах по служебен ангажимент от град Бургас към град София. Трябваше да се явявам по съдебно дело като адвокат. И така или иначе, в ранните часове, в тъмната част на денонощието, пътувах от град Бургас по посока град София по АМ „Тракия“. Когато приближихме този проклет за мен 290-и километър, ще го запомня винаги, аз се возех като пътник, съпругът ми управляваше нашия автомобил. Аз не съм възприела мъгла, която се простира върху цялото пътно платно, защото моментът на моето пристигане съвпадна с момента, в който събитията бяха приключили. Не знам колко минути или секунди преди това, но аз мога да преценя, че вероятно това се е случило около 5 до 10 минути преди това. Часът, в който аз пристигнах, беше около 7:05–7:10“, разказа Любомира Минкова.

„Около пътното платно, около мантинелите, бяха застанали изключително голямо количество хора, които отчаяно махаха със светлоотразителни жилетки и с ръце, че трябва да намалим движението и да спрем, защото нещо е възникнало. В първия момент аз, тъй като видимостта беше около 100 метра, наистина имаше мъгла, не възприех това като голяма опасност. Но така или иначе, благодарение на тези безкрайно човечни хора, ние разбрахме, че трябва по някаква причина да намалим скоростта“, заяви тя.

Особено силен спомен у нея е оставил мъж със светлоотразителна жилетка, който е стоял на пътя, за да предупреждава шофьорите.

„Веднага възприех срещу себе си, в средната лента на движение, в която се движехме аз и съпругът ми, един човек, едър, със светлоотразителна жилетка, благодарение на когото дължим живота си, който ръкомахаше с все сили. Аз го възприех като знак за помощ за някакво събитие, което е много страшно, случило се с него. Ние намалихме със съпруга ми и даже успяхме плавно да спрем точно зад него“, разказа Минкова.

След като автомобилът спрял, тя видяла десетки хора, които стояли край катастрофирал автобус.

„Това, което видях веднага, преди да изляза всъщност от автомобила, беше, че вляво от мен, в пътното платно в посока за движение София – Бургас, в права редица се намират минимум 30 човека, някои от тях с огромни куфари, пътници вероятно от автобус, които стоят с наведени глави и просто изглеждащи безпомощно като емоционално състояние. И тогава съзрях, че до тях е аварирал автобус, в който аз лично възприех от моето платно за движение, се бе врязал товарен автомобил“, обясни тя.

Истинският ужас обаче настъпил, когато Минкова тръгнала пеша напред и видяла тежко пострадалите автомобили.

„Истинската трагедия, истинският кошмар го видях, когато пеша изминах 30 метра напред в моето платно за движение. Тогава възприех, не знам доколко още е съобщено като информация, че в моето пътно платно има товарни автомобили, които са огънати и сблъскали се, не мога да кажа какъв брой, защото аз виждам само това, което е пред мен. И най-страшната картина – две превозни средства, леки автомобили в лошо състояние, които са полуобърнати и предниците им бяха в обратна на посоката на движение местоположение, и тези автомобили бяха полуобърнати в едно стръмно дере. Пътната настилка беше мокра, температурата на въздуха беше около 4 градуса“, разказа очевидката.

Любомира Минкова описва и един от пострадалите водачи, който бил заклещен в напълно деформиран автомобил.

„В жълтия автомобил стои водачът на автомобила, от който се виждаше само торсът и лицето, което беше в кръв. Човекът не се движеше, но за мое изумление, огромен шок, гледаше спокойно. Мярна, че някой човек се опитва да го измъкне и просто го дръпна за ръката и виждайки, че е приклещен, се отказа. В този миг първоначално аз реших да се втурна към този човек и инстинктивно да се опитам и аз да го дърпам, но виждайки, че той е напълно премазан в предната част, в областта най-вероятно на долните крайници, аз възстанових всички знания, които имам от дългата практика като прокурор и следовател, която имам, повече от 25 години, и реших, че този човек не трябва да бъде бутан от позицията, в която се намира, докато не дойдат хора със специални инструменти, които внимателно да изрежат металните елементи“, сподели Любомира Минкова.

След това вниманието ѝ било привлечено от група млади хора, които се опитвали да помогнат на тежко ранен свой приятел.

„Видях, че това са 5-6 човека. Жената ми съобщи, между другото, това беше някаква пътничка от някакъв автомобил, че един от тези хора е с фрактура. Видях го безспорно да лежи в полето, което е над самото дере, и се търкаляше, държейки се за крака. До него имаше човек, който крещеше за помощ и за линейка, но най-страшната картина, която ме провокира да тръгна надолу по дерето, беше гледката на едно младо момче, заобиколено от деца, едно момче на видима възраст 15 години и малко по-голямо от него, които се опитваха да му помогнат, а той се търкаляше неистово, пищейки“, разказа тя.

Минкова се спуснала по стръмния склон, за да помогне на пострадалия, когото останалите младежи наричали Бранко.

„Аз даже не осъзнавах колко е стръмен този наклон, защото после, когато се връщах, паднах няколко пъти. Дотърчах до тези момчета, видях, че плачат с глас, по главите им имаше засъхнала кръв, но не усещаха своите рани. Водиха битка за спасение на най-тежко пострадалия си приятел, който непрекъснато наричаха Бранко. Бранко беше момче на възраст около 21 години, който в първия момент аз не видях къде точно е пострадал, но той неистово се обръщаше, преобръщаше и се гърчеше, и пищеше. Взирайки се, установих, че той има тежка рана на челото, отворена рана, като прорезна рана, продължаваща към главата му и по-скоро към основата на черепа, която беше отворена рана, може би с 3 сантиметра ширина, от която бликаше кръв. Повярвайте ми, просто шокът беше за мен изключителен, защото аз знаех, че трябва да направя няколко особено важни неща – да не допусна Бранко да изпадне в безсъзнание и следващото, което е от изключителна важност, е да бъде спряно това обилно кръвотечение, което излизаше от главата му“, разказа Любомира Минкова.

Очевидката разказа, че се опитвала да успокоява пострадалото момче, докато чакали помощ: „Голямата трагедия на това момче беше, че то беше контактно и изпитваше страшна болка, и издаваше страшни писъци, и непрекъснато протягаше ръчичките си, които бяха целите в кръв, към главата си. Аз не му давах да го стори, защото бяха замърсени. А ние се опитахме със сравнително чисти марли да попиваме кръвта, без да натискаме раната. Момчето на няколко пъти губи съзнание и аз тогава реших, че единственият начин е, че все пак въпреки огромния шок и състоянието, в което се намира, мозъкът на човека действа на положителни сигнали.“

„Аз започнах да му говоря: „Бранко, ти си силно момче! Бранко, ти си смело момче! Около теб сме много хора, сега ще дойде линейка, ние ще ти помогнем, ти ще се оправиш, всичко ще бъде наред“. Вярвайте ми, че в няколко момента, може би това е било, защото съм имала надежда, усещах някакво успокоение след тези думи на това момче. Но то няколко пъти просто изпадаше в безсъзнание и ниеза почвахме неистово да му крещим: „Бранко, дръж се, Бранко!“. Вътрешното ми усещане беше, че не трябва да допусна това момче да изпадне в безсъзнание. Най-лошото, което се случи с него, е, че лежейки в изключително мокра повърхност, с крака и цяло потопение, не мога да го определя като рекичка или вада, с която завършваше дерето, това момче много бързо започна да губи телесна температура и в един момент започна да се тресе като в състояние пред хипотермия. Веднага казах на тези момчета и те геройски, аз затова ги нарекох в своята публикация исполини, свалиха всички якета от себе си и завихме треперещото момче. И ако нещо полезно съм сторила, аз считам, че това е най-важното, че може би не допуснахме това момче да изпадне в хипотермия.“

Минкова разказа, че пристигането на медицинската помощ било затруднено от огромното струпване на автомобили.

„На няколко пъти се чуваха сирени и аз за първи път в живота си се радвах, че идва линейка, но така не идваше заради огромното струпване на автомобили. Не виня медиците за това, защото цялото пътно платно беше задръстено, но за мен светът и животът беше спрял“, заяви тя.

„Животът се върна в душата ми, когато видях, че приближава и се чува шум от хеликоптер. Възприех го на 50 метра височина, в съседното пътно, това е пътното в посока на движение от София към град Бургас, но в един момент той просто изчезна. И аз видях, че и тогава окуражих Бранко, че помощта идва, но видях, че този вертолет по някаква причина изчезна“, разказа очевидката.

„Нищо не разбрах. Просто дойде мъж, носеше един чувал, видях, че има линейка, изпитах облекчение. Той каза: „Качете това момче в този чувал и го изнесете“, и приятелчетата му, другарчетата му, които зъзнеха, аз предложих на едното яке, което имах, но той каза: „Не искам нищо“, го изнасяха и сами го внасяха в линейката. Не знам, може да е имало лекар, може да е имало медицинско лице там, но аз изпитах все пак някакво облекчение, че той влиза вече в линейка“, сподели Любомира Минкова.

След като полицията започнала да организира извеждането на автомобилите от мястото на катастрофата, тя видяла и мащаба на разрушенията в другото платно.

„Последната гледка, която видях и която ми се запечата в съзнанието и ми даде ясна картина за огромния апокалипсис, а не просто за трагедията на милото момче Бранко, е, че зад гърба ми се вижда огромен черен пушек, който се издига. Това е пътното за движение от град София по посока Бургас и в неговата зловеща пирамида са вплетени ламарини, които се едно са смачкани като от фадрома. Тогава просто изпитах неистов страх, че се е случило нещо страшно и най-вероятно има загинали хора“, заяви Минкова.

В края на разговора Любомира Минкова отправи призив към всички шофьори да спазват дистанция и да избягват рисковите изпреварвания.

„Най-важното нещо, което трябва да се спазва в практиката ни като шофьори, е винаги да държим необходимата дистанция, независимо какво е времето, от предходния автомобил, абсолютно винаги да заобикаляме и да се предпазваме, когато видим локви, абсолютно никога да не предприемаме изпреварване, когато нямаме видимост. И нещо, което мога да ви кажа от моята практика вече като юрист, прокурор и следовател, е, че тези хора, които карат, примерно изпреварват или предприемат рискови изпреварвания в условия, в които няма видимост, и се движат примерно със 150–160 км в час, реално спестяват от хората, които се движат със 70 км в час, не повече от 4–8 минути“, каза Любомира Минкова пред Божидар Русев.

Вижте цялото интервю на очевидката на тежките верижни катастрофи на автомагистрала „Тракия“ Любомира Минков в „Новините в 18“ в прикаченото видео!