Тормозът в училище често приключва с последния звънец, но за човека, който го е преживял, последствията могат да останат много по-дълго. Именно за тези невидими белези, за страха да бъдеш себе си и за начините, по които човек постепенно намира своята среда, говори Захари в специален разговор за „Мечтани дестинации“ на Дарик.

Познат като създател на съдържание, Захари неведнъж използва онлайн пространството си, за да повдига теми, свързани с психическото здраве и трудностите, през които преминават младите хора. Този път той разказва от първо лице за собственото си детство и училищните години, които определя като период, белязан от много тормоз и страх.

„Това, с което ще запомня училищните ми години, е тормоз. Със сигурност много тормоз. Невъзможност да бъда себе си. Защото просто ме беше страх“, споделя Захари.

Историята му започва още в детската градина. По думите му още тогава различността му е била забелязвана от останалите деца, а той постепенно започнал да търси място, на което да се чувства спокоен и приет. Така момчетата се превърнали в неговата „safe space“ – не защото това е било неговият естествен избор, а защото там е търсил усещане за сигурност.

С времето ситуацията се променя, особено след заминаването му за чужбина. В Холандия Захари постепенно започва да намира своята среда, да създава приятелства и да се чувства по-свободен да бъде такъв, какъвто е. Днес той има както близки приятели момчета, така и момичета, и определя това като „най-доброто от двата свята“.

Преди това обаче изкуството също се оказва важна част от неговия начин да се справя с трудните моменти. Оказва се, че Захари дълги години е участвал в литературни конкурси, като е изпращал свои текстове и е печелил различни награди. Паралелно се е занимавал и със спорт.

„Заниманието ми с изкуство е било начин, по който аз да бягам. Отново търсене на safe space“, признава той.

Училището обаче оставя след себе си не само спомени за заниманията и наградите, а и постоянен страх. Захари описва как още сутрин, преди да влезе в класната стая, е знаел, че трябва да бъде внимателен да не реагира, да не отговаря, да не дава повод.

„Окей, сега като влезеш в класната стая, спокойно. Каквото и да кажат, каквото и да чуеш, не дей реагира. Не дей им обръща внимание. Не дей им казва нищо по-добре. Да си мълчиш, за да те оставят на мира“, разказва той.

Това се превръща в неговата мантра за години. Мълчанието е начин да се опита да избегне следващата обида, следващия конфликт, следващото унижение. Само че, както самият Захари признава, дори това не е било достатъчно.

Един от най-тежките моменти, които си спомня, е случка по пътя от училище към дома. Група ученици го пресрещат, обграждат го и започват да го обиждат. Той не знае как да реагира и отново избира да мълчи, докато ситуацията приключи.

„Просто седя, мълча, трая и чакам да приключи. И просто се моля нищо да не стане“, спомня си той.

Тези моменти обаче не приключват в мига, в който хората си тръгват. Остават в съзнанието и продължават да влияят дълго след това.

„Това не си тръгва от моето съзнание. Това са най-тежките белези. Да беше удар, да беше рана, ама психическа травма, която оставя това нещо“, казва Захари.

Именно заради това той вярва, че разговорът за тормоза не трябва да се ограничава до един ден или една кампания. Според него младите хора трябва да имат пространство, в което да могат да говорят за преживяното, без страх, че последствията ще бъдат още по-тежки.

Захари признава и нещо още по-лично, че част от тези подробности никога не е споделял публично в социалните си мрежи. В ефира на Дарик обаче за първи път разказва за конкретни моменти, които според него са важни именно защото много хора ги носят в себе си и не говорят за тях.

„Много хора ги крият в себе си. Те са точно тези, които формулират травмите ни с годините“, споделя той.

Разговорът за тормоза постепенно се превръща и в разговор за приемането, за намирането на собствената среда и за правото всеки човек да бъде себе си, без да се страхува от реакцията на останалите. А личната история на Захари показва колко дълъг може да бъде пътят от детето, което се страхува да влезе в класната стая, до човека, който днес избира да говори открито за преживяното.

Защо е важно да говорим за тези теми, как Захари успява да намери своята среда и какви още болезнени спомени от годините на тормоз носи със себе си – чуйте повече от откровения разговор!