На 21 март 1922 г. е приет Закон за общ български правопис.
Българският правопис се състои от правописните правила на български език, чиято употреба е задължителна за българския книжовен език и е препоръчителна за всяка писмена употреба на български език.
Характерно за българския език е, че се изписва на кирилица и правописните правила важат и са писани основно съобразени с нея. Основно правило на българския правопис е съответствието на звук и буква, като на точните звукове съответстват и точни букви (кирилски, по отношение на латиницата няма унифициран стандарт, който да се спазва извън преводаческите агенции и съществува на практика многолико многообразие от индивидуални и групови предпочитания за съответствия между звук и буква като принципът е, че или се присвояват чужди правописни норми – английски, немски, чешки и прочее, или се търси графично уподобяване на кирилицата, което днес е и най-силната тенденция).
Българският правопис се отличава и характеризира (за разлика особено от английския, но и други езици) с това, че думите се пишат така, както се изговарят. Тоест, умението да се говори езика предполага равнозначно и умението да се пише. Разбира се, правилото за пише се както се изговаря е най-общо и понякога силно заблуждава. В българския правопис не играе роля т.нар. историческият правопис за разлика от други езици (house вм. haus, bitch вм. bich и прочее например за английски), където заради запазване на стари форми на изписване на думата, отговарящи на по-стари нейни произнасяния, се получава разминаване в днешното изписване и произнасяне. Напротив, българският език е твърде реформиран и осъвременен в това отношение (къща къшт(ъ), кучка кучк(ъ), съвместен с(ъ)вместен), и това е, което правилото думите се пишат така, както се изговарят реално отразява.
Всяка реч внася нюанси на произношението, които варират за различните говорители, общности и прочее, които нюанси обаче не се отразяват писмено. Например, ако изразът едва ли в речта може да се чуе или произнесе като едвали, то той изобщо не се пише слято. Тоест, идеята за равенство между произношение и изписване е една доста обща и опростена визия, но в никакъв случай не е определяща за българския правопис във всяко едно отношение. Писменият български език не е абсолютно зависим от перформативността в речта, която никога не може да бъде толкова нормирана, дори в книжовния език, както писаният текст.
Тези, които се предоверяват на горното правило, най-общо пишат неправилно думи като сабрание, Авганистан и т.н., вместо събрание, Афганистан, които са коректните изписвания. Най-силно до подобни грешки се забелязват при латинско изписване на думите в чатове, есемеси, интернет и други интерактивни медии, или още „шльокавицата, поради което може да се предположи, че причината е в немарливостта и смесването на всевъзможни варианти на означаване на звук и буква.
