Кървавите събития от Тимишоара и Букурещ през декември 1989 г. намират кулминацията си в падането на Чаушеску и комунистическия режим. На XIV-тия Конгрес на РКП през ноември 1989 г. Чаушеску е избран отново за партиен и държавен ръководител с още 5-годишен мандат.

Опитът на режима да прогони унгарския реформистки пастор Ласло Тьокеш (László Tőkés) от жилището му в Тимишоара с мотива, че проповядвал етническа омраза, среща съпротивата на енориашите му, които правят жива верига около дома му в знак на протест. Към тях се присъединяват и румънски студенти, а демонстрацията за кратко време се разраства в протест срещу комунистическия режим.

Части от армията, милицията и Държавна сигурност (Секуритате) обграждат митинга на 17 декември 1989 г. и откриват огън по протестиращите. На 18 декември 1989 г., Чаушеску заминава на официално посещение в Иран, оставяйки на съпругата си Елена и на сътрудниците си да се справят с протестите в Тимишоара. Бунтът обаче се разраства. След връщането си в страната на 20 декември, Чаушеску държи телевизионна реч от телевизионно студио, оборудвано в сградата на Централния комитет на РКП, в което обявява събитията в Тимишоара за опит на чужди държави да се намесят във вътрешните работи на Румъния и посегателство на суверенитета ѝ.

До изявлението на Чаушеску официалните медии стриктно са избягвали каквото и да е споменаване на събитията в Тимишоара, като единствените източници на информация, достъпни за румънците са били чуждестранните Радио Свободна Европа и Гласът на Америка.

„Народен митинг“ в подкрепа на режима е организиран за следващия ден – 21 декември пред сградата на ЦК на РКП. Митингът обаче се обръща срещу режима. Семейство Чаушеску, изненадани от хода на събитията, не успяват да овладеят масовото недоволство и се оттеглят в сградата на ЦК на РКП.

Населението на столицата се събира в центъра, където обаче се сблъсква с военни и милиционерски подразделения. Строят се импровизирани барикади. Силите на реда обаче са многочислени и добре въоръжени и успяват да превземат барикадите и да арестуват стотици от протестиращите.

Въпреки че телевизионната програма е прекъсната, безпомощната и неадекватна реакция на Чаушеску е видяна в цялата страна. До сутринта на 22 декември протестите се разпространяват из всички големи градове на Румъния.

Смъртта на министъра на отбраната на Румъния, Василе Миля, настъпила при подозрителни обстоятелства, е обявена на 22 декември по всички национални радио и телевизионни станции. Веднага след обявяването ѝ, се провежда извънредно заседание на Изпълнителния политически комитет на РКП, ръководено от Чаушеску, което решава диктаторът да поеме лично ръководството на армията.

Чаушеску прави още един неуспешен опит да произнесе реч пред хората, събрани пред седалището на Централния комитет на РКП. Протестиращите обаче насилват вратите и проникват в сградата, при което на Николае и Елена Чаушеску им остава само възможността да избягат с вертолет, който ги очаква на покрива на постройката.

Точният начин, по който се развиват събитията от 21 – 22 декември 1989 г., довели до падането на комунистическия режим в Румъния дълго време не е напълно изяснен. Първоначално се смята, че това е една спонтанна народна революция. Но през 2004 година немската режисьорка Сузана Брандщетер успява да се добере до сведения и признания на очевидци, които по-късно обединява в своя филм „Революция по поръчка: шах и мат срещу семейство Чаушеску“. Пред камерата ѝ застават тогавашният премиер на Унгария, тогавашният лидер на Фронта за национално спасение в Румъния, а по-късно и президент Йон Илиеску (бивш верен сподвижник на Чаушеску), протестантският пастор Ласло Тьокеш от Тимишоара, който уж запалва искрата на революцията, зам.-министърът на отбраната по времето на Чаушеску генерал Станкулеску и резиденти на ЦРУ, френското и унгарското разузнаване. Всички признават, че т. нар. революция е била дълго и внимателно планирана още от 1986 година.

Координирана от унгарското разузнаване, тя е била приложена на практика от негови агенти, чиято цел е била да агитират масите на въстание. Едва в този филм участниците в събитията признават, че труповете на убити по заповед на Чаушеску всъщност са били отдавна умрели, взети от моргите срещу подкуп. А ген. Станкулеску признава, че, макар и смятан за предан на Чаушеску и доверено лице на съпругата му Елена, която го и подбутва в йерархията, е бил дълбоко законспириран агент на унгарското разузнаване. Самият той казва, че е саботирал заповедите на Чаушеску и когато той е издал нареждане да се разгонят протестиращите и да се установи порядък, Станкулеску е издал точно обратната заповед – войниците да се оттеглят. Той признава още и че около 90% от жертвите при тези събития не са сред мирното население, а войници от различни поделения, които, поради хаоса са се смятали едни други за терористи и са се стреляли. Висшият офицер от Секуритате (тогавашната Държавна сигурност) Филип Теодореску, твърди, че група заговорници – генерали от Секуритате, са се възползвали от събитията от 16 – 22 декември, за да извършат държавен преврат. Друг офицер от Секуритате пък казва, че държавен преврат е планиран още от 1982 г. и е трябвало да бъде осъществен по Нова година ’89-’90. Заради неочакваното развитие на събитията, планът е бил спонтанно пригоден към новите условия.

Министърът на отбраната генерал Миля е бил убит от заговорниците, тъй като е отказал да им сътрудничи, или е бил убит от хора верни на Чаушеску, защото е отказал да разпореди армията да открие огън по протестиращите. Официалната версия е, че се е самоубил.

Бурлан също признава, че ръководители на съзаклятието са генералите Стънкулеску и Нягое – близки сътрудници на диктатора и негови съветници по въпросите на сигурността. Бурлан твърди, че генерал Стънкулеску е човекът, убедил Чаушеску да свика митинга от 21 декември пред седалището на Централния комитет, където предварително са били подготвени дистанционно управляеми оръжия, за да бъдат използвани срещу протестиращите. Те трябвало да стрелят по хората, докато внедрени провокатори викат антикомунистически лозунги и да се предизвика паника. Същевременно по мегафони трябвало да се заяви, че войници на Чаушеску стрелят по хората и така диктаторът да бъде компрометиран завинаги. По време на митинга в тълпата избухва бомбичка пиратка и хората се разбягват по площада. Силно изненадан, Чаушеску спира речта си и камерите на телевизията го фиксират как гледа с недоумение случващото се. В следващия миг телевизията спира директното излъчване. През това време на площада вече започват да се чуват антиправителствени лозунги. В един момент обстановката като че ли изглежда спокойна и телевизията отново възстановява директното излъчване. Чаушеску, обещава повишения на заплатите, което не е било предварително вписано в речта му. След митинга обстановката в Букурещ става напрегната. В града избухват вълнения. През нощта площадът пред ЦК на Румънската комунистическа партия е запълнен с народ. Чаушеску и съпругата му са в сградата на ЦК и първоначално отказват да я напуснат. Провеждат се заседание след заседание, на които диктаторът недоумява защо се е стигнало до безредиците, след като е издал заповед на армията и милицията да се намесят. По това време в Румъния няма отряди за борба с безредиците. Чаушеску е смятал, че народът го обича и подобни сили не са необходими. Същевременно нито една от заповедите му да се разгонят тълпите и дори да се стреля по хората, ако това е необходимо, не се изпълняват.

Краят на Чаушеску

На 22 декември 1989 г. сутринта протестиращите пробиват и навлизат в сградата на ЦК. Ген. Станкулеску успява да убеди семейство Чаушеску, че за тях е по-добре да я напуснат с хеликоптер. Макар че в подземията е имало специални укрития за държавния глава и правителството, които са били оборудвани с всичко необходимо и дори с проходи до други, по-далечни, сгради, Чаушеску се е доверил на генерала, когото е смятал за много верен. На място е извикан хеликоптер. Той обаче не може да кацне на площада, запълнен с хора и каца върху покрива на ЦК. Николае, Елена и още двама членове на правителството се качват с тях. Хеликоптерът ги отвежда най-напред до близка резиденция извън Букурещ, където министрите слизат. А семейство Чаушеску продължават, доверявайки се изцяло на Станкулеску. Генералът обаче е оставил президента на произвола на съдбата. След като и пилотът на хеликоптера разбира, че за сигурността на държавния глава вече никой не се грижи, на свой ред лъже семейството, че няма гориво и ги стоварва на поляна до село, недалеч от румънския град Търговище. Там диктаторът и жена му откриват случаен румънец и го принуждават да ги вземе в колата си.

По пътя те чуват по радиото, че водещите ги наричат „зверове“, „изчадия“ и „изверги“, което силно разстройва Чаушеску. До този момент той е бил заблуждаван от обкръжението си, че цялата страна го обича. Шофьорът на колата ги отвежда до един кооператив, където работниците задържат семейството и го предават на армията. Това се случва на 22-ри вечерта.

Последните три дни от живота си Чаушеску прекарват в казарма в Търговище. Но те и до последно не са знаели, че вече са детронирани. Смятали са, че ги държат там просто заради сигурността им. Едва на 25-ти сутринта, след като ги отвеждат в едно помещение на казармата, където ги чака полеви съд, разбират, че нещата са фатални. Но и до последния момент съпрузите не са предполагали, че ще бъдат екзекутирани.

Убийството им е заснето с камера, но по телевизиите тогава е излъчен съкратен запис. Пълната версия на съдебния процес и екзекуцията вече е достъпна в интернет с английски субтитри.

Съдът е необичаен с факта, че служебният адвокат на диктаторското семейство вместо да ги защитава сътрудничи с желание на прокурора. Полковник Бурлан твърди, че при екзекуцията генерал Виктор Стънкулеску окуражава войниците от наказателния взвод с думите: „Хич да не ви е жал, имат два милиарда леи в банковите сметки!“./Уикипедия/