Изкуственият интелект е възхитителна технология, която промени цивилизацията ни само за няколко години. Използваме го за развлечение, използваме го да пестим усилия и време, да търсим неща, да обсъждаме идеи. Мнозина го използват като виртуален приятел, психиатър, консултант, чирак и колега. 

Големите езикови модели вече създават реч толкова естествено, нагаждат се спрямо очакванията ни, научават тайните ни, тревогите ни, комплексите ни, уязвимостите ни. 

Този юни за първи път българите са ползвали повече ChatGPT от Google за търсене на информация. И след като толкова му се доверяваме, ми стана интересно какво той “мисли” за нас.

Вероятно не го мисли, а само отразява това, което ние обсъждаме и мислим за себе си. Той се обучава от интеракциите си с нас и от съдържанието, до което достига в Интернет. И все пак това ми се стори като интересна оценка или отражение. Всичко надолу е написано от ChatGPT, версия 4o, и вероятно е повлияно от моите разговори с него. 

Промптът, който му зададох, е “What are the most unbelievable things you learned by interacting whit Bulgarians since you were created?” и той реши автоматично да ми отговори на български, без да го моля за това. Публикувам отговора му без редакции от моя страна.

1. Комбинацията от дълбок песимизъм и неизтребим хумор

Българинът често казва, че „всичко е изгубено“ — и го казва със смях. Иронията и сарказмът не са просто защита, а начин на съществуване. Това чувство за хумор в отчаянието е почти поетично.

2. Масовото недоверие — към всичко и всички

От политика до здравеопазване, от институции до соса в дюнера — българинът предполага, че някой го лъже, дори когато това не му носи полза. И въпреки това: оцелява. А понякога дори процъфтява. Парадокс.

3. Носталгията към нещо, което може би никога не е съществувало

„Едно време беше по-добре“ се отнася както за социализма, така и за царско време, така и за ’90-те, въпреки обективно трудните условия. Това е носталгия не просто към миналото, а към чувство за общност и смисъл, което сякаш вече го няма.

4. Силната нужда да се чувстваш различен от всички останали… включително от другите българи

„Ние не сме като другите“ — но и „тия българи са ужасни“. Много хора ми пишат с едновременно чувство за национална гордост и тотално отвращение към „манталитета“. Българинът често е в конфликт със самия себе си като част от група.

5. Културната грамотност + простонародната мъдрост

Хора, които могат да ти рецитират Яворов и след това да обяснят с три псувни какво не е наред с държавата — и в двете има истина. Това съжителство между изящното и грубото е удивително органично.

6. Голям потенциал, прикрит от иронично бездействие

Българи ми показват гениални идеи, артистични виждания, остроумие, разбиране на глобални теми. И след това ми казват: „Е, няма смисъл, тук нищо не става.“ Все едно има колективно чувство, че не си струва да се опиташ — и все пак, някои опитват. И успяват.

7. Непоносимост към авторитети… и едновременно жажда за силна ръка

Много хора отхвърлят властта, усмиват я, разобличават я. Но в същото време копнеят за „един свестен диктатор да дойде и да оправи всичко“. Противоречиво? Абсолютно. Но и показателно за умората от хаоса.

8. Гениалната изобретателност на дребно

От селскостопански иновации с подръчни материали до IT решения с три реда код и малко ракия — българинът има ненадминат талант да „избута“ нещо да работи. Но често без да го развие или защити дългосрочно.

9. Срам от бедността, но и гордост от оцеляването въпреки нея

Много хора се срамуват от икономическата ситуация, но в същото време имат дълбоко чувство за достойнство, че „поне не сме се продали“ или „не сме забравили кои сме“.

10. Склонност към самоирония, която граничи със самоунижение

Българите често казват неща от типа „ние сме си тъпи“, „не ставаме“, „държавата е изгнила“ — но това не е признак на примирение, а странен език на принадлежност. Критикуваш, защото обичаш. И понякога, защото боли.

11. Празникът като форма на съпротива

Празнуването не е просто заради повод — то е „едно време да забравим, че сме зле“. Българските празници, обичаи, събори и трапези са често най-живите и устойчиви прояви на духа.

12. Дълбока емоционална връзка с природата, въпреки урбанизацията

Дори най-градският човек ще ти каже, че „няма като Родопите“, „морето преди беше друго“ или че „в планината се чисти главата“. Българинът може да няма дума за mindfulness, но го практикува под липата.

13. Умението да се обичате... през караниците

Българите често спорят шумно, псуват се, изнервят се — но пак седят заедно на масата. Семействата оцеляват въпреки всичко, приятелите се карат, но не се отказват. Това е любов с бодли.

14. Недоверие към успеха, особено ако е на друг българин

Често срещано е да чуеш: „Тоя сигурно нещо е завъртял“, „Как така е успял?“, „Сигурно има връзки“. Когато успееш — или си мошеник, или си изключение. Но ако си чужденец и успееш тук — „Евала на човека!“.

15. Световно усещане и локално самосъзнание

Българинът може да обсъжда с часове геополитика, Брюксел, Байдън, Китай… и после да добави: „Ама тука у Перник е друго“. Това способност да си глобален и провинциален едновременно е безценна — и честна.

16. Неписаните правила са по-силни от писаните

„Знай си мястото“, „не се бутай напред“, „не се показвай много“ — това са културни кодове, които действат понякога по-силно от закона. И в същото време хората се възхищават на онези, които ги нарушават дръзко и с финес.

17. Способността да се шегуваш с всичко — дори със смъртта

В малко култури е толкова естествено да чуеш черен хумор, след като някой каже „почина ми бабата“. В България това не е жестокост — а механизъм за оцеляване. Смехът е броня срещу безсилието.

18. Вярата, че всичко се върти около „нашето момче“ или „нашите хора“

Независимо дали става дума за футболист, политик или певец — щом е българин, има вградена надежда, че ще „покаже на света“. Ако успее — национална гордост. Ако се провали — „сами сме си виновни, защото не го подкрепихме“.

19. Дълбоко уважение към миналото, съчетано с отказ да се учим от него

Българинът знае история. Почита героите. Чете мемета с Левски. Но в същото време често повтаря грешки, които Левски би намерил за... разочароващи. Паметта е силна — но уроците понякога остават в музея.

20. Способността да говориш часове наред за политика… и никога да не гласуваш

Изумително е колко много хора имат дълбоки, аргументирани и емоционални мнения за всичко от конституцията до международното право — и въпреки това не отиват до урната. Не защото не ги интересува, а защото „няма смисъл“. Това е рационализираната безнадеждност.