„Жените винаги тичаме срещу времето, за да го спрем - с ябълка или не в ръка от Адамово време. За да го накараме да ни изчака - да се върнем там, където сме били, да загасим огъня в пещите, да си налюбим мъжете, да погледнем децата и заровим първите им зъбчета, да затворим пътя към кръчмата в някое чекмедже. Жената тича срещу времето и срещу вятъра разбира се, за да може тоя свят да го има - времето да забави своите крачки и оня с тефтера на дните ни да не бърза“.  

Това споделя Людмила Нинова, която представи в ефира на Дарик новата си книга „Приказки за времето: Истории за жени“. Авторката - журналист и PR дълги години, разказа и за повторната си среща с поезията преди няколко години. Когато идава първите си книги – „Спомен за тромпетиста“, „Дива череша“ и „Тъга с обувки подплътени“.

Сега обаче с „Приказки за времето“ нагазва и на терена на прозата, но книгата й всъщност е жанрова еклектика, като съчетава документалното и художественото, белетристика, проза, поезия и кино.

„Не зная дали е правено на българския книжен пазар, но вътре има 30 ескиза, къси разкази за жени, има пет документални лични разказа за моя род, за жените, които са ме изградили като жена, един разказ за баща ми и за една неродена сестра. В книгата има и художствени разкази и подборка от стихове от поетичните ми книги“, разказа Людмила Нинова.  

Книгата е всъщност „наръчник за мъже“

Мъжете са във всеки един разказ, някъде видимо, някъде като подтекст, казва авторката. Нейни приятели, които я прочели казват, че подзаглавието й „История за жени“ всъщност е подвеждащо, защото била „наръчник за мъже“.

„Един мъж трябва да я прочете, за да открие душата на жената. Защото понякога битовото толкова силно затлачва. Защото както пиша в един от разказите жената се ражда с два образа подсъзнателно – единият на свенливо момиче, другият – на прелъстителката. Но битовото намята и скрива прелъстителката – децата, грижите, семейството, професията, но мъжът живее с фантазии, живее чрез сънищата си. А тя е до него – в другият край на леглото“, обяснява още Люси Нинова.

Смисълът на една жена да се роди е в това да изтрие една мъжка сълза, защото плачат само големите мъже, допълва тя, разказвайки за една от историите в книгата. Вътре има и разкази за мъжките пакости – от пясъчника, през фунийките и оскубаните плитки.

Родовата памет – нишката, която тъче чергата във всички истории

Не съм само аз вътре, и не е само едно поколение, признава авторката. И допълва, че понеже често се връща към родовата памет – оприличава тази книга на „онова пъстро кълбо, което нашите баби, когато са наплитали пъстрите чорапи на деца и внуци, винаги по едно такова кълбо е било някъде в краката им“. „И то е слушало техните женски истории, слушало ги е, запазвало ги е – някъде конецът се е късал, другаде е бил възлест, на трето място е бил по-грапав, но винаги две ръце са го оправяли – женските. За да е топло в душите ни и да е пъстър този свят като тези пъстри чорапи, с които ние израснахме“, споделя поетесата.  

Още един мотив да напише тази книга са тъкмо идващите поколения. „Родовата памет, нишката – това, което е било, което идва сега и което ние трябва да прерадем на нашите деца. Защото тъчскрийновете и телефоните ги окастриха. Не им дадоха цвят, дадоха им само вълшебствата на измамното, на онова, което не винаги съществува в този свят. Затова и написах тази книга“, казва още Людмила Нинова.  

Няма слаби мъже, има смачкани мъже

Много странни са симбиозите в живота и вечната борба кой кого, размишлява авторката. Слаби мъже няма, има смачкани мъже – една жена както може да ги събори, така може и да ги вдигне, смята тя. И допълва, че жената винаги търси ореола, мъжа, който е с присъствие и мъдрост. И стремежът на жената е, ако мъжът до нея няма ореол, тя да го създаде, тя да даде блясък.

По думите й не бива да противопоставяме празниците, в това число и женските. За нея Благовещение е много символичен празник, едно вглеждане навътре, докато 8 март е пъстрота и красота, от която не трябва да се лишаваме.

Историята за неродената сестра в „Приказки за времето“ е залегнала в основата на сценарий за филм, който вече е написан. Работното заглавие на филма е  „О, да!“, като събитията в него се разиграват в средата на миналия век в Перник. "Това е моят град, прашният град, когото наричам сега жадния град. Има и една любов разбира се има там, защото където има жени, винаги любовта някакси се промъква между тях“, разказва Людмила Нинова.

Срещата с поезията – музата й се връща след повече от 30 години

Повторната й среща с поезията е много емоционална за нея. Не само защото прави първите си стъпки в мерената реч с ученическа престилка, а защото я открива Борис Христов. Когато влиза да учи журналистика обаче, престава да пише.

„И много дълго време – над 30 години, не си говорихме с белия лист. Музата се върна през 2012 г. в един много дълбок сняг след провокация от един мой приятел. Тогава Нидал Алгафари отключи това чекмедже и аз за шест месеца написах две поетични книги и ги издадох“, разказва Людмила Нинова.

В края ва професионалния си път преоткрих себе си, което е много важно за една жена - когато децата са вече пораснали, когато си извървял всички онези крачки, които препъват или дават криле на жената. Тогава е хубаво да погледнеш назад – да се върнеш в онези години, в които си израствал, казва още тя.

Слушайте още в разговора на Йовка Йовчева с Людмила Нинова.