На 2 май 2024 г. най-възрастният почетен гражданин на община Мездра - о. з. полк. инж. Георги Димитров от село Лик, пионер на българската радиолокация и доайен сред народните инструменталисти у нас, навърши 92 години.
По този повод Община Мездра му пожелава здраве, бодър дух и много нови радостни моменти в живота, споделени с неговите близки хора!
***
БАЙ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ОТ СЕЛО ЛИК: ПЕСЕНТА НА ОКАРИНАТА ИЛИ КОЛКО Е ХУБАВО ДА ЛЕТИШ
„В някои райони на Северозападна България местното население казва, че когато играе, „лети”. С „лети” се характеризира от една страна леката и вихрена игра, от друга - състоянието на танцуващия, за когото играта е някакво отделяне от земята, летене, откъсване от грижите на всекидневието и преминаване към желаното и обично състояние на радост и веселие. Севернякът „лети” като вятър, а свободно разлюлените му ръце допълват това усещане.”
Този самобитен дух на северняшкия народен танц, уловен от акад. Красимир Петров („Български народни танци от Северозападна и Средна Северна България”), може да бъде усетен в изпълненията на окарина на 92-годишния Георги Димитров от село Лик, Врачанско, който е доайен сред народните инструменталисти в България.
Роден на 2 май 1932 г. в село Типченица, останал едва 6-годишен без баща, той е отгледан в семейството на Цветко Иванчев, към когото и до ден-днешен питае топли чувства. „Това бяха почтени, трудолюбиви хора - за тях бях като роден син”, споделя бай Георги. Именно „чичко” Цветко му купува първата окарина от пазара в Мездра и има-няма 12-годишно овчарче „полека-лека започнах да се уча да свиря, главно по слух. Като ученик в мездренската гимназия свирех на кларинет и получих познания по нотите. Оттогава се зароди у мене любовта и увлечението към народната музика”.
Впоследствие завършва с пълно отличие Военното артилерийско училище в Шумен (1950-1952), служи в поделенията във Враца и Плевен, дипломира се като инженер от ракетните войски за ПВО (1961-1965), след което в продължение на 15 години (1965-1980) е преподавател във ВНВАУ „Георги Димитров” и подготвя десетки военни инженери за противовъздушната отбрана на нашата страна. След пенсионирането си известно време споделя знания и опит като специалист в Националната служба за борба с градушките.
През всичките тези години инж. полк. Георги Димитров не престава да свири на глинения духов музикален инструмент - било на празници във военното училище, било на събори, било у дома.
През 1970 г. си купува окарина, изработена от троянските майстори на художествените занаяти от с. Терзийско, с която свири и досега, а от 1975 г. по препоръка на известния български етноорганолог (специалист по народни музикални инструменти) Вергилий Атанасов от Института за музикознание към БАН започва да си води списък на мелодиите, които знае.
В момента репертоарът му включва над 200 мелодии от всички фолклорни области на България. Любимата му е „Провикнал се е Никола” на Борис Машалов, но душата му пълнят също „Авлига пее в градина” на Мита Стойчева, „Чие е това момиче” на Кайчо Каменов, „Кога зашумят шумите” на Костадин Гугов, „Залюбих мамо три моми” и др.
От 1976 г. насам е неизменен участник в Националния събор на българското народно творчество в Копривщица, от Третия до Единайсетия (вкл.). При всяка от деветте си изяви е награждаван със златни медали, плакети, диплом или грамоти „за постижения в представянето”. Най-ценна обаче, си остава първата награда, връчена му от Людмила Живкова. По случай 120-годишнината от рождението на Гюрга Пинджурова на последния събор бай Георги изпълни една от емблематичните й песни - „Гугутка гука в усое”, с което спечели аплодисментите на публиката и високата оценка на журито с председател проф. Петър Льондев.
С особено умиление си спомня за срещата си с ген. Добри Джуров, пред когото навремето изпълнил няколко мелодии на един банкет, както и за трите си посещения в бившия Съветски съюз (веднъж по служба в Казахстан), при едно от които „изсвирих любимата песен на Сталин - „Сулико”, и руснаците ме нарекоха „българския славей”.
Напоследък често тъгува за съпругата си Найда, отишла си преждевременно от този свят и… току взема окарината - да се разтуши. Боли го, че няма на кого да предаде „занаята”, макар от години да свири съпровод на Детската група за автентичен фолклор при местното читалище. С тях разучават ситните стъпки на „Шумадия” - хорото, с което не спират да очароват публика и жури на съборите и да печелят награди.
Другата отрада на самоукия виртуоз са дъщеря му Румяна, есперантист в Германия, синът Любомир, който е бивш военен, внучката Надежда и правнукът Филип. „Всички тези неща са ме крепили в живота, споделя Маестро Димитров. Благодаря на Бог, че доживях до дълбоки старини. На младите пожелавам да обичат народните песни и танци, да тачат българските традиции, защото благодарение на тях сме се съхранили като нация през вековете.”
А за ракията на бай Георги - ех, за лижката ракия могат да се напишат трактати!*
Б. а. *Перифраза от разказа на Георги Бърдаров „За петата ракия или колко е хубав животът”.
