В навечерието на 24 май за обучението с жестов език ще говорим с журналиста Христина Чопарова от специализирания сайт "Ние ви чуваме".

Интервюто можете да чуете в прикаченото аудио.

В навечерието на 24 май, за обучението с жестов език ще говорим с журналиста Христина Чопарова от специализирания сайт „Ние ви чуваме“. Добър ден!

Добър ден!

За повечето хора като мен жестовият език е един, във вашата общност го делите на два вида – естествен и калкиращ, какво представляват те?

За повечето чуващи хора жестовият език наистина изглежда един, тъй като незапознатите с особеностите му не биха различили кога жестовете отговарят точно на думите от книжовния. Предполага се, че всеки жест точно отговаря на това, което се казва, но всъщност тук е основната разлика между естественият и калкиращият жестов език. Естественият тълкува и стеснява езиковите граници, калкиращият превежда и ги разширява. Естественият възниква в средите на хора с вродена глухота, при които овладяването на речта и говора е затруднено поради невъзможност да чуят как звучат думите и как е правилно да се подреждат в изречение. По тази причина речта на глухите хора е силно аграматична. Затова и естественият или роден, натурален - от англ. ез. нейтив /native, се приема за език със своя граматика и правила. В глухите семейства жестовете се усвояват преди речта и са първи език. Това е ограничен набор от знаци, с които си служат, за да обозначават познатия им свят вътре в семейството. Жестовият език или език на знаците, както е известен по света, изобразява с пръстите на едната или двете ръце думи и изрази, обозначаващи предмети и действия. Глухите посочват предмет и показват жеста за него. Но не разграничават свързващите части на речта, защото не знаят какво представляват, не могат да си ги представят в образ и затова предлози, съюзи – в, на, по, за и др. просто не присъстват в речта им. Съответно, глаголните времена и лични местоимения също са неправилно поставяни от тях. С други думи, речта на хората с вродена глухота е силно аграматична, защото не е имало как да се усвоят в семейството граматическите правила.

Kой от двата жестови езика за кои хора от нечуващата общност е предназначен?

Тъй като естествения жестов език е език на глухите хора, вече на етап основно образование, глухите деца се учат да правят връзка между жеста, думата в картинки и нейното изписване. Въпреки това много глухи деца не усвояват добре книжовното изразяване и речта им си остава аграматична. Когато се изразяват с жестове, те следват речта им. Калкирането – ако мога така да се изразя – е жестов коректор. Калкиран жестов език е същият език на знаците, но е точен отговор на граматическите правила на изразяване. С други думи, калкиращият жестов език е грамотната жестова комуникация. Тя има знаци за свързващите части на речта и не ги изключва. Калкиращият жестов език премахва аграматичността и издига естественият език на глухите хора над нивото на нейтива. За пример ще дам изречението „Аз трябва да отида на лекар”. На естествен жестов език изречението ще звучи така: „Аз трябва отива доктор”. Ето тази аграматичност, която се счита за типична за родените без слух и за много ранно оглушалите, не съществува при тежко чуващите и оглушалите в късна възраст хора. Те обикновено имат остатъчен слух, ползват технически средства като слухови апарати и импланти, и понеже достъпът им до информация е бил повече книжовен, отколкото знаков, речта им е правилна граматически в контекста на говоримия национален език. Глухите ползват само и единствено естествен жестов език, докато тежко чуващите и оглушалите предпочитат калкиращият. Ето защо не е уместно всички да бъдат наречени сборно „глухи”, тъй като се създава впечатлението, че всички са родени без слух и всички се изразяват аграматично.

Защо казвате, че естественият жестов език е като латинският?

Аналогията е уместна заради обстоятелството, че допреди приемането на закона за жестовия език този език на знаците не бе нито популярен, нито особено добре познат или широко използван. Дори и сега все още е любопитен, със своя екзотика. Той е беден на знаци, защото – както вече споменах – в средите на глухите семейства не се борави с много понятия. Едва при обучението глухите деца обогатяват езика си с нови жестове, но като цяло естественият жестов език не е равностоен на книжовният нито като богатство и количество, нито като качество заради аграматичността. Естественият жестов език е неправилният изказ на хора, които не са усвоили правилата на изразяване по обясними и извиними причини. Но това е поправимо чрез калкирането. За съжаление, то се отхвърля заради това, че е по-лесно за глухите, когато речта е освободена от свързващите ѝ части. Но когато се изрази писмено по този начин, тя е почти толкова неразбираема, колкото и латинския език. А идеята е да има комуникация без бариери. Естественият жестов език е красив, безспорно, като визуален език, заради възможността да изобразява артистично смисъла на думите и да придава значение чрез мимиката на лицето. Но той е разговорен език и не е подходящ в системата на образованието, освен в подпомагаща роля. Бидейки сам неравностоен на книжовния език, не би могъл да го обяснява или преподава. И ако в разговорни условия жестовият език може да си позволи да бъде естествен и да съкращава за улеснение, в образователен аспект той трябва да бъде калкиран, за да изтъква потенциала и възможностите на глухите студенти.

Очевидно жестовият език е нужен и в двете му версии, защо тогава законът за жестовия език е, както казвате, „агресивен спрямо грамотната версия на езика“?

Защото не я включва. Законът поначало бе съставен от хора, които не познават изобщо в дълбочина нечуващата общност и специфичните групи хора с различна слухова загуба. Затова нарече всички тях „глухи” в контекста на културното значение на носители на естествен жестов език. Тъй като глухите съставители на закона не калкират и са против калкирането, буквално направиха норматива удобен само за тях, пренебрегвайки тежко чуващите хора и налагайки естествения жестов език за общобългарски. Те така са свикнали, така им е по-лесно. В нечуващата общност обаче калкирането е гаранция за грамотност. То дори е отличителна характеристика за културна принадлежност – дали човек е глух или тежко чуващ, според това дали ползва калкиране или не. Доброто образование много зависи от семейната среда, както и от индивидуалния подход в обучението, от ранната слухово-речева рехабилитация, логопедия, орални методи, калкиране. Жестовият език на този фон е само подпомагащ разбирането. Но в закона той е приоритет, а останалите средства никъде не фигурират в текстовете на образователния раздел. Ако някой открие как се рехабилитира говор с жестов език, вероятно ще заслужи Нобелова награда.

А какво имате предвид под „агресивен“?

Самият факт, че се отрича калкирането, вече е агресия към жестовата грамотност. Още повече, че глухите активисти, които се изживяват в момента като експерти, обучители и настояват да се наричат „преводачи”, проявяват и вербална агресия към всеки, който си позволи да се изказва за необходимостта от калкиране. В този смисъл те са агресивни спрямо всеки желаещ да ползва грамотната версия на жестовия език. Калкирането съществува, измислено е от високо интелигентни хора със слухова загуба, за да служи за ограмотяване на глухите, и на практика издига естествения им жестов език до по-високо ниво. Особено когато става дума за образование, калкирането е особено необходимо. Освен това, в „Ние ви чуваме” неведнъж сме получавали и сигнали, че спрямо жестовите преводачи в БНТ, които калкират, се упражнява натиск, за да бъдат сменени с по-удобни за
активните застъпници на естествения жестов език. Това не е от вчера и потвърждава прогнозите ни, че законът ще отвори вратата за репресии и натиск. Оказващите го изобщо не се интересуват, че зрителската публика е разнородна и в нея не всички са глухи, респ. преводачите се съобразяват с аудиторията и изискванията за професионален жестов превод. За агресивните активисти е важно просто да сложат свои хора, обявени за „по-качествени” преводачи, което е достатъчно показателно за налагането на естествения жестов език по агресивен начин.

Защо един закон може да цели намаляване на грамотността сред глухите хора?

Всъщност самият закон не го цели, но целта зад закона е създателите му да разполагат с властта да се разпореждат в образователно, медийно и всяко друго отношение, налагайки свои – и за жалост често погрешни политики и решения, несъобразени с хората в нечуващата общност. По-уместно е да се запитаме кой има интерес родените без слух да си останат неграмотни, наричайки това „култура” на глухите. Къде е логиката да се налага аграматичата жестова форма пред граматичната? Целият този „глухизъм”, ако мога така да го нарека, е просто абсурден, но за жалост, остава скрит от очите на широката общественост, докато в публичното пространство се показва една лъскава фасада на загриженост за тъй наречената
„глуха общност”.

На какво се дължи това – неразбиране, подценяване или пък има някаква умисъл?

На съчетание от всичко това, което изброихте. Докато има хора с вродена глухота, ще има и хора, които да им помагат, тълкувайки и обяснявайки им. Това обаче поставя нейтив глухите в положение постоянно да зависят от хората, които им помагат – било за жестово тълкуване, било за други услуги като писане на молби, подаване на документи или съставяне на курсови работи, дори коригиране на аграматичните им изказвания в социалните мрежи. Истинската помощ е в това родените без слух се научат още като деца да се справят сами, а не да очакват, че другите са длъжни да правят всичко вместо тях, да ги улесняват и да наричат това „подпомагане”. Създателите на закона се погрижиха за своите интереси и заетост, за да си гарантират, че винаги ще има нужда от тяхното „подпомагане”. В случая, не се касае толкова за подценяване, колкото за силно преувеличение качествата на естествения жестов език и неговите носители. Уви, жестовият език не е нито талант, нито е специално умение, освен ако не става дума за жестиране с невероятна скорост, какъвто бе рекордът на Гинес преди няколко години от британеца Томас МакКуини. Но емоционални манипулации и демонстрации на естествен жестов език в телевизионни формати не са талант, а по-скоро избиване на тежки комплекси.

Как се изучава жестовият език от различните групи нечуващи хора?

Много зависи не само от степента на слухова загуба, но и от влиянието на средата. Глухите семейства не залагат толкова на оралните методи, на развитието на говора, защото при тях жестовият език е достатъчен за всичко. Чуващите семейства желаят децата им да са в звучен свят, технически ги протезират и полагат повече индивидуални усилия за развитието на говора и речта им, чрез средствата на ранната слухово-речева рехабилитация. В резултат на това тежко чуващите и родените без слух деца в чуващи семейства са по-подготвени да отговорят на академичните предизвикателства и да продължат образованието си след средното. Дългогодишните ни наблюдения и комуникация със студенти са показали, че по-често тежко чуващите и оглушалите продължават академичното си развитие, отколкото родените глухи. Глухите хора по правило притежават по-ниско самочувствие заради липсата на слух, недостатъчно рехабилитиран или особено звучащ говор, както и една особено обострена чувствителност към публични оценки от страна на чуващата общественост към вокалните им различия. Те учат жестовия език в семействата си, след това по правило в специализирани училища и рядко записват висше образование. Заради аграматичността и особеностите на изказа им става обяснимо защо висшето образование не е територията която ги привлича, и затова глухите обикновено се насочват към художествени занаяти като начин на себеизразяване и към професии, несвързани със слухово внимание. В настоящата реалност приложението на естествения език в системата на българското образование ще доведе до отказ от книжовност. Ще се аргументирам с пример от моята практика. Имах случай да присъствам на експеримент, в който на група от 5 младежи с вродена глухота, ползватели на естествения жестов език, бяха раздадени картончета със съвсем простички, ежедневни думи. Помолени бяха да ги прочетат и да кажат какъв е техният жест за тази дума. От петима трима не успяха дори да прочетат думата. Тъжно е, защото свикналите да жестират младежи са много отдалечени от четенето на книги, вестници, учебници, лекции, изобщо от достъп и разбираемост на всякакви писмени текстове. Логиката им е, че е по-лесно да се изкаже нещо с жестове, отколкото да се напише. Подобна перспектива е много притеснителна, защото силно би се занижило нивото на общата култура и грамотност на глухи деца и младежи. Какъв смисъл би имало да притежават висши академични степени, ако не са в състояние да прочетат, осмислят и съставят граматически текстове на български език? А и чрез жестовия език те винаги ще са в състояние на зависимост от хората, които им помагат. И вместо сами да развиват умения за писане, ще разчитат някой да им напише молбата, документите, курсовата работа. Жестовият език, без значение дали е калкиран или не, не попълва документи, не пише реферати, не възпитава в книжовност. И не е логично глухи студенти да вземат изпитите си чрез жестиране или с помощта на жестов посредник, защото университетът е мястото, където е нужно да покажат самостоятелно справяне и способност да
боравят със сложна академична информация.

От какви специалисти трябва да се преподава жестовият език?

Потребява се онова, което се предлага, затова е от значение то да е разнообразно, за да има богат избор. Затова обучителите следва да са лица, които имат добра устна артикулация, широка обща култура и познания както по български книжовен език, така и по естествен и калкиращ жестов език. Монолингвистично обучение само с естествен жестов език не предоставя големи възможности на обучаваните да получат максимума познания по естествен, калкиращ и артикулативен превод, за да могат да ги прилагат в различни ситуации както за глухи, така и за тежко чуващи и оглушали лица. От уважение към българския език, който се изобразява и с жестове, нека е грамотност!