Две години след случая, при който Дебора Михайлова от Стара Загора, тогава на 18 години, стана жертва на домашно насилие, младата жена се обърна с благодарност към хората, които са ѝ оказали подкрепа. В своя профил в социалната мрежа Instagram тя публикува благодарствено писмо до всички онези, които са я подкрепили в трудната битка.

Ето какво написа Дебора Михайлова:

"Писмо до всички, които усещат с мен

Преди точно две години, на тази дата, преживях нещо, което не се забравя.

Не беше просто болка.

Беше болката, която не се преживява. Само се носи. Цял живот.

Беше пречупване – на тяло, съзнание, дух.

Дълго лежах неподвижна, чужда на самата себе си.

Тялото ми се беше предало. Катетърът, болката, срамът… всичко ме разкъсваше.

Не можех да се къпя. Не можех да стигна сама до тоалетната.

Нуждаех се от помощ за всичко – и това смазваше сърцето ми.

Спомням си вечерите, когато се опитвах да се обърна.

Само за миг спокойствие. Само за глътка въздух.

Но всяко движение беше като нож.

Всяка поза – битка между агонията и волята ми да не се предам.

Имаше момент…

Цялата бях в кръв.

Не можех дори да избърша сълзите си, камо ли да се погрижа за себе си.

И тогава майка ми – с мокри кърпички – ме чистеше с треперещи ръце.

Нежно. Болезнено.

Оттогава дори миризмата на онези кърпички ме хвърля обратно там –

в болницата, в унижението, в тишината, която крещи.

Когато се изправих… сякаш носех чуждо тяло.

Треперещи крака. Хапки, които не мога да преглътна.

Поглед в огледалото — а там вече няма коса, няма предишна мен.

Само сянка… и някаква нова жена, която трябваше тепърва да приема.

По тялото ми останаха белези. И те не избледняват.

Няма крем, няма време, което да ги заличи.

Те са гравирани в кожата ми.

Като карта на ада, през който минах – и оцелявах.

Тези белези не ме срамуват.

Те ме изграждат.

И дори да не ги виждате — аз ги усещам всеки ден.

Някои отвън. Други — много по-дълбоко.

Днес ви пиша не за да ме съжалите.

А за да знаете какво е да се изправиш от нулата.

Да оживееш, когато нямаш сили дори да дишаш.

Да се върнеш при себе си.

Променена. Но жива.

Благодаря ви, че сте с мен – с очи, с думи, с обич.

Вашата подкрепа ми даде криле, когато аз имах само рани.

А ако някой чете това и страда – нека знае:

ти не си сам.

Това, което носиш – болка, белези, страх – не те прави слаб.

Те просто доказват, че още си тук.

И че утре има.

Колкото и да боли", гласи целият текст на публикацията“.