За да разкажа тази история, трябва да се върна доста назад във времето. Както повечето от вас знаят, днес, а и от доста време насам, в американската политика доминират две основни партии - Демократическата и Републиканската. Но в историята на страната винаги е имало и други партии. Например, така нареченото Прогресивно движение. Прогресивизмът възниква още през XIX век, малко след Гражданската война и Златната треска. Още тогава много хора са против разрастващите се корпорации, които превземат все по-големи територии, наемат все повече работници, а им плащат зле и не зачитат техните права. В началото прогресивистите са по-скоро свързани с религиозни течения, но с времето това се променя. През 1948 година бившият вицепрезидент и кандидат за президент Хенри Уолъс създава поредната Прогресивна партия, чрез която да се яви на изборите. Още от края на Втората световна война Уолъс е известен с това, че критикува политиките на президента Хари Труман и настоява за помирение със Съветския съюз и прекратяване на едва започналата Студена война. Всъщност целият проблем на Уолъс е, че Труман го уволнява поради разногласия между двамата. Само четири години по-рано Уолъс става вицепрезидент от Демократическата партия, но прави някои груби изявления и Рузвелт дава доверието си на по-умерения Труман. Изобщо, боричканията за власт и преди са били по-важни от цветовете и идеологиите. И така, Уолъс създава Прогресивната партия, в която място намират и много американски комунисти. Лозунгите са за мир между САЩ и СССР, за повече права на жените и малцинствата, национално здравно осигуряване, обезщетения за безработица, национализация на енергийната индустрия и т.н. На изборите Уолъс получава подкрепата на левите в Америка, които допреди това са разединени в малки движения. За лош късмет на Уолъс, само 2,4% от американците гласуват за него, а Труман е преизбран. Даже прогресивните партии в миналото са имали по-добри изборни резултати. Но 2,4% от избирателите на САЩ никак не са малко хора. Те са основно две групи - земеделци и работници. Самият Уолъс е бил земеделски министър преди това. Американската комунистическа партия подкрепя прогресивистите. Но антикомунистическите настроения, идващи от двете големи партии, са помитащи. Всички искат комунистическата партия да бъде забранена и това се случва. Усетили накъде духа вятърът на промяната, комунистите се прикрепят към прогресивната партия и залагат на нея да продължи тяхното дело. Колкото по-силни стават антикомунистическите настроения, толкова по-открито прогресивната партия става по-лява и по-радикална. Сенатор Джоузеф Маккарти вече събира станалият по-късно прочут списък с комунисти, работещи за Държавния департамент. Все повече хора настояват за борба с комунистите като врагове на САЩ и шпиони на Съветския съюз. И всичко това става в навечерието на Корейската война. В САЩ вече има висши държавни служители, преследвани заради своите възгледи. А в това време цялата реторика на гневните прогресивисти е отглас от тази на Москва. Неслучайно това са основно земеделци и работници. А кои са символите на техния труд? Сърпът и чукът. Всички аналогии, които могат да се появят в съзнанието ви, не са случайни. Освен от тези две групи, прогресивистите са добре приети и от много хора в науката и изкуствата. И по естествен път това има свое отражение в поп културата.
Музикална история еп. 15: „Tequila“ на „The Champs“
През 1949 година авторите Pete Seeger (Пийт Сийгър) и Lee Hays (Лий Хейс) пишат песента „If I Had A Hammer“, в превод „Ако имах чук“. Те я изпълняват за пръв път на 3 юни същата година в „Сейнт Никълъс арена“ в Ню Йорк, на тържествена вечеря в чест на единадесет души от ръководството на Комунистическата партия, съдени по това време по обвинения за насърчаване на насилствено сваляне на правителството в противоречие със закона на Смит от 1940 година. Впоследствие всичките са осъдени и излежават по пет години затвор. През цялото време процесът е атакуван от граждански протести, но преобладаващ е страхът от комунизма, който се засилва след поредния ядрен опит на Съветския съюз. Пийт Сийгър отдавна е популярен в комунистическите среди. Син на музикално семейство, чиито корени се проследяват до Тунис и Германия, той пише доста песни на комунистическа тематика и е доста политически ангажиран. През 1948 година ръководи националното движение „People’s Songs, чиято цел е да създава и разпространява песни за труда и за американския народ. Вторият човек в организацията е Лий Хейс, който също от малък се интересува от темата за неравенствата. Музикалната организация е пряко ангажирана с предизборните концерти на Прогресивната партия, които събират големи групи хора. Уолъс даже успява да спечели доста гласове в Ню Йорк, където Сийгър има най-много фенове. По-късно много хора обвиняват Уолъс, че разчита на комунисти като Сийгър. След загубата на Уолъс, „People’s Songs“ се разпада. През следващата 1949 година Пийт Сийгър и Лий Хейс стават част от квартета „The Weavers“ (Дъ Уивърс, в превод „Тъкачите“). Те пеят „Ако имах чук“ и други подобни песни и като подгряваща група на концерт на Paul Robeson (Пол Робисън) в Ню Йорк, който те спонсорират. Робисън е отявлен комунист и присъствието му предизвиква масови безредици. Полицията отсъства, а положението става толкова напечено, че Пит, Лий и останалите едва се измъкват с колите си. В американската история събитието е известно като „Peekskill Riots“ („Бунтовете в Пийкскил“). И така, квартетът записва песента и я пуска на пазара през 1950 година, но тя има слаб търговски успех, а и скоро след това двамата съавтори са включени в Черния списък с актьори, писатели и музиканти, известни с комунистическите си възгледи, и песните им биват ограничени в радиото и в музикалните магазини.
Музикална история еп. 14 - „All I Have To Do Is Dream” на „The Everly Brothers“
Чак през 1962 година популярността на песента е възродена от групата „Peter, Paul & Mary“ (Питър, Пол енд Мери). Техният кавър им носи две награди „Грами“, а албумът, в който е включен, десет месеца е в първата десетка на класацията за албуми на списание „Billboard“, продавайки над два милиона копия. През следващата 1963 година предстои още по-силна версия на песента, този път в изпълнение на Trini Lopez (Трини Лопес). Тя е от концертния му и дебютен за него албум „Trini Lopez At PJ’s“, записан в нощния клуб „PJ’s“ в Западен Холивуд, Лос Анджелис, Калифорния. По идея на Франк Синатра, за целите на записа се разполагат микрофони по пода сред публиката, за да улавят нейните реакции. Песента достига трето място в класацията за сингли и се превръща в една от най-влиятелните протестни песни на Движението за граждански права през 60-те години. Песента отеква и на други места по света, като в тридесет и шест страни е на първо място в музикалните чартове. Така тя неизбежно достига и до България. И тук става интересно. В една и съща година, 1964 година, излизат две версии. Първата е на Емил Димитров и оркестър „Балкантон“ под диригентството на Димитър Ганев и по текст на Милчо Спасов. Второто изпълнение е на Лили Иванова, пак със същия оркестър, диригент и текстописец. Версията на Емил Димитров е с текст, който е почти дословен превод на оригинала. Но изглежда, че тогавашната комисия, одобряваща текстовете, е леко притеснена от този текст. В него се говори как героят си мечтае да има чук, с който да бие лошите по главата и да ги прави по-добри, и звънче, с което да дава сигнал при всяка лъжа и така да открива подлеците. Има нещо бунтовно. Нещо, подсказващо, че малкият човек иска да има инструменти и с тях да преследва онези, които го лъжат и не се отнасят добре с него. Версията на Емил Димитров не е забранена, но не е случайно, че тази на Лили Иванова е с по-лековат текст, чийто първи куплет е:
„Да имам чук в ръката! Какво ще правиш с него?
Ще се държиш прилично, когато си с мен.
Звъни ли телефона, с чука ще го ударя
И търси ли ме някой, мама ще казва, че ме няма,
Да, да, до обед аз ще спя, до обед аз ще спя.“
Музикална история еп. 13: „Johnny B. Goode“ на Chuck Berry
Има и по-късни версии на български като тази на група „Акага“.
Ето как една песен успява да пренесе едни общи идеи отвъд политическите и териториални разделения. Днес ни се струва малко по детски да бленуваме за вълшебния чук, който прави хората добри и камбаната, която сигнализира за лъжите. Но в контекста на борбата за граждански права, всички тези неща добиват нов смисъл. И така, чрез тази песен в историята останаха и „The Weavers“, и „Peter, Paul & Mary“, и Trini Lopez, а с тях и българските музиканти, които уж не познават възприетата за упадъчна западна музика. Между другото, на обложките на българските плочи срещу автора на музиката вписват Трини Лопец, може би защото Пийт Сийгър и Лий Хейс звучат много по-американски. А може просто да не са си давали сметка кои са авторите. Темата с авторските права е била малко деликатна по онова време в България. Ще разказваме и за други грешки в описването на авторството, но това е материал за следващи епизоди.
Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts
