Разговор в студиото с фотографа Фелия Барух, любимия актьор на поколения българи - Стефан Мавродиев и семейство Торосян – Ованес, Милена, Йоанна и Мона.
В първата част на предаването, разговаряме с Фелия Барух – фотограф, създател и убиец на „Черната кутия“.
Портретната фотография, за мен е един от най-интересните жанрове, защото се занимава с човека, с неговото лице, на което сякаш е изрисуван целият му свят, онова негово индивидуално, лично вълшебство. Ти успяваш ли да го видиш преди да вдигнеш камерата и след това успяваш ли да го запечаташ?
Мисля, че това, което се вижда през камерата и това, което се вижда без нея са тотално различни неща. Тоест бих казала, не, не успявам, но винаги когато го видя в камерата аз знам, че съм го получила и тогава знам, че имам кадъра, който съм търсила. Нямам нужда да гледам кадрите после на компютъра, просто знам кой е кадърът. Тук има и две различни неща. „Черната кутия“ през последните години беше посетена от много семейства, двойки – тогава е друго, общуването е тотално различно, когато има двама души, който са пред обектива – те са един собствен свят и аз съм малко или много наблюдател. Гледам по различен начин на хора. Когато си сложа апарата пред очите гледам по друг начин. Не знам как да опипа дори това вътрешно усещане. То е усещане в червата и когато съм вдигнала апарата и снимам тогава виждам нещата. Не гледам на хората, с които си общувам като обекти за фотографиране и всъщност на най-близките си хора нямам толкова много снимки, точно заради това.
Защо е редно да умре тази „Черна кутия“?
Защото сърцето ми усеща, че така трябва да стане. Много добре зададен въпрос в този момент. Опасявам се, че ще започна да процедирам с клиентите си като с доктор и с всеки следващ пациент, а не искам да е така. Искам да има тръпка, искам да има вълнение, искам да има това детско, невинно усещане, като усещане за първи път, първи секс, ако щеш да го кажем. Ето това усещане съм започнала да го губя.
Като да си навлязла в някаква рутина.
Може би да и не искам да бъде така. Аз няма да спра да снимам хора, защото това е моето нещо, но имам нужда да се събера малко и да намеря нов начин, по който да я има тази тръпка, която напомня на влюбване и в момента започва да изчезва.
Чуйте целия разговор с Фелия Барух тук или в подкаста „Чакащи артисти“ в Spotify
Във втората част на рубриката „Чакащи артисти“, разговаряме с актьора Стефан Мавродиев.
На 29.12 е твоят 79-ти рожден ден..
Да! Аз първо не мога да повярвам и някак не го възприемам сериозно. Някак стоя отстрани на моите години и не мога ги разбера. Аз нищо не мога да разбера, нищо не разбирам от това чудо животът! Те си си вървят, а аз съм с акъла на онова младо момче. Да, вярно, може малко да съм се попроменил, обаче не виждам някаква особена разлика само като се видя малко не мога да се позная в огледалото. В смисъл, че има някакви изменения, на които обаче аз твърдо не вярвам
Как се промени светоусещането ти за тези години? Как усещаш света днес?
Той е много, много, много различен, обаче за мен важното е да не загубя посоката. Посоката е твоя вътрешна. Ти имаш един вътрешен ориентир, един вътрешен критерии за всяко нещо. Това никога човек не бива да го губи, независимо какво се случва и как се случва. А иначе събитията са, как да кажа типични за човека и човечеството. Не ме изненадват кой знае колко, защото аз следя развитието на взаимоотношенията и в държавен, и в обществен, и в личен план. Те са неща, които съм виждал и преди, но са видоизменени, макар характерът им да е един. Това са човешките реакции към нещата, към света. Те никога не се променят. Човекът е онова нещо, което според мен, не търпи никаква еволция, неговата етика и неговата същност. Търпи еволюция само научното му знание. Познанието за света или какво още има в този свят, това търпи развитие и еволюция, но другото не търпи, според мен, извинете ме за израза.
Ти каза „водач“, кои са водачите в твоя живот?
Моят учител, големият ми учител и пример, който съм следвал и продължавам да си го мисля като пример за следване е Методи Андонов. Той беше учител. Беше някакъв невероятен късмет да попаднем при него, точно в този клас, в това време. С него живяхме и работихме по начин, по който ни отвори очите за всичко. Създаде ми метод да се организирам, да мисля – въобще методология. Да провокира. Той не те учеше – той те провокираше, това нещо, което ти имаш и съответно искаше то да излиза, а не да излиза боклукът, който така или иначе носи човек. Има една пяна, която трябва да внимаваме с нея.
Стефан Мавродиев; кадър от филма „Възродените. Името ми бе..“ (2021); реж. Кристина Беломорска
Чуйте целия разговор със семейство Торосян тук или в подкаста „Чакащи артисти“ в Spotify
В третата част на рубриката „Чакащи артисти“, разговаряме с актьорското семейство на Ованес Торосян и Милена Ерменкова, Йоана и Мона Торосян.
Кое беше вашето събитие за 2022 г.?
Милена: Ако говорим за работа, със сигурност е спектакълът „Антигона“ на Александър Морфов. За мен това беше изключително събитие и като работа и като среща с този човек, както и като среща с публиката в спектакъл, в който за първи път ми е поверена толкова голяма роля. Така че, за мен лично това си беше моето си събитие в творчески план.
Ованес: За мен малко по-странно, защото от началото на сезона имах няколко премиери и аз нямах много време да разбера кое е събитието ми за 2022 г.
В първия епизод на рубриката, проф. Иван Добчев каза, че спектакълът трябва да стряска публиката, да я провокира, да й задава въпроси и да държи дъха й буден, ти какво търсиш в своите спектакли? Каква им е целта?
Ованес: Търся диалога, защото смятам, че крайно острото изкуство заключва зрителя. Едно време като правихме представления в Театър „Реплика“ по едни изключително социални теми, самите ни похвати бяха много агресивни и имаше такава тенденция, че публиката беше част от нашите спектакли, да й хареса това, което се случва, но никога повече да не се връща там, защото я поставяме в некомфортна среда. Зрителя обича своя комфорт и все пак знае, че отивайки на театър това, което ще се случи е на ужким. Докато ние в „Реплика“ работихме много документално още от посрещането на публиката. Има ли сме ситуации, в които те напускат представленията ни с изречение „Какво е това?“, мислейки си, че ние сме образите, а не че това е театър и ние сме актьори. Тоест документалната игра е била толкова автентична, че те бъркат и не могат да преценят, ние сега някакви отрепки ли сме, или сме актьори, които играят, че са такива. И за това на база този опит, все повече и повече гледам да има диалог със зрителите, а не те да са пасивни и отстранени.
Чуйте целия разговор със семейство Торосян тук или в подкаста „Чакащи артисти“ в Spotify
Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts
Darik.bg на живо:
Следете най-актуалното от деня на страницата ни във Фейсбук
За забавни видеа ни последвайте в TikTok
Следвайте ни и в Инстаграм
