Само няколко седмици преди смъртта си папа Франциск правеше това, което умее най-добре: вбесяваше консерваторите, пише в свой анализ американското издание “Политико”.
В една своя нетрадиционна намеса в средата на февруари папа Франциск предизвика “челен сблъсък” с новата американска администрация, като заклейми плановете на президента Доналд Тръмп да депортира милиони мигранти без документи. Духовният глава определи това намерение като „нарушаване на човешкото достойнството“, Тази постъпка на Франциск илюстрира готовността му да изостави дипломатическите любезности и да предприеме разделящ, открит подход във време на нарастваща обществена фрагментация.
Франциск, който почина на 88-годишна възраст на първия ден от Светлата седмица, остави след себе си сложно наследство, пише “Политико”. Той бе избран през 2013 г. с мандат да прочисти Църквата, след като предшественикът му Бенедикт XVI внезапно подаде оставка след т.нар. скандал „Ватилакс“. Първият латиноамерикански и йезуитски понтифекс, той бе и първият, който използва името Франциск като препратка към светеца Франциск от Асизи - закрилник на бедните от XIII век. Заради близостта си до вярващите, често наричаният “папата на народа”, прекрати земния си път и напусна Църквата, която, макар и външно ангажирана със защита на лишените от свобода и маргинализираните, бе упреквана, че не полага адекватни усилия да се справи със собствените си недостатъци - от свещеници-насилници до финансовите злоупотреби във Ватикана.
Дете на емигранти
Хорхе Марио Берголио, каквото е светското име на Франциск, е роден през 1936 г. в Буенос Айрес в семейството на италианските емигранти Марио, железопътен работник, и Регина, домакиня. Според сведенията той е умен, пакостлив и обича футбола, работил е в нощен клуб и като пазач, след което завършва химия и работи като лаборант в хранителна индустрия. Сериозен пристъп на пневмония води до отстраняване на част от единия му бял дроб през 1957 г. Скоро след това се присъединява към йезуитите, след като се вдъхновява от посещение при местен свещеник.
Първоначално Берголио се бори да съчетае призванието си със светския живот. По-късно признава, че е бил „заслепен“ от млада жена, която е срещнал по време на следването си в семинарията. Въпреки това той бързо се издига в аржентинската църква, като печели репутацията на великодушен епископ и получава прозвището „епископ на бедняците“, тъй като удвоява броя на свещениците в бедните квартали на Буенос Айрес.
По време на кървавата т.нар. „мръсна война“ на хунтата срещу нейните противници в Аржентина през 70-те години на ХХ век Берголио - тогава лидер на влиятелните аржентински йезуити, е обвинен в съучастническо мълчание, когато военните отвличат дисидентски духовници, които са под негово ръководство. Други обаче твърдяха, че той се е опитал да защити подчинените си.
Във Вечния град: Разчупване на догмата
Франциск се вживява в познатата си вече роля на смирен и скромен човек, когато през 2001 г. папа Йоан Павел II го назначава за кардинал. Той си създава име на човек, който избягва свещеническите екстравагантности, живее скромно и използва обществения транспорт. След като Бенедикт XVI се оттегли, той сякаш въплъти идеалите на реформаторите в Църквата, която отчаяно се нуждае от промяна и стана първият папа извън Европа след сирийския папа Григорий III през VIII век.
Неговото папство бележи разрив с дистанцирания, академичен стил на Бенедикт. Той оглави стремежа Църквата да заприлича повече на „полева болница“, като даде приоритет на нуждаещите се и омаловажи значението на сексуалността. „Кой съм аз, за да съдя?“, казва той през 2013 г. на репортерите, когато го питат дали гей може да стане свещеник.
Това послание, произнесено с характерната му решителност, постави началото на дългогодишния стремеж на Франциск да осъществи прогресивните амбиции на Втория ватикански събор - световната консултация от 60-те години на миналия век, която се стреми да приведе Църквата в съответствие с либералните революции от онова време. От самото начало той подава към света послание за толерантност, защитава мигрантите и остро критикува капиталистическия излишък, като същевременно се стреми да балансира тази програма с консерватизма на бързо растящите католически кохорти в Африка, Азия и Латинска Америка.
До известна степен Франциск успява да разчупи хилядолетната структура на Църквата, като отваря високопоставени ватикански длъжности за жени и миряни.
Поздразнени консерватори, разочаровани либерали
В по-голямата си част обаче тези хаотични усилия само подразниха консерваторите и разочароваха либералите. Така например той запази бариерите пред жените свещеници и беше принуден да размие знаменателната декларация за благословията на еднополовите бракове под натиска на възмутени африкански епископи.
Франциск предизвика разногласия и на международната сцена. Той спечели възхищението на последователите си в глобалния юг и получи отпор от поддръжниците си на Запад с настоятелните си призиви за мир в Украйна, мълчанието си по отношение на потисничеството на религиозните малцинства в Китай и острите си осъждания на израелското нахлуване в Газа. Стилът му на управление беше критикуван заради случаи, в които той отменя планове след изтичане на информация в медиите и се отказва от вече дадени обещания.
Всичко това спомогна за подхранването на все по-радикална консервативна фракция - особено в САЩ.
Доставка на презервативи в Мианмар
Фактическият лидер на опозицията срещу Франциск беше консервативният кардинал Реймънд Бърк, известен с това, че носеше нелепо показни епископски одежди тип „косплей“, докато се оплакваше, че Католическата църква е „твърде феминизирана“. Бърк неведнъж се е сблъсквал с Франциск заради т.нар. му програма за пробуждане в църквата.
Като една особено странна вражда се разгърна по повод предполагаемата доставка на презервативи в Мианмар от Ордена на малтийските рицари. Бърк продължава да се нахвърля върху Франциск без прекъсване в продължение на години. Той оспорваше стремежа на понтифика да прекрати забраната на Църквата да се причастяват повторно разведени лица, сключващи отново брак.
Папата реагира, като тихо маргинализира Бърк и в крайна сметка му отне правото на субсидиран апартамент във Ватикана.
Всъщност Франциск не беше никак свенлив или скромен в управлението и приветливият му имидж прикриваше таланта му да надиграва противниците си и да ги вкарва в капана, когато те най-малко го очакват, пише ”Политико”.
Междувременно консервативните му врагове използваха Бенедикт като тотем за своите ценности, докато той все още беше жив. Те твърдяха, че Петровият престол е вакантен при управлението на Франциск, а някои дори го нарекоха „антихрист“.
Те бяха подпомогнати от собствените грешки на Франциск, включително и от несполучливите му усилия да оправи финансите на Ватикана. През 2017 г. мистериозно беше отстранен един от най-добрите одитори, което доведе до провалена инвестиция в недвижими имоти в Лондон, както и до осъждането и вкарването в затвора на бившия кардинал Анджело Бечиу. Франциск се срещна с Бечиу насаме, докато течеше съдебният процес, което повдигна въпроси за неговата преценка.
Случаят “Марко Рупник”
Подобни въпроси повдигна и работата му с обвиненията в злоупотреби срещу висши лейтенанти. Смяташе се, че понтификът защитава и дори издига близки приятели, обвинени в сериозни сексуални нарушения. Сред тях беше йезуитският свещеник и художник на мозайки Марко Рупник, чиито крещящи произведения на изкуството бяха поръчани от Ватикана дори след появата на обвиненията в изнасилване.
Непоследователността може би беше определящата характеристика на управлението на папата. Вместо да реформира Църквата, той до голяма степен остави след себе си хаос - и богословско блато - за всеки, който го наследи, пише “Политико”.
Тъй като консерваторите сега точат ножовете си, тази битка изглежда ще бъде ожесточена.
От една страна, Франциск драматично промени географското разпределение на духовния елит през годините, като назначи 110 от 138-те кардинали, които ще имат право да изберат негов наследник, много от тях извън Европа. Но вътрешни за Рим хора предупреждават, че това не е гаранция за тяхната подкрепа за неговата визия, след като той си отиде, тъй като ватиканските съюзи рядко оцеляват при смяната на новия понтифик.
Все пак голяма част от драмата около неговото папство е елитна: В момента на смъртта си той се радваше на одобрение сред 1,4 милиарда вярващи по света, на което биха завидели повечето политици.
