Обяснение в любов към Дарик радио

Първата събота след като парламентът ме избра за генерален директор на БТА е ден за обяснение в любов към Дарик радио.

Дойдох в Дарик радио със създаването му през 1993 г. Доведе ме Зора Нейкова от програма „Христо Ботев“ на единственото тогава българско национално радио, която заедно с други колеги се прехвърли като водеща в Дарик. В „Христо Ботев“ аз водех понякога издания на едно младежко предаване, което се казваше „Юноша“.

Като юноша не исках изобщо да се занимавам с политика, защото ме отблъскваше крещящото противопоставяне между хората в първите години на българската демокрация. Затова през първите ми месеци в Дарик радио правих анкети по отвлечени теми – например, кой е Елин Пелин на софийската улица „Елин Пелин“ на датата на раждането му, от която анкета ставаше ясно, че някои от живущите до дома му не бяха наясно нито с името му, нито с творчеството му … Тогава мислех, че никога няма да се занимавам с политическа журналистика. През лятото правех включвания за сутрешния блок от странджанското село Велика с разкази за живота там. 

Моят шанс в Дарик радио се оказа една нещастна случка. Бяха ми дали за анкетите специален магнетофон, чиято марка още помня – „Маранц“. Носех го в една чанта през рамо. Оставих я на земята на улицата, за да бутна една закъсала кола и като се върнах чантата с „Маранц“-а я нямаше. Струваше две хиляди германски марки. 

Тогава се запознах с Радосвет Радев, в чийто кабинет отидох лично да обясня за загубата. Дарик радио тъкмо беше стартирало, нямаше достатъчно техника и въобще не ми минаваше друго през ума, освен да взема заеми, за да възстановя двете хиляди марки за „Маранц“-а и да се махна от радиото на моето нещастие. Радосвет, обаче, ми каза да не давам парите веднага, а да си ги изработя. Хонорарите за анкетите бяха такива, че това налагаше да остана поне година. Останах и нещастието ми се оказа най-голямото щастие.

През май 1994 г. програмният директор тогава Владимир Танев, който искаше да ми помогне по-бързо да изплатя „Маранц“-а, ми предложи да заместя за едно предаване не помня вече кой от водещите на всекидневния обзор „Денят“, комуто се беше случило нещо. Хонорарите за водещ бяха доста по-високи от тези за анкетьор, разбира се.

Аз вече работех и като сътрудник в редакция „Информация за чужбина“ на БТА, за да си изкарвам пари за студентския живот в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. И точно преди да трябва да заместя водещия на „Денят“ по Дарик радио от БТА ме бяха пратили да отразя поредния конгрес на БСП, който до сутринта гласува за нов лидер. Посрещнах тъкмо избрания Жан Виденов под трибуната и го поканих да гостува вечерта в „Денят“. За изненада на всички в Дарик, той прие. Освен него, поканих за събеседник словашкия актьор – носител на „Оскар“ Йозеф Кронер, който играеше и в българския филм „Ти който си на небето“ и беше дошъл по някакъв повод в България. Бях направил удар със събеседниците и изплащането на „Маранц“-а тръгна по-бързо, защото започнаха да ми дават да водя „Денят“ по-често.  

През лятото Владо, който водеше „Седмицата“, отиде на море и ме остави да я водя и нея. Тогава също направих удар – беше паднал военен самолет и да участва в предаването се съгласи командващият на Военно-въздушните сили генерал Михо Михов, който донесе касета със запис от черната кутия с последните думи на пилота. 

През есента пък гостувах на близки роднини в Санкт Петербург точно по времето на поредните избори в Русия и се включвах с кореспонденции.

Така се превърнах в политически журналист. 

Владо спря да води „Седмицата“, за да се отдаде изцяло на програмното директорство и Радосвет остави мен за водещ. Помня как ме посъветва да говоря с по-дълбок тембър, защото явно звучах не особено сериозно за такава сериозна работа. И досега не съм достигнал неговата дълбочина на гласа …

Още при първото предаване трябваше да реша как да съм облечен. Реших винаги да съм с костюм, защото прочетох как Сирак Скитник отговарял на онези, които го питали защо води с костюм първите предавания по Радио София: „Как човек може да говори на толкова много хора, ако не е в костюм“. 

А колегата ми от БТА Ива Тончева, която имаше радио опит в ББС, ме посъветва да си измисля едно и също обръщение за начало и така започнах да се обръщам към слушателите с „госпожи и господа“ понеже ми си струваше, че госпожиците не се интересуват от политика …

Нататък съдбата ми в Дарик радио ви е по-позната. Водех „Денят“, „Седмицата“ и „Годината“ – радио-маратона в края на декември, който постепенно стана по петнайсетина часа с участието на политическия и духовен елит на България и където обявявах Политикът и събитието на годината. 

28 години Дарик радио и аз бяхме едно.

Впрочем междувременно заради Дарик радио напуснах БТА и така благодарение на Дарик радио станах адвокат. 

През декември на 1995 г. Радосвет Радев ми се обади с предложение да отразя посещението на тогавашния президент Желю Желев при папа Йоан Павел Втори. Казах на ръководителя на редакцията ми в БТА, че ще си взема отпуска и повода за нея. Той се зарадва и ме подкрепи, но големите началници в агенцията – тогава част от политическите борби – решиха да спазят общо решение на финансираните от държавата медии да не отразяват Желю Желев заради криво разбрана подкрепа за премиера Жан Виденов, а аз все пак бях лице от БТА. Трябваше да избера между БТА и папата и избрах папата като напуснах БТА. Кой знае защо, когато си тръгвах, бях сигурен, че ще се върна … 

Завърших право, водейки в Дарик. После станах адвокат. 

От понеделник до петък си бях адвокат – основно в сферата на интелектуалната собственост и медийното право, включително на БТА в различни периоди с прекъсвания и непрекъснато на Дарик. А в петък срещу събота не спях, за да готвя „Седмицата“. Синът ми Александър я наричаше „неспаната вечер“, а дъщеря ми Ана Мария знаеше, че в петък вечер никъде не се излиза, не се канят гости и се мълчи по време на новините и „Панорама“ на БНТ.

Наистина не лягах. Не може да си представя, че ще говоря на толкова много хора без да съм подготвен. Смятах, че е проява на неуважение към събеседниците на толкова важни постове и с такова голямо обществено присъствие, да отбия номера с общи въпроси без да съм вникнал в темата. Скоро разбрах, че някои от тях биха предпочели да бях спал в нощта преди предаването … 

Досущ по модела на „Справочна редакция“ на БТА си направих собствен архив, който попълвам и до днес. В петък вечер четях всички вестници от седмицата и късах интервютата и статиите за различни личности, които класирах по азбучен ред в папки и класьори, запълнили вече цяла стена в кантората ми. Така преди всяко интервю можех да прочета какво е говорил събеседника ми преди година, а сега вече и преди 28 години … и да му припомням във въпросите си.

Освен това за всеки събеседник се стараех да прочета нормативната база в неговата сфера. Сякаш се готвех за дело ???? 

След това пишех есетата за откриването на предаването, които станаха около две хиляди. Първоначално се опитвах да го правя още през седмицата, но видях, че обикновено все нещо се случваше в петък вечер – я смъртта на Тодор Живков, я убийството на Илия Павлов – и написаното в четвъртък или петък през деня ставаше неадекватно. Затова започнах да пиша есетата в полунощ преди „Седмицата“. Вярно, случваше се някое събитие да ме изненада и в събота сутрин и преправях коментара си преди да вляза в студиото.  

Дарик радио стана моя съдба. 

След време намерих отговора на въпроса какво означава Дарик.

Отразявах посещението на парламентарния председател професор Огнян Герджиков в Иран и ни заведоха в Персеполис – столицата на Персийската империя. Още не знаех, че ще открия благодарение на пътуванията си заради Дарик още доста империи …

В музея на Персеполис видях дарик – древната персийска монета, известна с високата чистота на златото. 

Злато – това означава дарик на староперсийски.

Всъщност името на император Дарий, който започнал да сече монетата, означава „държащ доброто“, „добронравен“.

Сигурно заради името – понеже нали според древните римляни името е знамение – Дарик се оказа с добър нрав. 

Дарик е добро място с добри хора.

И досущ като чистотата на златото, с която се славела в древния свят монетата дарик – чисто място. 

Никой в Дарик никога не замърси ефира на „Седмицата“ с нечисти намеси в предаването. 

Радосвет Радев никога не е знаел темата, още по-малко съдържанието на този коментар, въпреки че добре разбираше как с годините той придобиваше все по-голямо значение. Нещо повече, давах си сметка, че му причинявах неприятности със силните на деня, а с някои мои тези самият той беше тотално несъгласен. Но никога не измърмори. Освен срещу патоса ми в подкрепа на забраната на тютюнопушенето в ресторантите понеже той пуши. 

Едва преди година започнах да изпращам есето, както го наричаме тук, през нощта на петъка срещу съботата на редактора Маринела Величкова и не съжалявам за това, защото редакциите й много го подобриха.

Маринела стана част от „Седмицата“ точно колкото мен. Тя уговаряше повечето от събеседниците. Но най-ценни в десетките чувания на ден бяха разправиите с нея кои да бъдат гостите в предаването и как да ги наредим. А по време на предаването най-ценна беше позата й в буква „ф“ с ръце на кръста, докато аз се правех, че не я виждам, за да продължавам да си говоря с някой събеседник на фона на стълпотворение от следващи участници пред студиото.    

Аз й го връщах като пристигах за началото на предаването в десет без една, с което тя постепенно свикна. Шегувах се, че с появата си в последния момент не давам време за натиск преди ефира. 

Преди някое от многобройните си пътувания по опасни места по света бях казал на Маринела да подготви мои стари интервюта за излъчване in memoriam. Не очаквах, че ще го направи сега за изпращането ми за БТА …  

Тези, които слушат „Седмицата“ знаят, че постепенно стана така никой да не знае в колко часа свършва предаването. Когато започнах да го водя беше до един и даже Владо глобяваше за просрочване на времето, но Радосвет ме спаси като официализира да продължавам до един и половина. А по-късно често свършвах в два, три, даже четири часа … 

Името беше обрекло Дарик да бъде място на търпимост. 

Защото Дарий Първи, сякъл монетите дарик, беше останал в историята и с търпимостта си към египетските, вавилонските и всякаквите други култове в персийската империя. 

И сега, когато Господ ме върна в БТА, виждам как хората тук ме изпращат там със същата търпимост към мен, както когато ме посрещаха. Сякаш съм им дете, което отива да си поиграе другаде. 

Тук ме подкрепиха да отида там и направиха решението ми да изпълня дълга си към БТА по-лесно. Защото в БТА беше първият и единственият ми трудов договор в медиа, БТА беше един от двата ми първи клиента като млад адвокат (другият беше Дарик радио, разбира се), за БТА написах първият си проект за закон, в БТА бях правен консултант през последните три години … БТА е и личният ми дълг към предишния директор Максим Минчев, комуто уж на шега обещавах да се кандидатирам за поста му след края на мандата му в края на следващата година, но той си отиде две години по-рано … 

Впрочем изслушването ми като кандидат за генерален директор в комисията по културата и медиите беше на именния ден на Максим … и на рождения ден на Дарик радио на 21 януари … Едва не закъснях за изслушването, защото половин час преди началото му закрих в това студио „Вълчев и Вълчев Шоу“, което през тази година направихме с Даниел Вълчев за 15-ти път.

Месец по-рано пък водих 15 часа „Годината“ за 25-ти път и за 25-ти път обявих кои са политик и събитие на годината.  

А проучване на „Алфа Рисърч“ също през декември показа, че за 28 години „Седмицата“ е станало най-слушаното предаване в ефира на „Дарик радио“. 

Когато видях това проучване си помислих, че за всякакви сфери на живота важи правилото, за което съм си мислел за политиката – човек трябва да си тръгва от едно място докато е на върха, а не мъчително да тлее докато угасне или бъде прогонен …

Но си дадох сметка, че не мога да си тръгна от Дарик радио. 

Помогнаха ми и подхвърлянията, че управляващите ме били „купили“ с поста в БТА, за да съм бил млъкнел.

И реших, че няма да млъкна. 

Този коментар, с който започва „Седмицата“, остава. Как ще продължи след него предаването ще решават в „Дарик радио“.

Наистина, законът ми дава право да бъда автор и формално бих могъл да остана автор и на цялото предаване. Но да продължа с ежеседмични интервюта насред остри политически сблъсъци би поставяло на изпитание институцията, която вече представлявам. Затова реших да продължа само с коментара. 

Ще продължа като спазвам принципа, който се опитвах да следвам през всичките години в Дарик радио досега – никога да не критикувам или хваля личности, а само действията им. В това виждам голямата роля на журналистиката – да посочва лошите действия без да осъжда извършителите им като лоши и да намира добрите примери без да самозабрави носителите им. 

Всъщност – на фона на образа, който за някои имам като зъл радио-водещ – през годините аз постепенно обикнах героите, които минаваха през това студио. Бих ги описвал досущ като Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ – като добри хора, които не винаги успяват да покажат най-доброто от себе си и вършат и лоши неща. 

„Добри човече, повярвай ми…“ – обръща се Исус към Пилат в романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“. 

„А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!“ – пита го Пилат.

„Всички – отвръща Христос – зли хора на света няма.“

В това студио разбрах, че Булгаков е прав – зли хора на света няма, има само злини, които трябва да бъдат променяни.

През тези 28 години Дарик правеше точно това – променяше. Даже по едно време бях изменил сентенцията Verba volant, scripta manent (Казаното отлита, написаното остава) на Scripta manent, verba transferent (Написаното остава, казаното променя).

С това име Дарик е обречено да променя.

Понеже Дарий Първи останал в историята и като голям реформатор – като се започне с въвеждането на монетата дарик и се продължи през промени в администрацията, строителството, религията … 

На мен сега се пада да направя реформа в БТА като продължа славната й традиция, запазена от Максим Минчев … но това е друга тема.

Но хората в Дарик трябва да се поучат от нещо друго в съдбата на златната монета дарик. Когато Александър Велики превзел Персия, претопил наличните монети и затова днес те са изключителна рядкост независимо, че са били толкова разпространени в древността.

Дано Радосвет опази Дарик от завоеватели, които да претопят златния му добър дух. Вярвам, че ще го направи, както остана последният собственик на една и съща медиа от зората на демокрацията досега.

… Това обяснение в любов към Дарик стана дълго … както обикновено става в „Седмицата“ … 

Затова няма да изброявам всички имена, за които си спомням с обич сега, когато поемам към БТА … Собственикът Радосвет Радев, програмните директори Владимир Танев, Мария Цанкова, Константин Вълков, редакторите на „Седмицата“ Жени Павлова и Маринела Величкова, а редактори са били понякога още много имена, заели важно място в българската журналистика като Светослав Иванов, звукорежисьорите, някои от които вече ги няма като Сенка Тотева и Георги Георгиев, както я няма и музикалната редакторка Цвета Иванова, която по едно време беше пробила в предаването с „Песен на седмицата“, режисьорите на видеото от няколко години Страхил Митев и Чавдар Варийски, Людмил Кърджилов в ролята на фотограф – хроникьор на лицата, преминали през това студио, новинарите, които рядко дочакваха да прочетат навреме новините от предаването в часа за новините в 13:30, репортерите с включвания от събитията по време на „Седмицата“, хората от рекламата, които ме караха да нервнича през дългите рекламни блокове … 

Когато взех решението за промяната, първо се почувствах се като Дарий при Маратон – претърпял голяма загуба … 

И затова намерих изхода как да не си тръгна – да продължа с коментарите и маратона в „Годината“ през декември.

Така поне няма напразно да лежа буден в нощта на петъка срещу съботата, защото и без това даже през ваканциите не мога да заспя в нощта преди „Седмицата“ и знам, че ще е така до края на живота ми …  

Защото Дарик е любов, която винаги ще ме държи буден. 

А аз не искам нищо повече от това да живея в любов, защото тя е най-голямото богатство. 

Защото винаги ще помня думите на Свети Йоан Златоуст, на чийто празник на 27 януари парламентът ме избра за 27-ми директор на БТА, че „беден е не този, който няма нищо, а този, който желае много“ и „любовта е най-големият дар от Бога“.

Вие сте със “Седмицата” на Дарик радио. Аз съм Кирил Вълчев.