Поредното трето издание на проекта на Дарик радио – „40 до 40“ приключи преди броени дни и новите 40 гостуват при нас. Сега при мен е Йордан Камджалов - диригент, автор на проекта „Музикална лаборатория за Човека" и основател на фондация " Йордан Камджалов".
Той създава фондацията си с цел откриване, подпомагане и съдействие за развитието и реализацията на млади български дарования. Ежегодно провежда конкурс за инструменталисти, певци, композитори и диригенти и предоставя възможности за финансиране на участия в международни конкурси, майсторски класове, академии, фестивали и концертни изяви.
Един от последните му големи проекти е „Музикална лаборатория за Човека”. Наричат го „лаборатория за изследване на вътрешното акустическо пространство на човека”. Целта му е създаване на нов звуков апарат, който да премине отвъд традиционната изпълнителска парадигма чрез изместване на фокуса от музикалната материя върху интерпретатора.
Здравейте, Йордан!
Йордан Камджалов: Здравейте, много се радвам да бъда ваш гост.
Йордан, да ни разкажете малко за себе си? На колко години сте, къде работите?
Йордан: На 35 години съм. От близо 15 години съм в чужбина и работя по сцените на Европа, Америка и Азия. Животът ми е работа, работа, стремежи и копнежи от сутрин до вечер. Радвам се, че сме успели да постигнем резултати, които да споделяме с другите хора.
В България задържате ли се?
Йордан: В България, по-често, по няколко пъти в годината идвам във връзка с проекти, които смятам, че биха могли да бъдат обществено полезни за българската култура. Защото това е най-хубавото нещо – да можеш да бъдеш съпричастен към проблемите на хората и дадеш един пулс напред.
Колко време упражнявате тази не толкова популярна професия, която никак не е лесна, изисква много талант, вдъхновение? Предполагам и страшно много усилие?
Йордан: Никога не съм имал усещането, че упражнявам професия, защото това не е професия. И никога не съм имал усещането, че съм на нещо, което е готово или направено, или завършено. Това е един стремеж, който няма граници в себе си. Иначе формално погледнато, първият ми концерт беше като диригент с оркестър, когато бях на 20 години.
15 години сте диригент? А как кариерата ви се изнесе извън България?
Йордан: Кариерата ми не се е изнасяла извън България. Аз отидох да уча извън България, за да науча някои неща, които не знаех в този момент. Да събера някакви опитности, които не успях да науча. Има много неща, които и сега не знам, които тепърва ще уча за в бъдеще. Учих в Берлин и след това започнах да имам плодове в следствие на това учене.
Учихте в Берлин и после къде работихте? Какво се случи, че не останахте в България, на българска сцена? Дръпна ви света?
Йордан: Света не ме е дърпал. Аз бях навън, защото там съм учил. Първо дирижирах Лондонската филхармония, след това Софийската филхармония. На въпросът, защо не съм останал в България – аз съм в България. Постоянно съм тук и много повече за България от хора, които никога не са я напускали. Така че аз съм абсолютно в България, абсолютно в света и за нашата професия няма никакво значение къде сме, за да показваме нивото, на което сме. Както една Стефка Костадинова се опитва да направи най-големия си скок, независимо в коя държава се намира. Това стремеж на един човек, който има супер цели и който е тръгнал към едни по-големи постижения. Това няма нищо общо с географската ни принадлежност.
Убедена съм в това. Йордан Камджалов – има такава фондация, вашата фондация на ваше име. Това е фондация, която открива, подпомага млади дарования в областта на инструменталното изкуство – певци, диригенти и може би не само...
Йордан: Това е опит за един минимален принос към огромните български таланти и по количество и по качество. Това е една съпричастност към това, което се случва тук. Към нещо, за което много хора, институции може би са слепи, защото се вижда как се оставя много истински таланти. Не говоря само за музикални, но и деца със супер потенциал в областта на наука, спорт и т.н. , които съхнат и гният. Да наблюдаваш един такъв процес е болезнено и в човек се заражда стремеж, да направи нещо. Всъщност това трябва да е национална стратегия и трябва да е единственото смислено лоби на една страна – да цъфти и да показва талантите си по света.
Как успявате вие да го правите?
Йордан: Всяка година подпомагаме редица деца в участието им в редовни класове, академии, конкурси и инструменти. Или това, от което имат нужда. Подпомагането е абсолютно индивидуално.
Как ги откривате?
Йордан: Чрез ежегоден конкурс за музиканти и творци от цяла България, от Европа, от Америка. На уебстраницата на фондацията може да се види кога и какви са условията. Всеки може да кандидатства, който мечтае да се развива, който вече има сериозни постижения. Подпомагаме хора, които смятаме, че имат потенциал за подпомагане бъдещето на музиката в България.
И като откриете таланта?
Йордан: Тогава го питаме какво иска и виждаме, какво можем да направим за него. Но подпомагаме предимно образователни форми, защото смятаме, че образованието и развитието е онова, което е най-смисленото в което може да се инвестира. Всичко останало е така да се каже от ден до пладне.
Колко млади таланти сте успели да подкрепите?
Йордан: Не е въпрос на количество, а на качество. Казах- по няколко всяка година.
Да попитам кои тогава?
Йордан: Понеже са много, не искам да ги категоризирам, йерархизирам и да посочвам конкретни имена. Това са композитори, това са диригенти, това са цигулари, пианисти, певци. Вече имаме традиция всяка година да правим концерт с лауреати на фондация „Йордан Камджалов“ и се надяваме това трайно да остане в културния афиш на страната. Продължаваме да работим заедно, като целта ни е да направим една мрежа на всички тези музиканти, млади и не толкова млади от страната и чужбина, които да влязат в контакт, в комуникация и да се поддържат. Защото наистина искаме на практика да покажем, че съединението прави силата. Това не е просто някакъв измислен лозунг, а абсолютната истина.
Всичко това иска не малко пари, предполагам? Не е евтино това усилие?
Йордан: Никога не сме си поставяли въпроса, дали усилието е евтино.
Ваши лични средства ли са?
Йордан: Да. Фондацията съществуваше години наред с мои лични средства. Никога никъде не сме обявявали, че има необходимост от спонсорство или да публикуваме наша банкова сметка. Който иска да съдейства разбира се, е добре дошъл. Но ние просто бяхме твърдо решени да направим нещо, защото аз смятам, че човек ако започне да разсъждава колко струва – няма да го направи. Това са SOS акции за българската култура и това, което ние правим и други фондации също – на Бербатов, на Кабаиванска – това трябва да е национална политика и стратегия. Това трябва да го прави Министерството на културата, Министерството на образованието, това трябва да го прави Външно министерство. Защото това са нашите посланици – настоящи и бъдещи по света. Така че аз мисля, че това трябва да стане мисия на всеки един човек, който смята, че има някаква национално, международно или световно постижение.
Какво ви мотивира, какво ви води? Кое е най-важното, което вършите и на какво отдавате най-голяма тежест в собствения си живота – предпочитанията, изборите?
Йордан: Опитвам се да съм абсолютно по равно във всичко, с което се занимавам и ако не вярвам в нещо на сто процента – не се занимавам с него. Защото смятам, че не може да има живот и сила в нещо, ако човек не вложи всичко от себе си. Смятам, че всички проекти и инициативи, с които се занимаваме, както и стъпването на всеки един концерт, на всяка една сцена – независимо дали тя е в провинцията, в столицата, в Токио, Берлин, Лондон или Париж, усилието трябва да бъде едно и също. Инвестирането на мисъл, на действия на чувства не може да се сравнява с каквато и да било топография и в крайна сметка, човек трябва да бъде абсолютно истински и абсолютно откровен във всяка една своя проява. И аз вярвам в това нещо. Мисля, че истинността и отдаването е по-важно от самото описание на проявата.
Ще разкажете ли за „Музикална лаборатория за Човека“, която със сигурност предизвиква интерес само с начина, по който е назована, по който е формулирана?
Йордан: „Музикална лаборатория за Човека“ е едно от нашите поредни деца-проект, което преди една година се появи със съдействието на много приятели. Имаше много голям интерес и аз много се радвам. Искаме това са бъде един музикален апарат, който да помогне на нас, на хората да се задълбочим още повече в себе си, в музиката и в другите. Бъдещето на музиката и на всяка една проява, както вече казах, е абсолютно пълноценно участие на емоционалния, мисловния и волевия свят на човека, на гласа, на диригентската палка или на каквото и да било. Искаме да хора, с които да можем да горим заедно в един музикален процес, в зоната на пълно доверие, където да се случва една музикална събитийност, която почти отсъства в т.нар. институционализирано изкуство. Много се радвам, че в България има такъв голям интерес към подобен проект, защото България винаги е пяла. Българските гласове летят в космоса, те са на най-големите сцени в Европа и в света. България е оцелявала през вековете със своята песен и трябва да пее. Може би нейното бъдеще и нейната сила зависят точно от това завръщане към нейните архитипни корени и извори на сила и вдъхновение.
Как се отнасяте към хора, които са по-далече от вашето изкуство? Какви са вашите средства да ги привлечете и да ги направите съпричастни?
Йордан: Ами, аз не ги привличам. Те ме привличат и аз отивам при тях. След малко имаме среща с Математическата гимназия и те ме вдъхновяват повече, отколкото подозират. Аз самият съм свободен студент по астрономия в Института по астрономия в Хайделберг. Смятам, че това са области достойни за преклонение и възхищение и смятам, че всяко едно направление в човешката дейност, което донася нещо обществено полезно и нещо красиво – трябва да съществува. Независимо дали това е хор, гимназия, математическа или физическа школа, медия. Всяко едно от тези неща, ако то служи на човека и цялото, то трябва да съществува. Ако не служи на цялото, не трябва да съществува. Всички области, които служат на човека и са хуманни са важни и нека да си работят на мястото. Няма нужда всички да слушат музика, няма нужда всички да се занимават с физика или поезия, журналистика. Нека да бъдем хора и да отдаваме най-доброто, което можем, в полза на другите и тогава нещата са на място. Аз отивам при математици и физици, за да уча от тях. Те са ме привлекли, дали аз ще ги привлека е второстепенен въпрос.
Музиката не е ли за всички?
Йордан: Както въздухът е за всички, така би било добре и музиката да е за всички. Да, аз смятам, че музиката е за всички. Тя има много нива, както всяко едно нещо. Закачането за различните нива в музиката е изцяло въпрос на нагласа. Добре би било да се включваме към неща, които ще ни дадат повече, защото има и музика, която ограбва. Музиката сама по себе си е хубаво нещо. Може да бъде направена хубава, може да е градивна, може да бъде и деструктивна. Мисля, че това важи за всяка една новина, за всяко едно откритие. Трябва да се устремим към по-високата сфера на проявата на едно нещо. Да, смятам, че ако музиката влезе дълбоко в живота на човека, тя определено ще го промени в добрия смисъл.
Как се формира вкус към добрата музика?
Йордан: С много искреност и отдаденост. Аз мисля, че това е решаващо, защото ако ние, които сме на сцената не вярваме и не обичаме това, което правим и не сме абсолютно заразени, няма никакъв шанс да заразим другите. Ако един учител по физика не е заразен от това, което прави, не може да зарази никого. Аз смятам, че ние сугестирайки този вкус и това отношение, вече ще заразяваме и ще възпитаваме. Защото друго възпитание, освен чрез примера, не вярвам, че може да има истински резултати.
Изпълнителите на музиката, която вие нарекохте разрушителна и с основание, вероятно също много искрено я изпълняват?
Йордан: Така е. Аз нямах предвид конкретна музика под разрушително. Мисля, че октавата на една музикална проява, зависи изцяло от идеала. Защо се прави, защо се свири, защо се пее, защо се говори...И тези въпроси са много важни, задавам си ги преди всяко излизане на сцената – какво искам да дам, защо искам да съм там? Мисля, че всичко е на мястото си, както и корените и стеблото, и короната, и плодовете на дървото. Някой път искаме да кажем, че ябълките са по-важни от корените, защото са по-вкусни. Да, така е. Аз мисля, че това са външни страни на живота. И мисля, че има нужда от всичките сфери на културата.
Знаете, Йордан, че имаме няколко въпроса, които задаваме на всички, с които разговаряме от Проект „40 до 40“. Най-ценният урок от вашите родители?
Йордан: Любовта към знанието. Баща ми е инженер, а майка ми - в сферата на изкуството. Тези хора успяха да ми дадат един много симетричен интерес към изкуството и науката. Мисля, че това е много голямо богатство. Вкъщи книгите бяха на абсолютна почит, образованието също. В най-трудните години, когато със сестра ми сме били студенти, ученици, семейството ни се е лишавало от невероятни неща, за да ходим на уроци, на концерти. Всички средства отиваха за образование. Буквално се е гладувало за това нещо и за моите родители това никога не е било под въпрос. Живяли сме много мизерно години наред, но сме се образовали и там са отивали всички средства на родителите ни. Това нещо, колкото повече минава времето, толкова повече виждам, какъв подвиг е това от тяхна страна. Знанието и книгите са били пред хляба.
Ако имаше филм за Йордан Камджалов, как щеше да се казва той?
Йордан: „Човекът, който учи“.
Какво имате за учене още?
Йордан: Искам да стана по-добър, по-търпелив, по-мислещ, по-чувстващ. На първо място, по-търпелив.
Важно е за какво?
Йордан: За абсолютно всичко – за работата, за отношението към хората, към децата, към възрастните.
Искам да променя...
Йордан: Искам всичко, до което се докосвам да е свързано с промяна в полза на цялото и на социума. Искам да допринеса и да споделя нещо силно, нещо съществено. Нещо, което може да придвижи човека дори един милиметър напред.
Като малък исках да стана?
Йордан: Исках да стана човек, който да лекува хората.
Станахте май такъв човек?
Йордан: Да, може би в друго отношение. Но аз мечтаех, като видя човек да мога да го лекувам. И хората и животните.
Искали сте да станете доктор?
Йордан: Не. Исках като погледна човека и да го излекувам. Това исках като бях дете. Като видя човека и да му дам здраве и живот.
Къде е това желание сега?
Йордан: Пак е там. За съжаление фантазията на възрастния е доста по-ограничена, отколкото на децата. Но няма нищо по-хубаво от това, да можеш да дадеш сила и живот на някой.
Благодаря за този разговор на диригент Йордан Камджалов. Желая успех и дано детската мечта се осъществява.
Йордан: Благодаря!
