Представянето на новата книга на младата поетеса и писател Людмила Стоянова в родния ѝ град беше истински културен празник в емблематичната 2025 година за град Левски – 80 години от обявяването на село Левски за град и 100 години от рождението на Георги Парцалев.
Специален гост на събитието беше плевенската поетеса и литературен критик Лалка Павлова, член на СБП, автор на 25 книги с много отличия от национални и международни литературни конкурси.
Кметът на община Левски, Любка Александрова поздрави с радост Люси за новата книга, за таланта и творческите ѝ постижения, и ѝ подари книга на нашия съгражданин – писателя Дончо Цончев.
За силата и мъдростта на будната ѝ мисъл я поздравиха и зам.-кметът Елка Ангелова, Петя Чолакова – гл. експерт „Образование, култура и спорт“, учители, приятели и дейци на просветата.
Песните на Любена Стоилкова – лауреат на много награди от национални и международни фестивали, талантлива ученичка в класа по китара на Красимир Кръстев при НЧ „Георги Парцалев – 1901“ – прибавиха празничен градус на културното събитие.
Людмила благодари на всички участници и гости, дошли да съпреживеят нейното творчество. Тя сподели, че идва от Германия, за да представи третата си книга „Спусъци“, защото за нея писането я свързва с идентичността ѝ като българка и гражданка на град Левски – градът, в който е отраснала и се е научила да чете и пише благодарение на СУ „Крум Попов“ и ОУ „Максим Горки“ в град Левски.
Лалка Павлова подари на Люси своя книга и новото издание на алманах „Мизия“, което за поредна година публикува нейни стихове и проза. Тя дари на библиотека „Веселина Геновска“ при НЧ „Георги Парцалев – 1901“ свои книги за читателите на град Левски.
„Градът ви има знаменателно име – Левски. Само като го изговориш и някак си духът ти се надига… Самата Люси е един много висок дух, който се стреми да намира точните пътища към човешките души. Това е много важно“, каза Лалка Павлова – учител и писател с над 40-годишен опит – преди да започне своето кратко експозе „Под прицела на думите“ в есеистично-поетичната книга „Спусъци“ на Людмила Стоянова. Тя подчерта, че всяка една тема е под прицела на словото на Людмила и авторката е успяла да извади оттам нещо много значимо за нас като нейни съвременници.
Лалка Павлова: „...Есеистичните текстове на Людмила Стоянова показват подчертана тенденция за навлизане в сферата на философията, един осезаем стремеж да бъде изваден на показ конфликтът на младия човек не само със средата, в която го е положила Съдбата, но и с научно-техническото развитие на новия свят, който все повече използва услугите на изкуствения интелект (есето ѝ „Номер 1990 или творческото съзнание в лабиринтите на цифровия свят“, „Литературен свят“, бр. 156, 2023 г.). Затова в книгата си Людмила Стоянова тръгва от библейската теза „В началото бе Словото…“ и Бог каза „Да бъде светлина…“, защото за нея думите са спусъци на съзнанието, в което „паралелно дишат много светове“. Тя обаче, съзвучно с постиженията на съвременната човешка цивилизация, се опитва чрез думите си да отиде отвъд Библията, като допуска, че е възможно „всяка дума и звук да се окажат пароли за други измерения“.
Вярата в Бог при Людмила Стоянова прекрачва границите на схоластичното възприемане на християнството – тя вярва, че Бог присъства както в тишината, така и в звука, че го има и в празнотата, и в изобилието, и затова може да освобождава душата на човека „от страха и болката“, да я лекува и да превързва раните на „счупените ѝ крила“. В тълкуването на Библията Словото е представено като образ и същност на Бога и затова носи в себе си тайната на Сътворението. То символизира проявяващия се разсъдък в речта, в природата на живите същества и в непрестанното досътворяване на света. С помощта на своето собствено слово, дарено ѝ свише, Людмила Стоянова дава зрим образ на съня на светулката, на раждането на цветовете върху платното на художника, на блясъка на северните ледници, в които, по време на собствените си нощни сънища, вижда раждането на Истината… Истината е като скалпела на хирурга, превъплътил се в образа на „здравия разум“, който „оперира“ нашето търпение и зашива старите ни рани.
За Людмила Стоянова тя е като огъня – никой не може да я прескочи и затова е от изключителна важност „какъв отпечатък ще оставим по пътя си“. Защото „пламъкът не е враг на земното, нищо, че го изпепелява – той е един благороден проводник между два свята – светът на земното и светът на небесното…“
Важно е да осъзнаеш, че „светът не е само черно-бял“, че в него има и червено – като рукнала от сърцето кръв, и синьо – което извисява към небето, и жълто – което търкаля хоризонта като „огнена сфера“ и оставя златна диря по водното огледало. Да осъзнаеш, че истинският човек е като диамант в мина, но за да го намериш или да станеш самият ти като него, трябва дълго и упорито да копаеш земните пластове на собствената си душа.
В раздела „Поезия“, включващ 40 стихотворения, освен познатата ни от есеистичната част на книгата тема за човешката душа, която „търси красотата / и само с любовта ще е спасена“, навлизат и нови, гражданско-патриотични мотиви, свързани с българската история:
…Поетът онемя и писа за подвига, за жертвата, за смелостта, за силата на Ботевата чета, с „Радецки“ стигнала брега. За Дякона, възкръснал на въжето, за тихата победа на духа, за вярата, изпълваща сърцето – със лъвски скок да мине пропастта. „Подвигът на кръвта“
Паралелно с преклонението пред подвига на титаните на българското национално-освободително движение се редят стихове, изпълнени с болка, породена от тежките житейски изпитания на българските емигранти в Румъния; от несбъднатата мечта на Странджата, че „нявга – в правда свила земния венец, ще крачи Свободата смело“; от вида на „кървавите ризи“ на момците и „сплетените плитки на момите, / отдали се на бурното море“.
Редом с тази болка поетесата представя и възторга си от „смелите мъже със знамената“, които със смъртта си изграждат „мост към вечността“ на бъдещата свободна България. И точно гордата саможертва на предците ни пред олтара на Отечеството поражда в душата на Людмила Стоянова онези горчиви питания към днешния ни ден, които тровят душите ни: „Защо неправдата расте, / кат бурен в святата градина?“, „Защо светът е полудял?“ — за да я накарат да посочи гнилите плодове на днешното ни време с „мазни баници“ и „псевдодемокрация“, в която „парата власт има“, защото „някои крадат джанки – други обират банки“...
Ампутирана е българската памет не само за гордото ни национално минало, а и за любовта към родния ни дом.
Преминала през овразите на живота у нас и в чужбина, поетесата се завръща и с изранена душа преминава през картините на българската есен, в която среща само „смръщени лица“ на фона на ослепелия от светлината на фалшивите неони град, който „не вижда есенната красота“, за да изрече своята молитва за прошка: „Прости ни, майчице едничка, че бяхме глупави деца…“
Есеистично-поетичната книга „Спусъци“ на Людмила Стоянова представя едно ново нейно лице като творец със зряло мислене за истините в човешкия живот.
В непринуден разговор за смисъла и посланията на „Спусъци“ Людмила прочете стихове и проза от новата си книга. Присъстващите имаха възможност да зададат своите въпроси и да изкажат своето мнение.
Светла Стефанова:
„...Това е четиво за високо интелигентни хора. То издава... Спомняте ли си, някой от вас може би е чувал за студийното кино, което имаше тук? В студийното кино влизаше много малък кръг хора, заради сложността на това, което трябваше да проумеят и разберат. Мисля, че тази книга е за такива хора... Човек, който има изключително широка обща култура... Тя е хванала цялата история... Едно око да оцени, да направи анализ на обществени разслойки... Аз изпитах истинско удоволствие.“
