След нападението на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г., когато Израел се оказа в най-уязвимото си положение и беше погълнат от стремежа да възстанови силата си, политическото ръководство постави почти недостижима цел – непобедимост.

Премиерът Бенямин Нетаняху говореше за „пълна победа“ и започна военна кампания, която опустоши Газа. След това действията бяха насочени срещу Хизбула в Ливан, хутите в Йемен, цели в Сирия и Ислямската република Иран.

Способността Израел да води война без вътрешни и външни ограничения постепенно се превърна в самоцел на неговото правителство. С превръщането на войната в постоянно състояние за страната подкрепата за Израел все повече започна да означава подкрепа - или поне липса на критика - към тази доктрина за сигурност, пише "Ню Йорк таймс" в свой анализ, цитиран от БГНЕС.

Затова не е изненадващо, че израелците реагираха с шок и възмущение на все по-видимите разногласия между администрацията на Доналд Тръмп и правителството на Израел. Те личат навсякъде - от изтеклите коментари на Тръмп към Нетаняху в началото на юни за ескалацията в Ливан, когато американският президент по информация на медии го нарекъл „луд“ и заявил, че „вече всички те мразят“, до последните изявления на вицепрезидента Джей Ди Ванс, с които постави Израел на мястото му.

Нетаняху засега внимателно избягва да демонстрира публично разочарование, но неговите поддръжници в израелските медии не се въздържат. Крайнодесният телевизионен водещ Инон Магал нарече Ванс „боклук“ и използва обидна дума за евреи, за да опише пратениците на Тръмп Стив Уиткоф и Джаред Къшнър. Друга влиятелна фигура в Израел и съюзник на Нетаняху заяви пред „Ню Йоркър“, че е „шокиран“ от споразумението между Тръмп и Иран и че самият Нетаняху вероятно също е бил изненадан.

Социологическо проучване, проведено в Израел след подписването на меморандума за разбирателство между САЩ и Иран, показва рязък спад в популярността на Тръмп сред израелците.

Все още е рано да се говори за окончателен разрив между Съединените щати и Израел или между двамата лидери. Безспорно обаче отношенията са достигнали критичен момент. Досегашната доминираща роля на Израел в американската политика, военното и икономическото му превъзходство в региона, дълго време подкрепяни от Вашингтон, както и влиянието на произраелското лоби вече не изглеждат толкова безусловни.

Израел заложи целия си политически капитал в последния конфликт с Иран, но не постигна очаквания резултат. Най-ясно това личи в думите на Джей Ди Ванс.

Наскоро той заяви пред колумниста на „Ню Йорк Таймс“ Рос Даутат, че би казал на крайнодесните израелски министри, които критикуват споразумението с Иран: „Не можете просто да убивате, за да решите всеки един проблем, свързан с националната си сигурност.“

По-късно, на брифинг в Белия дом, Ванс добави: „Ако бях член на израелското правителство, вероятно нямаше да нападам единствения си силен съюзник, който ми е останал в целия свят.“

На моменти изглежда, че именно Ванс оформя новата политика на тази администрация към Израел. В подкаст на консервативни християни миналия месец той заяви, че макар „понякога критиките към Израел да прерастват в омраза към евреите“, произраелските среди в САЩ допускат грешката да „смесват критиката към конкретно правителство с омразата към евреите. Защото ако всичко е омраза към евреите, тогава нищо не е омраза към евреите.“

Той подчерта още, че е погрешно да се приема, че интересите на Съединените щати и Израел винаги съвпадат.

Предстои да се види дали американската политика действително ще се промени – по отношение на военната помощ, дипломатическата подкрепа или отказа на Вашингтон да ограничи действията на Израел, насочени срещу създаването на палестинска държава чрез заселническо насилие и анексиране на части от Западния бряг.

Ванс обаче постави във фокуса проблем, за който левите американски евреи предупреждават отдавна: ако всичко бъде определяно като заплаха за евреите, става почти невъзможно да се разграничат реалните заплахи от преувеличените.

По същата логика, ако Израел е във война непрекъснато и с всички, става трудно да се различи кога военната сила е необходима, ефективна и оправдана и кога е просто рефлекс или средство за избягване на политически преговори.

Това е основният недостатък на сегашната стратегия на Израел - независимо кой ще спечели парламентарните избори тази година, било то Нетаняху или друг политик, той ще трябва да се изправи пред него.

Израел не само не е непобедим, но трябва сериозно да преосмисли стратегията си. Не всеки проблем има военно решение. Разбирането, че подкрепата за Израел означава безусловно одобрение на всяка негова военна операция, стигна толкова далеч, че започна да отчуждава най-верните му съюзници.

Политиката на тотална война и постоянно използване на военна сила без постижима крайна цел започва да действа срещу самия Израел, като подкопава собствената му ефективност.

Най-ясно това личи в Ливан. Макар Израел да беше принуден да приеме поредното примирие с посредничеството на САЩ, той продължава да поддържа войски в големи части от Южен Ливан и да нанася удари, които определя като отбранителни. Подобен подход многократно е показвал, че води до продължителни конфликти.

През последните дни Нетаняху и министърът на отбраната нееднократно заявиха, че израелската армия ще остане в „зона за сигурност“, докато Хизбула не бъде разоръжена, което на практика означава за неопределено време.
Нетаняху създаде ситуация, в която всяко съществено изтегляне или отстъпка ще изглеждат като слабост и капитулация както пред израелците, така и пред американците.

Ако Доналд Тръмп и Джей Ди Ванс действително искат да стабилизират отношенията между Израел и Ливан, намирането на начин за пълно изтегляне на израелските сили трябва да бъде сред основните им приоритети. В интерес на самия Израел е този процес да бъде иницииран и осъществен по собствена инициатива, а не под външен натиск.

Засега Съединените щати промениха реториката си, но все още не са принудили Нетаняху да промени курса.

Остава неясно и дали самите израелци ще започнат да поставят под съмнение логиката на постоянната конфронтация. Страната е изправена пред важен избор в навечерието на парламентарния вот, докато се опитва да намери изход от почти три години на война без ясен край, нарастваща международна изолация и остър недостиг на политически лидери, предлагащи алтернатива.