Заради налагането на съветската музика през социализма, в България повече се знае руската версия. Но едва ли някой предполага колко стара е мелодията й. Може да са я знаели още в началото на 19-ти век. Първата публикация на текста е в „Литературная газета“ от 17 януари 1843 година. Неин автор е руският дворянин и поет от украински произход Евгений Гребьонка. Той пише стиховете с посвещение към своята любима и бъдеща съпруга Мария Василиевна-Растенберг, след като я среща в имението на баща й, съседно на родната му Полтавска губерния. Но кой е авторът на музиката никой не знае. Вероятно е на композитора от немско-полски произход Флориан Херман, живеещ в руската империя. През 1879 година той я пише като опус № 21 за пиано в произведението си „Valse hommage“. Но за Херман се знае малко и е възможно да е ползвал вече популярен мотив. Смята се, че по-ранният текст е адаптиран по мелодията на Херман. Първият самостоятелен аранжимент след версията на Херман е от 1884 година на Сергей Гердал, който я превръща в цигански романс.. Фьодор Шаляпин прави песента популярна, докато е на турне в САЩ през 1922 година. Руският оперен певец добавя още куплети, като и той я посвещава на жена – италианката Йола Торнаги, която също като при Гребьонка и Мария, става негова съпруга след песента. След Шаляпин, едва ли има известен руски певец, който да не я е пял. Популярна е версията на Хора на червената армия със солист Иван Ребров, а също и тази на Владимир Висоцки.

Песента е правена в десетки жанрове – цигански романс, рок, джаз… Има я на испански, италиански, френски, немски, гръцки, литовски. На руски вариантите на текста са десетки и варират от два до пет куплета. Мелодията заразява много музиканти. Тромпетистът Еди Роснер предлага суинг версия с елементи на пародия през 1945 г. Аржентинската певица Лолита Торес я обединява с тангото, а много френски изпълнители, в това число Patricia Kaas и Mireille Mathieu, правят свои версии. Хулио Иглесияс я включва в две свои песни. От българските версии най-популярни са тези на Руслан Мъйнов и Йълдъз Ибрахимова. Има и версия на „Ку-Ку бенд“ от албума „Шат на патката главата“ на „Каналето“ с провокативния текст на Соня Момчилова.

„Музикална история“, еп.2 „Rock Around The Clock“

През 1953 година песента вече се е превърнала в джаз стандарт в САЩ. Само между 1934 и 1951 година тя влиза в девет американски филма, като първият е „Wonder Bar“ от 1934 година. Там я пее Al Jolson, син на руска еврейска фамилия.

В същия период е записана и от десетки джаз музиканти като John Kirby’s Sextet и Claude Thornhill, Les Paul и други. Около 1940 година популярният китарист Django Reinhard прави цели три инструментални версии, базирани на мелодията. Луис и неговия оркестър добре познават няколко версии, правени от музиканти в Ню Орлиънс. През 1947 година песента е включена и във филма „It Happened In Brooklyn“, където я пее Frank Sinatra, заедно с Jimmy Durante.

Още седемгодишен, Луис е приютен в дома на семейство Карновски. Те са литовски евреи, преселили се в Ню Орлиънс. Тъй като Луис е изоставен от баща си, а майка му се изхранва от проституция, Карновски го осиновяват и благодарение на тях момчето получава подкрепа за първите си музикални опити. В такова обкръжение Луис научава голям брой руски и еврейски песни. Част от тях стават основа за негови композиции, например „Russian Lullaby“. Армстронг може да е знаел за „Очи чёрные“ и от Fats Waller, с когото са свирили заедно през 1938 година. Има запазен запис на Waller и бенда му от 3 декември 1940 година.

Руската музика отдавна е част от американската култура, и през творчеството на Чайковски, Римски-Корсаков и Мусоргски, и с някои стари мелодии, навлезли през руската емиграция в големите щати. Великият джаз музикант Glenn Miller е голям фен на руската музика. През 1941 година той прави нов аранжимент на култовата руска песен „Ей, ухнем“ (Песен за волжките лодкари), станала популярна благодарение на Шаляпин, а след това и на версията от 1938 година на американеца Paul Robeson.

Когато заснемат биографичния филм „The Glenn Miller Story“, канят Луис за две песни от епизодични роли. Луис записва „Otchi Chor-ni-ya“ на 19 март 1954 година, в студиото на „Decca Records“ в Ню Йорк. В песента се включва и неговия бенд: Billy Kyle – пиано, Barney Bigard – кларинет, Trammy Young - тромбон, Bud Freeman – саксофон и Arvel Show – контрабас. Плюс тромпета и гласа на Луис. Креолският нюорлиънски диалект на Луис превръща „Очи чёрные“ в „Оча чуня“.

Филмът за Глен Милър получава голямо признание и има три номинации за Оскар. През същата 1956 година се издава и „The Glenn Miller Story movie soundtrack“, който десет поредни седмици оглавява класацията за албуми на списание „Billboard“. Но в него „Otchi Chor-ni-ya“ липсва. Появява се чак две години по-късно в допълнено издание, заедно с

Версията на „Basin Street Blues“ от филма.

В средата на 50-те САЩ и Съветския съюз са в разгара на Студената война. Но в щатите имат друг сериозен проблем. Ровейки се в стари документи из архива на сенатора Фулбрайт в Арканзас, журналистът Хюго Бъркли намира концепциите за култура на държавния департамент и разбира, че в средата на 50-те, в рамките на глобалната пропагандна война, джаз музикантите са натоварени да са културните посредници на Америка, които да показват на държавите от Източния блок, че това е многонационална държава, осигуряваща равни права на етническите малцинства. Но нещата не стоят точно така. По света плъзват новини, свързани с расистко отношение на белите към цветнокожите. Съветската агенция ТАСС с голяма охота разпространява новини за потиснатите цветнокожи и техните нарушени права. Те утвърждават в своята пропаганда образа на американеца империалист и експлоататор на робския труд на черните. Така в Москва се чува за сериозни посегателства върху цветнокожите в Арканзас. А това подкопава претенциите на САЩ за свобода и равноправие, сиреч за демокрация. Дипломатите решават, че Америка трябва да има друг разказ пред света за своите вътрешни расови борби, в който се говори за мир и взаимна толерантност. Опитите за този друг разказ започват с рекламни брошури. Но те са толкова фалшиви, че цветнокожите са още по-разгневени от опитите на страната да изчисти имиджа си пред света и това ги подтиква към агресия и размирици. През 1954 година президентът Айзенхауер иска от Конгреса пет милиона долара, за да изпрати представители на американската култура в чужбина. Първоначално се пращат симфонични оркестри, театрални трупи, кънтри певци и танцьори, на което СССР отговарят с турнета на балетни трупи. През 1956 година конгресменът афроамериканец Адам Клейтън Пауъл-младши от Харлем предлага да се изпратят по света най-великите джаз музиканти на САЩ. Някои конгресмени са в потрес как бибопът ще представя американската култура навън. Но държавният департамент възприема идеята, смятайки, че тя ще отклони международното внимание от вътрешно-расовите проблеми и ще покаже една уникална форма на изкуство, създавана от смесени джаз състави, с която руснаците не могат да се конкурират. Първият, който конгресменът убеждава да стане посланик на джаза, е неговият приятел Dizzy Gilespi. На него донякъде му харесва идеята да представлява Америка, но не иска да ходи в чужбина, за да се извинява за нейните расистки политики. И все пак се съгласява. След турнето на Гилеспи в Близкия изток и на Балканите, джазмените вече са впрегнати в дипломатическата си мисия. Тъй като Луис Армстронг рядко говори за политика, счита се, че е съгласен. Но на 4 септември девет цветнокожи деца не са допуснати до училище в Арканзас, а президентът отказва да ги защити. Това е известният случай с деветимата от Литъл рок. Възмутен от тази незаинтересованост, Луис отменя турнето си в Съветския съюз и заявява, че няма да защитава Конституцията на Щатите в чужбина, когато тя не се прилага у дома. Съгласява се да пътува за турне до Азия чак през 1958 година, а в Африка отива три години по-късно, когато американските училища, резервирани за бели, приемат и останалите.

И така, днес „Очи чёрные“ е част както от руската, така и от американската музикална култура. А Армстронг се превръща в онзи мост, чрез който джазът отваря вратите за културен обмен. И може би тъкмо заради хора като него Студената война не се превръща в ядрен конфликт. Кой знае!…

Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts

Следете най-актуалното от деня на страницата ни във Фейсбук

За забавни видеа ни последвайте в TikTok

Следвайте ни и в Инстаграм