Капитанът на волейболните ни национали и един от номинираните за "Мъж на годината 2015" Владимир Николов застана пред микрофона на Ирина Русева. 

За волейболните емоции през годината, предстоящите олимпийски квалификации, първото волейболно училище на Балканите и много други теми - в следващия разговор.

Кога и как разбра, и какво означава за теб номинацията ти за „Мъж на годината 2015” ?

Владимир: Разбрах преди седмица в разговор с твоя колежка. За мен тази номинация беше и все още е изненада.

Каква беше 2015 за Владимир Николов?

Владимир: Със съпругата ми Мая наскоро си говорихме, че за нас 2015 беше една добра година, без запомнящи се върхове, но с доста положителни неща. Най-важното бе успешното раждане на Филип – третото ми дете.

Какво означава да си баща на три деца ? Как успяваш да се справиш, защото ти все още играеш волейбол на най-високо професионално ниво, това изисква непрекъснато да си в топ форма, в същото време обаче три деца те чакат вкъщи, съпруга, която също има нужда от помощ, иска внимание?

Владимир: По отношение на децата смятам, че основната тежест се пада на Мая, тъй като заради работата, честите пътувания, нямам достатъчно време да стоя вкъщи. Въпреки всичко успявам с доста гимнастики и усилия поне да присъствам на важните моменти. Започнаха да играят волейбол и двамата играят в един отбор, и когато мога отивам да ги тренирам. Опитвам се да бъда и добър баща.

Това е изключително важно, защото въпреки че си звезда, ти имаш семейство, към което имаш големи отговорности. Помагаш ли на Мая в домакинската работа? Можеш ли да сменяш памперси ?

Владимир: Памперси сменям редовно, това не е някакви философия. Колкото за домакинската работа – да, опитвам се да помагам.

Готвиш ли?

Владимир: Всяка неделя готвя като вариантите на менюто са два-суши или пица...по телефона.

Така готвят мъжете, съвременните мъже.

Владимир: Дотам ми се простират възможностите в кухнята.

Как успява Мая да се справя с три деца, защото малко хора знаят колко е трудно на съпругите на спортисти да се оправят сами в ежедневието с цялата отговорност за дома, за децата? Оценяваш това, аз съм сигурна.

Владимир: Аз го оценявам, но наистина хората, които ни гледат отстрани, те виждат повечето положителни неща, не виждат това, което е зад кадър или зад сцената. Не виждат, примерно, че ние сменихме девет града за 15 години. Във всеки един град трябваше апартамента ( къща ), който ни дават от клуба, да го превърнем в дом. Тежестта на това занятие изцяло се падаше на Мая. Всяка жена може да си представи, за наш мъжете не е такъв проблем и ние не го разбираме, но всяка жена знае колко е неприятно да смениш гинеколога, козметика, фризьора, маникюристката във всеки един град. За мен е по-лесно, защото аз все пак имам някаква среда в отбора. Мая трябваше всяка година да търси нови приятели, нови запознанства – нещо, което е интересно, но в един прекрасен момент й натежава.

И да се оправя сама, защото ти имаш лагери, мачове, пътувания и т.н. Това е една елементарна ситуация: децата се разболяват, теб те няма и тя е сама в чужд град сред чужди хора.

Владимир: Това е „Законът на Мърфи”. Това се случва най-редовно. И не само, че е сама сред чужди хора, но трябва да говори и на чужд език.  В Италия накрая започнахме да се оправяме добре на италиански, но в Япония децата бяха малки, разболяват се (Алекс на 3, Мони на няколко месеца) – отиваш на доктор с преводач.

Мая е Желязната лейди и се оправя във всяка една държава, в която сте били. Не се ли умори от това странстване ?

Владимир: Уморихме се и аз, и тя.

Как приемат децата смяната на държави и градове, свикнаха ли ?

Владимир: Вече и на тях започва да им натежава. Докато са малки няма проблем, но вече искат да имат приятели, среда , нещо различно от постоянно сменящото се. Последната година, това лято, прекарахме около един месец вкъщи.

Когато казваш вкъщи – имаш предвид дома ви в България ? Това е истинското вкъщи?

Владимир: Да, ние сме българи, аз съм българин и съм на работа в чужбина.

Но третото ти дете се роди във Франция?

Владимир: И първото се роди във Франция, но за съжаление към днешна дата това, което мога да правя, единственото, което мога да правя, се оценява добре в чужбина, не в България.

Защо се получава така ? Защо България винаги е раждала, ражда и ще ражда волейболни звезди, които за съжаление се реализират като топ професионалисти навън ? Икономически ли са само причините ? Ние не можем да отговорим с нормалното заплащане на волейболните звезди в България и те обикновено се връщат в края, в залеза на кариерата си ?

Владимир: Не е въпросът само до пари. Въпросът е и до организация, и възможности, защото когато аз заминах за чужбина първата година, вече три години подред бях най-добър в България. Аз заминах 2002 година, т.е достигнах тавана на развитието си в България, повече не можех да се развивам. Ако бях останал, никога нямаше да разкрия максимума на възможностите си. Така че не е само до пари.

Чувствал ли си носталгия ?

Владимир: Постоянно, всеки ден

Какво представлява за теб носталгията – само липса на дома, на приятелите, на родното ? Какво е усещането вътре в теб?

Владимир: Чувстваш, че нещо ти липсва, което не можеш да го опишеш, не можеш да си го вземеш, не е нещо материално, но то е там -лиспва.

Тъга ли е носталгията ?

Владимир: Аз го чувствам като липса вътре в себе си и в момента, в който кацна на летището, то изчезва.

Когато  се прибереш в България ?

Владимир: Да, винаги. Сигурно на много от слушателите ще им се стори странно, които нямат възможност да пътуват толкова много – за тях всяко пътуване е едно приключение, интересно, различно. Аз всеки път изпитвам радост, като си тръгвам от някъде за вкъщи и всеки път се чувствам добре, като се върна в България.

Въпреки това обичаш приключенията. Подарявал си на твоята прекрасна съпруга Мая екзотични пътешествия . Кое е най-красивото място, на което бяхте досега, защото съм сигурна, че тепърва ще я изненадваш ?

Владимир: Няма да я изненадвам, защото тя такива изненади не обича, но това е друга тема.  Мястото, което ни направи най-силно впечатление беше остров Мавриций.

Чела съм твой разказ за остров Мавриций и аз също бях много впечатлена. Наистина ли там е раят на света?

Владимир: Така ни изглеждаше.

Като в приказка ли се чувствахте ?

Владимир: Да, на нас толкова ни хареса , защото беше в един период, в който имахме много сериозна нужда от почивка. След Европейското първенство през 2011 година, в което не постигнахме желания резултат, след едно изключително тежко лято. Веднага след това започнахме сериозни тренировки с отбора на Пиаченца. Изиграхме доста мачове, отново разочароващи и когато отидохме на Мавриций, номеври месец, за нас беше възможност да се откъснем от тази действителност, която беше по-скоро натоварваща заради липсата на резултат. Отивайки там за шест дни успяхме да забравим напълно проблемите и да презаредим батериите.

Зарежда ли те любовта на феновете? Успя да я усетиш по един невероятен начин в Зала Арена Армеец на Европейското тази година ?

Владимир: Да.

Ти си човек, който се зарежда от тази любов, но малко хора знаят, ако трябва да влезем зад кулисите, колко болка и колко труд трябваше да вложиш, за да играеш така за България и дори когато сгреши да излезеш пред всички и да кажеш: „Да, аз сгреших” . Това може да го направи само един истински мъж. Какво ти костваше? Откъде тази огромна смелост ? Как се възпитава в един мъж тази смелост ?

Владимир: Аз не смятам, че това е някаква смелост. Аз така съм възпитан и се опитвам да възпитавам така и децата си. Всички сме хора, всички грешим - това е факт.

Но трябва да бъдем открити и честни

Владимир: Аз смятах, че в тази ситуация, да, не успях да направя това, което се очакваше от мен,  т.е сгреших. Но след като си сбъркал не е проблем да признаеш. За мен не беше въпрос на смелост, аз не чувствам, че съм направил нещо кой знае колко смело.

Къде е ключът към успеха в колективните спортове? Освен че трябва да сте в топ форма на терена, духът на отбора как се изгражда, защото вие трябва да сте приятели, за да постигнете нещо голямо ?

Владимир: Не е така. Мога да дам примери в отбори, в които съм бил със страхотни приятели.

И постигахте ли успехи заедно

Владимир: Постигали сме успехи. В отбора на Тур, когато успяхме да спечелим първото първенство в тяхната история (шампионската лига), всички бяхме приятели. Имахме много добра атмосфера и това ни донесе резултат. Успяхме да спечелим, въпреки че отборът ни беше среден като качество и като състезатели. Но също така от февруари  2010 до февруари 2011 година играх в отбора на Кунео, в който имах двама приятели т.е като цяло нямах приятели в отбора и успяхме да спечелим всеки един турнир, в който участвахме за една година, т.е не е задължително да бъдем приятели, за да постигаме успехи.

Трябва да бъдете професионалисти на терена ?

Владимир: Това е най-важното, защото ако ти знаеш как да сложиш топката на земята, дали си приятел с този до теб, или не това не е толкова важно. Но когато нямаш такива спортно-технически качества, когато не си категорично по-добър от противника, отборният дух, колективът ...ще използвам един цитат „ Ако си готов да умреш за този, който е до тебе, това помага в тежки ситуации. Когато не си категорично по-добър от противника”.

Вие волейболистите четете страшно много по време на лагери, дълги пътувания. Кои са любимите ти книги ? Какъв жанр предпочиташ ?

Владимир: Предпочитам да чета развлекателни книги. Използвам книгата, за да бягам от действителността, от реалността.

А съвременна или историческа тематика ?

Владимир: Различни книги. По принцип предпочитам фантастика, криминални романи, трилъри. Чел съм много исторически книги, историята ме увлича. Мога да кажа книга, която ми повлия категорично в живота, промени ми мирогледа – това е „Атлас изправи рамене”. Книгата е написана от Айн Ранд. В Тази книга намерих много свои мисли, които бяха написани на хартия преди 70 години.

А музика ?

Владимир: Слушам редовно музика, последните 3-4 години слушам джаз.

Променяш стиловете

Владимир: Да, и ние се променяме и вкусовете се променят.

Струва ми се, че по едно време харесваше хард рок , мелъди рок ?

Владимир: Аз все още си ги харесвам

Сега релаксираш с джаз. Наближават най-светлите християнски празници. Какво би пожелал на нашите слушатели с настъпването на Коледа и Новата 2016?

Владимир: Трудно ми е да правя такива пожелания, но пожелавам здраве, щастие и любов. Дръжте се за семейството, защото когато имаме спокойствие, мир и здраво семейство, работата я посрещаме много по-лесно. Когато имаме подкрепата на семейството, на близките, когато ние ги подкрепяме, ние се чувстваме по-добре и даваме позитивна енергия на цялото общество.

Най-важното нещо според мен, което направи през 2015 година е основаването на волейболната школа. Разкажи ни за децата, които дойдоха при теб ?

Владимир: Това волейболно училище, което  направихме беше една идея, която зрееше от 2-3 години в главата ми. Реализирахме я, защото видяхме интереса по време на Европейското и преди него. Успяхме да видим интереса, който има към волейбола и използвахме инерцията, създадена от това Европейско първенство. В началото имахме проблеми с училището, защото когато го започнахме нашата идея беше да имаме 3-4 групи, около 50-60 човека. На втората седмица се бяха записали над 200 човека. След като се записаха 250 човека, спряхме записването, защото нямахме капацитет да предложим условия да се забавляват хората. Така се оказа, че идеята, която имахме е доста интересна за много хора. За момента ще работим да развиваме още проекта.

Реална мечта може да бъде сбъдната олимпийска квота за България за игрите в Рио през 2016. Предстои ви тежък турнир в Берлин – Европейско олимпийска квалификация, осемте най-силни отбора на Европа, но след това има възможност и за втори шанс, ако разбира се успеете да завоювате място в тройката.

Владимир: Ако не беше жива тази мечта и ако не беше толкова силна, нямаше да си говорим сега с теб тук, защото аз се върнах за тази квалификация, за да успея да помогна на отбора. Мечтая, да, искам да играя в Рио.

Играе ти се, нали ?

 

Владимир: Играе ми се. Олимпиадата е един такъв форум, на който аз просто мога да пожелая на всеки спортист, който жертва всичко, което се жертва около спорта – здравето, свободното време – да изпита чувството да бъде на Олимпиада.