Първан Симеонов гостува в „Бранд България“ по Дарик радио в разговор с Мирослав Боршош за начина, по който българите гледаме на страната си, за липсата на общностно самочувствие и за разказа, с който България може да бъде разпознаваема пред света.
„Просто погледнете терасите по блоковете и се опитайте да намерите две сходни тераси“, даде пример Симеонов.

Индивидуалната инициативност е необходима, но това, което липсва, е способността да мислим и действаме заедно, смята политологът. „Това, от което България се нуждае, е насърчаване на общностното съзнание. Оттам според мен би започнало и това да мислим повече за себе си като общност и съответно да се гордеем със себе си.“

Симеонов припомни мисълта, че „ние, българите, имаме спешна нужда да се харесаме“. Изрази като „българска работа“ и автоматичната подозрителност към всеки успех постепенно се превръщат в част от начина, по който страната възприема себе си.

Зад липсата на общностно самочувствие обаче стоят и реални социални и регионални различия, които пречат на хората да се почувстват част от една и съща България. „Много е трудно да има общностно съзнание, идентичност и принадлежност, когато човекът в Силистра не се чувства толкова близо до благосъстоянието, колкото човекът в София. Достъпът до качество на живот е различен, в пъти различен, и това наистина създава две паралелни Българии“, каза Симеонов.

Към тези различия се прибавя усещането за несправедливост. Според политолога хората са по-положителни към онова, за което самите те носят отговорност, и много по-критични към държавата и политиците. Част от тази оценка е основателна, но друга се превръща в навик да виждаме общата картина по-мрачна, отколкото е.

Същата нагласа се проявява и когато български градове и региони се опитват да се представят по нов начин. Вместо първо да разпознаем възможността, често започваме от недостатъците. „Винаги отвътре си склонен да виждаш кухненските проблеми. Това е едно от първите неща, които трябва да преодолеем. Всяка кухня изглежда леко хаотично, но нашата цел е накрая да сготвим нещо хубаво.“

За Симеонов брандирането на градове и региони е начин да разкажат защо са ценни, без да прикриват проблемите си. Същото важи и за България — страната не се нуждае от изкуствен рекламен образ, а от убедителен разказ, който стъпва върху реалните ѝ качества.
„Мисля, че България трябва да разказва себе си като мъдро и отворено място. Точно такова, каквото е — кръстопътно, видяло много, страдало много, приемащо всичко, без особени крайности, гостоприемно място.“

Според него българският скептицизъм невинаги е слабост. Той може да бъде здравословна самокритичност и белег на общество, преминало през много исторически изпитания.
„Ако България разказва себе си като туристическа дестинация или като принос в световното културно и икономическо развитие, тя трябва да се разказва като доста изстрадало, но затова и доста мъдро и спокойно място. Място с човешко измерение.“ Това човешко измерение се открива и от младите хора, които заминават да учат и работят навън, но след това се връщат.

В България те намират по-спокоен живот, близост, топлина и усещане за дом. „Да отидеш навън вече не е жизненият ти избор. Отиваш, учиш и се връщаш. По парадоксален начин глобализацията прави България отново възможна“, каза политологът.

Това, което често възприемаме като изоставане, може да се окаже и предимство. Докато развитите общества усещат последиците от бързината, мащаба и непрекъснатата промяна, България все още пази близостта между хората, връзката със земята и чувството за истинност.

България, за която говори Първан Симеонов, не е идеална. Тя е истинска — изстрадала, самокритична, спокойна, отворена и запазила човешкото си измерение.